Видео от руско ТВ предаване „Хочу знать“, водещ Михаи́л Ширвиндт*
* Милаил Алекса́ндрович Ширвиндт е ТВ водещ, телевизионен и кинопродуцент, работил преди това и като актьор. Роден е в Москва през 1958 г. Придобива известност като водещ на предаването „Дог шоу“. По-късно става водещ на програмата „Хочу знать“ (Искам да знам“).
Това с вековете не е от българския интерпретатор (преводач).
Може би тази грешка или несъответствие идва оттам, че глаголицата и кирилицата известно време се употребяват заедно от южните славяни. Включително в България се е използвала и глаголицата до ХІ век, доколкото ми е известно.
„Пилотът форсира двата двигателя, Ту-134 се устреми към изгрева, и след секунди под крилата му останаха гьоловете и кариерите на Искъра, бусманското блато и нивите на Равно поле и Долни Богров. Плавен ляв завой – и вече летим над Стара планина. Друсането, което ни съпровождаше в началото, беше престанало.
Седех до илюминатор от дясната страна, точно над крилото. Гледах за първи път от такава височина и не можех да откъсна поглед от пейзажа. Този навик ми остана, но първия път винаги е най-вълнуващо. Прелетяхма Балкана, Дунава, Румъния. И се приземихме.
Не, не беше Москва. Не беше и Русия. Беше Украйна. Киев. Неколцина от пасажерите слязоха. След още час други се качиха. До мен седна симпатичен „млад мъж на средна възраст“. Представи се като доктор на техническите науки Юрий еди-кой-си. Завързахме непринуден разговор.
А нашата крилата птица не даваше и признак, че се кани да литне към столицата на СССР. Боядисани в тъмно реактивни изтребители бяха окупирали пистата, излитаха и кацаха през две-три минути. Явно трябваше да изчакаме някое затишие в тоя неспирен вернисаж на военно могъщество, за да се хванем за опашката на шанса да се окажем отново в небето.
След още час най-после отлепихме от твърдата земя – след поредното кацане на изтребител и преди поредното форсажно излитане на следващия.
Нямах обичайните проблеми с руския, съпътствуващи 99% от нашите (вкл.“учени“) сънародници. Разговорът вървеше гладко, „без сучки и задоринки“. Събеседникът ми разказваше увлекателно за своята специалност, слушах го с неподправен интерес – не от нормалната в такива случаи куртоазия. (Все пак вроденото ми любопитство неслучайно ме беше абонирало за „Наука и техника за младежта“, „Космос“, „Юный техник“, „Техника–молодëжи“, „Знание-сила“, „Наука и жизнь“). Поддаквах отвреме-навреме на събеседника си въз основа на лаишките си познания.
От дума на дума стигнахме и до близостта между двата езици. Когато споменах, че, „както е известно“, техният алфавит е всъщност българската азбука (кирилицата), Юра ме изгледа изпитателно през дебелите си рогови очила. Да не би да го будалкам?! Хайде де, той за първи път чувал подобна небивалица! Тъкмо обратното – и българите, и монголците, и казахите, и узбеките, и всички останали били получили алфавитите си от Матушка Русь, разбира се („разумеется“).
Наложи се да обяснявам надълго и нашироко на този иначе интелигентен и, както изглеждаше, широко скроен руски човек кои са „Кирилл и Мефодий“ и техните ученици Климент, Наум, Горазд, Ангеларий и Савва (св. Седмочисленици). Той не беше чувал никое от тези имена. Разходих го из историята на най-старата (езикът ми не щеше да се извърти да каже „древната“, пък камо ли „античната“ украино-руска история – държавна, църковна, културна, литературна. Човекът наистина чуваше всичко това за първи път. А не беше средностатистически руснак – учен, доктор на науките, начетен и образован [а какво, какъв ли е бил тогава урὸвенът (нивото, равнището) на типичния обитател на тая иначе физически необятна територия…].
Разговорът в самолета ме наведе на нерадостни изводи. Колко мощна индоктринация е била впрегната в действие, за да „въведе в неведение“ съзнанието не само на лесно манипулируемите „народни маси“, но и на най-издигнатите умове на огромния конгломерат от нации, афиширани към оня исторически момент като „съветския човек“.
Осъзнавал ли съм тогава, че отваряйки очите на симпатичния руски очилатко, всъщност съм осъществявал „идеологическа диверсия спрямо установения в резултат на Великата Октомврийска социалистическа революция социалистически строй в родината на победилия комунизъм – непобедимия СССР“?
Едва ли. Макар и до известна степен „напомпван“ с идеите на марксизмо-ленинизма (като 99% от населението на НР България), все пак останах шокиран от дълбочината и широтата на историческата перверзия, целенасочено внушавана на изолирания от външния свят „гражданѝн Советского союза!“ (та за този „гражданѝн“ България си беше жив Запад, Бургас – повече от Кан и Сан Тропе, взети заедно, а „Златните“ и „Слънчев бряг“ заместваха Майами Бийч барабар с плажовете на Калифорния…).
Години по-късно, вече като преподавател в Юридическия факултет на Софийския университет, директно питах гостуващите съветски колеги (юристи-международници) защо предговорите на всяка техна монография, студия или дори статия задължително започваха с анализ на „поуките, изводите, препоръките и решенията“ на поредния конгрес на КПСС? Те просто мълчаливо повдигаха рамене и разговорът по темата беше приключван с този елементарен, но и многозначителен, наглед нищо не казващ, жест.
Междувременно самолетът се повъртя няколко минути над горичките от тънкостволи брези на Подмосковието и плавно рулира на пистата в Шереметиево. Разделихме се поживо-поздраво с мимолетния ми познайник, и всеки пое по пътя си. (Питам се: какви ли мисли са се въртели в главата му тогава и как се е почувствувал само петнадесет-двадесет години по-късно, когато неминуемото развитие на събитията наложи немалка част – но не цялата – от истината за историята на Русия да изплува на повърхността? Не знам. Но ми се видя умен мъж. Няма как да не се е замислил.)“
Горният цитат е откъс от „Москва за три дни“ – описание на първото (и последното) ми пътуване в Русия, случило се преди почти четиридесет години (1973 г.) в битността ми на юрисконсулт към едно голямо външнотърговско обединение.
Спомних си за симпатичния д-р Юра, докато четях (поради липса на звук) текста от клипа на известния телевизионер Михаил Ширвиндт.
Направи ми впечатление, че руският евреин знаеше нещо, което малцина българи знаят, а именно, че:
Кирил НЕ Е автор на кирилицата…
Както правилно отбеляза,
Кирил е сътворил ГЛАГОЛИЦАТА,
докато
създател на т.нар. КИРИЛИЦА е ученикът му КЛИМЕНТ.
(Тъй като липсваше звук,не можах да разбера дали пък българският интерпретатор не е объркал римските IX c XI – що се отнася до века, в който Кирилицата е въведена).
Остава само да се надявам,
че все повече руснаци ще трябва да приемат историческата истина за това, че друг един – малоброен, но не и малозначителен – народ ги е въвел в лоното на вярата, културата и науката.