Home » Авторски страници

СОЦИАЛНАТА СПРАВЕДЛИВОСТ ИМА ПОЛИТИЧЕСКА ЦЕНА

2010.10.27 2 коментара
Spread the love

Автор: Божидар Чеков* /сп. ТЕМА/

Няма страна в която пенсиите да не са проблем. Причината е ясна – липсата на достатъчно пари. Как до сега имаше, а сега пък няма? Глобализацията, конкуренцията, спекулата и демографската криза са част от причините. Математическото обяснение и финансовата логика обаче не винаги успяват да убедят най-чуствителните привърженици на колективната осигурителна система – французите. Всеки 15 дена, 2-3 милиона от тях излизат на улицата недоволни от политиката на Саркози. От мързел ли отказват да работят те до 62 години, докато всички други европейци остават на работа и след 65 г.?
Днес в демократичните страни съществуват две пенсионни системи. Англо-американската, която почива върху капитализация на индивидулните спестявания и френско-немската, която преразпределя колективно събраните вноски. Финансовата криза преди две години, стопи спестяванията скътани в пенсионни спекулативни фондове и тласна милиони 65-70 годишни американци към борсата за търсене на работа. За щастие от 1935 година в САЩ също има задължително осигуряване, но то гарантира за пенсия едва 37% от заплатата. Нито финансовата криза, нито срива на борсата не смутиха спокойствието на френските пенсионери. Това което се случи в Америка и Англия, заздрави у французите убеждението, че те притежават най-добрата система и за нищо на света няма да се откажат от нея.
Въпреки близките по принцип системи, германци и французи не реагират по един и същи начин, пред пенсионните реформи. Причината със сигурност се намира както в зараждането на идеята, така и в нейното внедряване. Германската пенсионна система е резултат на държавническата воля на най-големия немски политик – Ото фон Бисмарк. По същото време, около 1890 година, народните водачи Мартин Надо и Леон Гамбета с помоща на бурни улични манифестации налагат на френските работодатели задължителни вноски за пенсия и здравеопазване. В немския случай става дума за политическа прозорливост, докато във френския, за обществено социално завоевание. Гамбета е потомък на италиански емигранти, който стига до поста министър-председател, докато Надо е зидар, издигнал се чрез политиката до поста депутат. Какво се случва в Европа по това време? В резултат на механизацията и индустриализацията стотици хиляди селяни напускат полето и се преселват в градовете. Там те намират препитание във фабрики и работилници. Трудови правила и закони липсват. Работи се от тъмно до тъмно. Заплатите са мизерни. Злополуките на работното място са често явление. От друга страна, като последствие на многобройните войни, хиляди войници, след дълги години прекарани на фронта, се прибират у домовете си без никакви доходи. Много от тях са болни и осакатени. В същото време пред очите им, никнат огромни богатства. Първоначалното натрупване на капитала в Европа тече с пълна сила. Бисмарк, Надо и Гамбета разбират, че тази маса експлоатирани, пренебрегнати и гладни хора са един барутен погреб за обществото. Най-малката искра може да взриви всичко. Благодарение на политическата им далновидност в Европа през 19-век се ражда зависимостта между капиталистическия просперитет и социалната справедливост. От тогава съществува убеждението за задължителна солидарност между различните слоеве на обществото. Постепенно всички развити икономики следват примера на Германия и Франция. Въпреки приликите между двете системи, те се различават по същество. В Германия пенсиите са пропорционални на вноските. Социалните каси се управляват от работодатели и служители. Децентрализацията и сравнителната автономност на лендерите са исторически и политически факт. Докато Франция от времето на Наполеон Бонапарт е силно централизирана държава. Пенсионната система е част от Секюрите Сосиал (Sécurité Sociale), което е под купола на Министерството на труда. Системата е била реформирана десетки пъти. Държавата е тази, която управлява и гарантира социалната политика. В резултат на това всеки служител внася около 20% от заплатата си за здравни и пенсионни осигуровки, а работодателите 40%. Днес всеки френски гражданин навършил 60 години, със 40 години и половина трудов стаж си тръгва с 1150 евро. От друга страна, всеки професионален сектор или индустрия: металуртия, транспорт, образование, медии и др. има собствена взаимоспомагателна каса, управлявана от представители на вносителите. Те се избират за по 2 години. Благодарение на тези каси, основната пенсия може да се увеличи двойно, тройно и повече пъти. В случай на заболяване, зъболечение, протези, хирургически операции или сдобиване с очила, това двойно осигуряване поема всички разходи от 95 до 100%. За разлика от България, удръжките от заплатите влизат в държавната и взаимоспомагателните каси без участието на каквато и да е банка. Преводите между различните администрации, клиники и граждани са преки. Те не подлежат на никакви лихви, такси или комисионни.
Още от създаването ù френската система почива върху солидарността между различните поколения. „Един за всички и всички за един”. Вноските на активните служители, плащат пенсиите на прекратилите вече професионалния си живот хора. Всяка година 280 хиляди французи излизат в пенсия. За радост, благодарение на модерното здравеопазване, броят на напускащите земния живот е значително по-малък. В последните години, съкратените и уволнени служители намаляват социалните си вноски. Безработицата расте. Въпреки това, държавата-майка продължава да закриля всички нуждаещи се. Тази година общия дефицит ще достигне астрономическата цифра от 150 милиарда евро – 8% от БВП! Франция го запълва с пари от световния финансов пазар. Така всяка десета пенсия е на кредит. За да влезе страната в релсите на Мастрихт средствата са кът. Евентуалното вдигане на ДДС-то ще намали покупателната способност и ще увеличи безработицата. Увеличаването на вноските на работодателите ще оскъпи производството и ще намали конкурентноспособноста на стоките и услугите. Единствената вратичка, която остава пред правителството е нова данъчна система. А данъците за французите отдавна не са само инструмент за покриване на дефицит. Те са преди всичко средство за корегиране на социалните несправедливости. Тези, които са родени богати плащат за тези които са родени бедни. По-малко богатите – за тези които са родени по-малко бедни. По този начин се „изпилват” крайностите. Едва ли има по-чуствително общество по отношение на социалната справедливост от френското. Който власт имащ го забрави, улицата му го напомня. С 30-35 стачкувани дни годишно, Франция е световен шампион в областта на социалната съпротива. От скоро, изгубените за стачки дни- не се заплащат. Никола Саркози беше избран с програма, която обещаваше замръзяване на данъците. Френският президент дори фиксира таван, наречен „данъчен щит” – никой да не плаща повече от 50% от годишните си доходи. Тази мярка бе изтълкувана като подарък за най-богатите. След това заради кризата, цял един пакет от цени тръгнаха нагоре, без да има повишение на заплатите. От новите икономически дадености пострада най-много средната класа. Аферата Лилиян Бетанкур възмути сериозно обществото и разколеба и най-убедените привърженици на Саркози.
Преди няколко дни швейцарската банка « CREDIT SUISSE » публикува резултати от нейно проучване, от което излиза, че Франция разполага с 2 милиона и 200 хиляди милионери. Общия брой французи обаче е 65 милиона. Ако Саркози мечтае за втори мандат, той много бързо трябва да покаже, че не е президент само на богаташите, а на всички.

