Проф. Милен Семков: Начело на организираната престъпност в България са политиците

С проф. Милен СЕМКОВ* разговаря Мария ДЕРМЕНДЖИЕВА
Гласове

Къде останаха лицата, които осъществяваха прехода към демокрация и провалиха мечтите ни, къде останаха разпределителите на финансовите потоци, но не малкият Доган, а големият Костов и следващите в управлението на БСП? Къде останаха всички, които получиха наследството на комунистическата тоталитарна система в областта на финансите и икономиката? Къде са? Кой ги прикрива? А точно тези хора са начело на българската организирана престъпност, това каза пред ГЛАСОВЕ проф. Милен Семков.

– Нека преди да започнем разговора ни за настояща България, да хвърлим поглед назад към най-новата ни история от гледна точка на научната терминология. Как ще наречете като историк последните 20 години, в които живеем? Наричаме периода постсоциалистически или посткомунистически, но това са доста неясни формулировки…

– Веднага се съгласявам с предложението, защото може да се измисли и нещо от рода на утопии на прехода или преход на утопиите. Аз, като историк, винаги се интересувам от едно събитие с оглед на неговите причини, развитие и последици. От тази гледна точка използвам мисълта на един от големите френски историци на ХІХ в. Жюл Мишле, която съм цитирал и в моя учебник по история за 10 клас: „Историята е мост от миналото към бъдещето”. Моето допълнение е, че по този мост историкът трябва да се движи първо като следовател, после да бъде прокурор и накрая като съдия да произнесе присъда.

Тази присъда, т.е. оценката на събитията и фактите не трябва да подлежи след това на преоценка и преразглеждане, както това се случва в момента в България. Историкът е историк в кавички, ако обявява например някого за велика историческа личност, а впоследствие се оказва, че този човек е трябвало да отиде в затвора или най-малкото да бъде, образно казано, обезглавен от историческата наука. Защо говоря за прехода на утопиите? Човечеството открай време, още от пещерата, е живяло с утопии. Те продължават до гроба на отделния човек и до гроба на цели общества и цивилизации. В случая утопията и на нашия преход започна с края на т.нар. научен комунизъм.

В ролята на „велик” утопист” се оказа „научната” врачка Маркс. Самата дума утопия е съчинена през 1516 г. от Томас Мор: от гръцкото „не” и „място” се получава утопия. На неговия остров „Утопия” хората ще работят по 6 часа и ще живеят много щастливо. След това темата през ХVІІ в. е продължена от Томазо Кампанела с „Градът на слънцето”, в който вече ще се работи само по 4 часа. Така се съчетава едновременно утопията „политическо устройство” с утопията „социален живот”. Ние наследяваме „утопията Маркс-Ленин-Сталин” с всички последици на комунистическата тоталитарна система, когато се смесват утопия, мит и илюзия.

Самият аз живеех с илюзии около 10 ноември 1989 г. и след това за стремителен демократичен преход. Винаги съм обяснявал на студентите си, че трябва да бъдат демократи и граждани в съчетание, което обаче се оказа трудно постижимо. Утопиите на нашия преход бяха точно мечтата или илюзията за едно демократично гражданско общество. Това, което не се извърши, беше, че промяната не започна с „ревизия” на миналото, с оценка на наследството от комунизма, за да не ми се обяснява сега от БСП колко хубаво се живеело при Тодор Живков и колко лошо днес.

– А какво е историческото ви определение на периода от 1944 до 1989 г.?

– Първите една-две години след 9 септември 1944 г. са преход към комунистическа тоталитарна диктатура. Това е общество, родено с държавния преврат на Ленин и неговата банда престъпници на 7 ноември 1917 г. Термина „Ленин и неговата банда престъпници” съм го използвал в лекциите си. И бях много доволен, когато на представяне на книга на мой колега за белогвардейците в България тогавашният руски посланик Авдеев използва същата оценка.

С този държавен преврат беше създаден модел на нова политическа система – тоталитарната, с последователи, които много „обичат” Ленин – Бенито Мусолини и Адолф Хитлер. Те взаимно си влияят и усъвършенстват системата в посока на ежедневната пропаганда и ежедневния терор – с престъпления, измами, лъжи. Тук се сещам за отдавна популяризирания от мен афоризъм на железния канцлер, обединителя на Германия през ХІХ в., Ото фон Бисмарк: „Никога не се лъже толкова много, колкото преди война, по време на избори и след лов”.

