Home » Авторски страници

ЧЕРЕШОВА ЗАДУШНИЦА

2011.06.11 2 коментара

Автор: Ивайло Балабанов


КЛЮЧ

Когато бе октомври и копаех
на мама гроб, до камъка студен
намерих тежък златен ключ – от рая
или от ада – знам ли? Но е в мен.
Навярно дяволът го бе забравил
и вярвам: дяволски е този дар,
защото от октомври, от тогава
живея като глухоням ключар.
И все вървя с надеждата си жалка,
че ще открия нейде по света
една запушена от кал ключалка,
една засипана със пръст врата,
която да отвежда в пантеона,
където мама с мъртвите лежи…
Тежи ми тази дяволска корона,
ах, този ключ в сърцето ми тежи…
Ще го захвърля! Чуваш ли ме, мамо?
На гроба ти оставям хляб и свещ.
Живее ми се! Пее ми се! Само
ти още можеш да ме разбереш.
Благослови надеждата ми жалка.
Почакай ме сама отвъд пръстта,
отвъд запушената с кал ключалка,
отвъд засипаната с пръст врата.
И Дяволът щом тръгне да ме вземе,
пред черните му крачки застани.
Кажи му че съм млад, че имам време.
Да ме почака седем божи дни.
Да се налюбя и да се напия
тъй както в младо време – както знам.
За вечен спомен празната кесия
на някой от кръчмарите да дам.
Да ме почака! Нека се разтваря
душата ми във песен и във стих…
А този ключ да търси при златаря –
там за червено вино го смених.

.

2 коментара »

  • Pesho said:

    Още за Черешовата задушница – линк:
    https://www.eurochicago.com/2011/06/110611/

  • Nik said:

    Добре звучащо стихотворение от талантлив автор. Спор няма.

    Но…

    …И пореден пример за разкрачеността на българската душевност – хем с Бога, хем с дявола – хем християни, хем езичници. Далечен отглас от звука на меча, затрил петдесетте елитни прабългарски родове – мъже, старци, жени (вкл. бременни), моми и младежи, деца и бебета – в името на насилственото насаждане на религия (не вяра!) сред населението на тая кръстопътна земя.

    “Остави мъртвите да погребват своите мъртъвци” – казва Исус Христос “а ти върви след Мене” (Матей 8:22).

    Какво е искал да ни каже с тези думи Господ? Че сме уморили Духа в себе си, че сме станали изцяло душевни, плътски, т.е. мъртви (духовно).

    А какво иска душата?

    Иска да яде до преяждане (като в античен Рим на патрициите), да пие до препиване (като по времето на дионисиевите мистерии в Тракия), да се “налюби” до пикаене на кръв (като в древен eзически храм, където обичаят изисквал да бъдат обезчестявани девойките, преди да се омъжат).

    Ето как проф.Янко Н. Янков-Вельовски описва тези душевни (тотално бездуховни!) нагласи в обемистата си книга ТАНАТОЛОГИЯ (София, Янус, 2007.-752 с.):

    На четвърто место важен елемент от механизма на мнимата скръб на българина към мъртвите и лицемерието както към мъртвите, така и към живите, е съществуващият в продължение на много векове ритуал на т. нар. трапеза след погребението.

    Според данни на психологическите изследвания всяка смърт и най-вече смъртта на близък човек е изключително силен стресов фактор, а в силни стресови състояния човекът изпада или в (мотивирана или немотивирана) агресия, или в ступор (т.е. особено тежка форма на потискане, забавяне и дори сковаване на психомоторната активност).

    При традиционните български погребения, обаче, такива стресови феномени са изключително рядко явление, и може съвсем определено да се каже, че онова, което е най-типично за тях, е именно мощната охота за ядене и пиене, доближаваща се по-скоро до тази при сватбената трапеза.

    Във връзка с това Д. Маринов изрично пише, че през цялото време докато трае трапезата разговорите се въртят все около живота, повтарят се всевъзможни анекдоти, обилното вино развързва езиците, и заедно с градуса на виното приглушеният и шепнещ разговор се развихря така, че някой дори запява, и само думите “Бог да прости!”, казани от някой по-смирен, за миг напомнят повода за събирането .

    От психоаналитично гледище именно това “Бог да прости!” е кондензиран израз на един от най-дълбоко залегналите в същностната характеристика на българина подсъзнателни мотиви и стремежи за междуличностно надхитряне, и то звучи много повече (и по-искрено) като победен тържествен вик “Бог да ме прости Иване, но аз те надживях!”.

    Маринов, Д., Избрани произведения, С., Том 2, с. 538-539. Ако, обаче, тази така описана сцена все пак е станала преди около стотина години, то сцената, която самият аз съм наблюдавал в родното ми село Клисурица, област Монтана, само преди около петнадесетина години, свидетелствува, че в менталността на българина нищо не се е променило. Тогава роднините и близките, дошли за погребението на бедния и невзрачен старец дядо Гато се бяха напили така, че не само си попяха, но дори и хоро играха, а онези съселяни, които наблюдаваха събитието, се забавляваха и шегуваха на гледката, и въобще не се възмущаваха.“

    Ignorantio…

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.