Париж
26/10/2010г.

—————————————
* Авторът е добре познат на нашите постоянни читатели. Повече за него може да научите тук (линк).

2 коментара »

  • Nik said:

    Въпреки носталгията на масите постигнатата през 80-те и 90-те години на ХХ век договореност между Западните и Съветските елити безвъзвратно отпрати в аналите на историята социализма от съветски тип, а заедно с това и съветската социалистическа теория и практика на държавата на всеобщото благоденствие. Отваряйки широко вратите на престъпния мафиотски посткомунистически капитал, тази договореност засегна и устоите на прословутата американска мечта, показвайки на американците, че в Америка личното благоденствие на емигрантите от бившия Съветски блок вече не зависи от Труда като една от трите основи (наред със Свободата и Собствеността) на досегашния американизъм, а зависи от престъпната им дейност в собствените им страни и съучастието на корумпирани властови американски елити. В резултат на тази договореност драматично и във висока степен трагично беха засегнати и устоите на европейското етатично социално благоденствие, основите на което бяха положени именно от Ото фон Бисмарк.

    Всъщност, може напълно определено да се каже, че същинският баща на Западната теория и практика на държавата на всеобщото благосъстояние и благоденствие е именно германският канцлер Ото фон Бисмарк.

    Когато през 1870 г. Германската социал-демократическа партия бе получила своята победа в изборите за Райхстаг, кайзер Вилхелм и лидерите на неговото консервативно политическо направление взели решение да неутрализират появилата се за властта им опасност, и така в началото на 1880 г. лично кайзерът одобрил подготвения от самия Ото фон Бисмарк пакет от законопроекти, насочени към създаването на устойчива система на социално осигуряване на низшите слоеве на обществото. Когато десет години по-късно един американски журналист попитал Бисмарк поради какви причини се е бил погрижил да осигури на всички поданици на Германската империя медицинско обслужване, пенсионно осигуряване, висока минимална работна заплата, здравословни условия на труда, платен отпуск и обезпечение при безработица, Бисмарк чистосърдечно му отговорил, че неговата същинска цел е била „да подкупи” работническата класа, или по-точно да осигури нейната поддръжка на държавните институции, които, от своя страна, да имат грижата да осигуряват всеобщото обществено благосъстояние.

    Разбира се, би било напълно погрешно и недобросъвестно да се счита, че възникването на съвременната държава на всеобщото благоденствие е било резултат на цинични политически разчети, тъй като политическата целесъобразност е демократичен феномен, същностно отличаващ се от циничната пресметливост.

    В издадената през 1915 г. книга „Социализираната Германия” („Socialized Germany”) американският изследовател Фредерик Хоу (Frederic Clemson Howe), възхищавайки се на германската държава на всеобщото благоденствие, макар и да признава, че в крайна сметка тоталният държавен контрол върху социалното осигуряване прави така, че индивидът съществува за държавата, а не държавата за индивида, все пак пределно ясно подчертава, че това съвсем не означава загуба на свободата на личността, съвсем не означава, че в Германия има по-малко свобода, отколкото в Америка, съвсем не означава, че германският патернализъм ограничава свободата на личността; а че дори напротив – германците се ползуват с много по-голяма свобода от американците, тъй като германската свобода е икономическа свобода, имаща характера на пълна защита на слабите, на недопускане на каквато и да е експлоатация и злоупотреби с беззащитните социални слоеве и личности.

    [§175 от книгата на проф.Янко Н. Янков-Вельовски ПОЛИТИЧЕСКИ И ПРАВНИ УЧЕНИЯ (Основни аспекти на политикоправния генезис). Том 9. Новото време. Книга 3]

  • Tchekov said:

    Много интересен коментар. Достави ми истинско удоволстви с подробностите свързани с германския модел на осигуряване и сревнението му с американския през призмата на “човешката свобода”.
    Божидар Чеков

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.