Home » Избрано

Летният терор на емигрантите

2011.07.08 Един коментар
Spread the love

Лятото дойде и с него се завръщат поостарелите младежи от 80-те години на миналия век, които се изнесоха в чужбина в началото на прехода

Автор: Георги Николов

Рано или късно идва звън на телефона. Чувате дамски глас, с леки трели на възторг: “Анчето, се прибра от Айова и страхотно иска да се видим! Помниш ли я, онази в четвърти клас, дето ме ритна в лицето и после ми размаза с крак сандвич в гърба, под ученическата престилка!”, носталгично си припомня някакъв голям бой в училищния двор позастаряла дама.

Макар и да сте пропуснали в детайли тази близо 40-годишна драма, в съзнанието ви изплува спомен за Анчето, точно толкова точен, колкото са прословутите лица от повърхността на Марс. Бедното ви съзнание се лута между момиченца с плитки, бели панделки, подрастващи дами с пъпки и сини престилки от 80-те години на миналия век.

Въпросното Анче обаче е упорито и непрекъснато звъни по цялата дълга верига от съученици, приятели от махалата, състуденти и някакви пичове, с които сме били за кратко на купон преди 25 г. Вие сте ги забравили, но Анчето ги помни. Тя се е сещала за всеки един от тези знайни и незнайни познати и случайни хора в дългите зверски зимни вечери в Чикаго, преди да си намери по-добра работа в царевичака на Айова.

Те са Анчето, Митко, Мишо, Гошо от долния блок, Катя, Силвето (онази, дето изпи два литра вино в 10-и клас, помниш ли я?), Киро от Пенсилвания, Руми от Канада и прочее и прочее.

С настъпването на лятото идва летният терор на емигрантите. Буквално всяка седмица започва да звъни по някой, с покани да се видите. Понякога се събират по двама-трима в една седмица и се чудиш как да ги вкараш в график, особено през юли и август.

Те са от поколението на 50-годишните или прехвърлилите втората половина на 40-те си години. Онези, които първи се ометоха от България още през 1990 г., когато започваше голямата гладория и суматоха. Сега позастарели, поразочаровани, пооплешивели, някои позабогатели и метнали някое кило на кръста за мъжете и на ханша за жените, те започват да се прибират за кратката си и изстрадана лятна отпуска с едно единствено желание – да се видят с колкото се може повече хора, които крепят единствената им нишка с тая страна България. Място, което те едновременно хем презират, хем им липсва.

Само че въпросните крепители на нишката, които са останали тук, също са поостарели, преживели вечната криза на прехода и вече поели ударите на очертаващата се като вечна за България световна икономическа криза. Те също са пооплешивели и понадебелели, поувехнали в ентусиазма и надеждите си. Изобщо – те не са във ваканция, а прииждащите емигранти са. Освен че искат забавление, емигрантите искат и разбиране. А точно това идва малко в повече.

Разбирането означава да се превърнете в нещо средно между психиатър и много близък роднина. Въпросната особена позиция се изразява в това да изслушате мотивацията им защо са заминали, да ги убедите, че не са сбъркали, да им кажете, че вечно ще живеят в съзнанието ви и да изразите възхищението си от техния неотразим успех.

“Ти знаеш ли какво е да си чиновник в социалната служба на Австрия”, гордо заявява стара позната, на която от 300 м й личи, че е фрустрирана до смърт и има тайни проблеми с алкохола. След това ви обяснява, че това едва ли не е следващата по важност позиция в Европейския съюз, след шефа на Европейската централна банка. Вие с разбиране кимате, защото ви предстоят още срещи със завърнали се в отпуска емигранти и се чудите дали ще можете да изслушате дивотиите им със същото търпение.

Проблемът на летните отпускари-емигранти е, че се опитват да възстановят младежкия си ентусиазъм и отношения с приятелите във време, когато те безвъзвратно са отминали. Ако ще и Василиса Прекрасна да е, след като повече от 20 години почти не сте се виждали, едва ли ще изпаднете в див възторг от предстоящата среща, защото споменът за въпросния човек е твърде избледнял.

Нямате нищо против тези хора, но те просто не са в центъра на съзнанието ви, а често нямате време да го вместите в графика си. Емигрантът обаче не знае това, а ако го научи, страхотно ще се огорчи. Вие не искате да му причините подобно негативно усещане. Пред въпросната среща с него ви наляга големият въпрос: “Ами сега какво ще си говорим?”

В интерес на истината това не е основен проблем, защото емигрантът в отпуска говори като латерна. От време на време се опитва да изпревари в бърборенето сам себе си. Сега той наваксва дългото мълчание и отронване на служебни любезности сред колегите си в чужбина. При това, там той го прави много внимателно. Сега не е нужно да внимава и може да говори за неща и хора, за които вие сте единствените му събеседници.

По тази причина затъвате в безкрайно припомняне на учителки, съученици, приятели, стари гаджета, обикновени пияндета и полудеградирали типове, които в средата на 80-те са давали големи надежди. Чат-пат за цвят се споменава и някой умрял. От този разговор в главата ви става същински качамак, уморен сте от надвикването и се чудите как ще изкарате утрешния ден, защото се е наложило да седите в някой бар с емигранта в отпуска до 2 часа след полунощ.

Ако им откажете среща с благовиден предлог, ще последват още около поне 5-6 обаждания. И понеже сте възпитан и не желаете да обиждате човек, с когото ви свързва отиващата си младост, решавате да изтърпите рандевуто, дори и с цената на недоспиване и главобол на следващия ден. Все пак не сте дотолкова коравосърдечен.

Емигрантството е почти постоянно отсъствие от определена действителност и скачането в нея за седмица-две не носи особено удоволствие нито за госта, нито за посрещачите му. Както не е приятно да влезеш в залата по средата на представлението.

Ужасно тъжно е да си признаеш, че нещо си е отишло завинаги, но все пак хора с далеч по-голяма, дори и физическа близост, се разделят. Навярно сте виждали отпускари от Западна Европа, които с надежда отброяват дните, които остават до края на отпуската им. Тук те се чувстват като чужди сред свои, а там вече се усещат като свои сред чужди, ако използваме заглавието от филма на Никита Михалков. Но посещението на България е ритуал, в които трябва да участвате и вие. Отрежда ви се роля на втори герой в пиесата, който помага за изявата на главния.

След известни, близо 20-годишни наблюдения, се различават няколко основни типа емигранти.

Първият е на неподправения и откровен лузър-неудачник, който се опитва да се представи за велик. Той стръвно напада българската действителност, има страхотно мнение за политическите процеси в света, може да ви каже интересни неща за това как се мият кенефите в Канада, например. Но в крайна сметка разговорът с него е като шум в ушите. Той обича да се фукляви, но за работата си почти нищо не говори. А ако спомене нещо, то звучи като “супервазър при третия вицепрезидент в отдел “Озонови разработки”. С тая усукана терминология той цели да ви омаломощава и повече да не го питате. Защото тогава ще му се наложи да обяснява с какъв зор е спестил парите от социала, с които да се добере до престарелите си родители.

Вторият тип привидно е по-овладян. От тези емигранти лъха спокойствие и сигурност и познаване на страната, в която са се преселили. Имат чуждоземни маниери, малко повече, отколкото трябва. Работата им е прилична, а дрехите добри и дори маркови. Понякога за вкус в говора им на български се прокрадва лек акцент, а в жестовете – европейски стил. Тази група е готова да изпадне в умиление пред всеки буркан с лютеница или парче луканка. Да покажат колко им липсват тези неща в пустата чужбина. Но също може да сте свидетели на зверска истерия след някоя и друга водка. Тогава истинската им същност лъсва и се разбира, че не са шлифовани продукти на Запада, а обикновени нашенски простаци, които озверено избиват комплексите си на чужденци в собствената си страна, използвайки за повод неравните тротоари, например. Тогава може да чуете от тях и доста отвратителни неща за България и българите.

Третият тип са притиснатите напоследък от живота хора, които нямат време да театралничат, а работят по принуда в чужбина като гурбетчии, за да изхранват семействата си или родителите си, останали в малки градчета и села в България. Предвид ангажираността със собственото си оцеляване, те не се занимават с други паралели между България и останалия свят, освен чисто икономическите и недостига на пари.

Четвъртият тип са хора, на които им писва да се преструват, чувстват се отчуждени от действителността, в която живеят там. Те просто се прибират завинаги. Малко са и затова ги показват по вестници и телевизии, както някакви леко екстравагантни идиоти.

И петият тип – истински успелите емигранти. И те са малко и понеже наистина са успели, няма да ви направят впечатление. Това са хора, които имат реална преценка какво са постигнали, реална преценка за България и реална преценка за самите себе си. Те не се налага да се представят за такива каквито не са, защото и това, което са, е много. Те са истински космополити и по тази причина не се налага да псуват българите като се напият. Те знаят предимствата и недостатъците на България и то без да сантименталничат или да си правят излишни илюзии. Те са заможни, харесвани и често мислят за собствената си реализации, понякога дори и пак в пределите на България.

Толкова за емигрантите и техните летни отпуски. Нека не оставяме впечатлението, че тези хора не трябва да се връщат в България. Това просто би било абсолютно несъстоятелно. Дори е хубаво да го правят колкото пъти си поискат. Всичко казано дотук обаче има за цел да изтъкне, че хората, които ги посрещат, не са единствено краткотрайни сътрапезници и аниматори на партита, а имат своите проблеми и грижи, дори и през лятото.

Просто гостите трябва да разберат, че истинската оценка за тях, съпроводена с уважение и симпатия, ще дойде от естественото им поведение и проява на разбиране към околните. В крайна сметка дистанцията на времето е непреодолима и с това трябва да се примирим. Но не е лошо да оставиш поне добро чувство.

Източник: http://e-vestnik.bg/

One Comment »

  • Nik said:

    Eто един наистина талантлив автор, който умело се движи по острието на бръснача, без да пусне кръв на себе си, на героите си или на читателите си.

    Отбелязвам това качество на Георги Николов, защото то е рядко срещано по принцип, а в нашата журналистическа джунгла е почти забравено.

    Впрочем, талантът затова е талант, защото е нещо, което каца не на всяко рамо.

    (Пък и не всеки гръб може да го понесе – все пак става въпрос за около 50 кг, макар и в злато)…

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.