Лъже се, разбира се, и преди избори, и по време на война, важното е, че последиците от лъжата винаги са на гърба на народа. Мои колеги историци се поддадоха на твърдението, лансирано при т.нар. „размразяване” по времето на Хрушчов и после при перестройката на Горбачов, че след смъртта на Сталин се променил типът на политическата система в СССР, а следователно и в България, и тя от тоталитарна се е превърнала в авторитарна. Но основните родови белези на тоталитарната система останаха непроменени!

– Как определяте терминологично периода след 1989 г. до днес?

– Преходът на мечтите, на илюзиите. Използвам формулата преход към политическа и икономическа демокрация. Нека обясня защо поставям политическа пред икономическа, след като всички казват, че законите на икономиката определят физиономията на едно общество, на една държава. Да, това е вярно, но политиката е много тясно свързана с икономиката, особено в ХХ в., когато се появи демократическият капитализъм и планирането, когато стана ясно какъв модел на ново общество може да се изгради въз основа на постиженията на науката и технологиите. В началото на ХХ в. социалдемократите издигнаха тезата за демократичен преход от капитализъм към социализъм не чрез фантасмагорична пролетарска революция, а чрез бюлетината.

В този момент Янко Сакъзов е дори преди великите Бернщайн, Жан Жорес и Кауцки, защото той още тогава предусеща, че трябва да се използва организационната роля на капиталистическата класа, а не тя да се унищожава, да се гради общество, при което да се използват усилията и уменията на всички класи за напредъка на гражданите на държавата. Жан Жорес през 1902 г. пише, че „господството на една класа е атентат срещу човечеството”. Именно този атентат не трябва да се допуска. Янко Сакъзов дълги години беше оплюван от българските комунисти, които му прикачваха оценките на Ленин за социалдемократите като „лакеи” и „опашки” на буржоазията. Затова казвам, че когато ние, историците, оценяваме практики и идеи, трябва „присъдата” ни да е безупречна, да не се поддаваме на политически оценки и влияния, трябва да не забравяме, че историята е част от обществените науки, които не са слуги на управляващите.

– Следователно според вас е възможна обективната история?

– Като идея – да, но като практика, когато не достигат „финикийските знаци” или когато с тях може да се съблазни и някой доста обективен до определен момент изследовател, тогава вече настъпват промени не само в оценките, в изводите, но и в начина на мислене и започва възхваляването на управляващите дори когато извършват престъпления срещу правата и свободите на гражданите, както се случва днес в България.

– Какви процеси се развиха в обществото ни по време на прехода на илюзиите? Накъде върви демокрацията ни?

– Демокрацията ни е все още дресирана и за съжаление се оказа, че сценарият за дресировката е подготвен още преди 10 ноември 1989 г. В Кремъл бяха наясно, че тяхното общество е фалирало икономически, политически и морално, че трябва да се подготвят за общество, при което главната цел е все пак да се запази, ако не изцяло ръководната роля на комунистическата партия, то поне представителите на тази партия да продължат да контролират икономическите лостове в страната.

Затова всичко премина точно по този сценарий, за съжаление. И се откриха хора, марионетки в ръцете на архитектите на този план. Веднага ще ги кажа и поименно. Андрей Луканов, който осъществи и дърпаше конците на организирания от съветския посланик в София, генерала от КГБ Шарапов, по нареждане на Горбачов държавен преврат на 10 ноември 1989 г. Луканов си създаде екип не само от няколко членове на Политбюро на бившата вече БКП, но и от т.нар. „дисиденти”.

Жельо Желев се оказа великолепен инструмент, пожеланата марионетка в техния план, и изигра много точно ролята на преустройващ комунистическата тоталитарна система на демократични релси. И се оказа, че ние всъщност строим посткомунистическо общество – в преход към демокрация, в която обаче икономическата власт отново е в ръцете на комунистите, но вече разделена с нова „политическа класа”, олицетворявана от ръководителите на СДС и най-вече от Иван Костов. Е, разбира се, някои лица се смениха.

Трапезата е отлична, но пейката е къса и винаги има боричкане не само в нейните краища, но и за мястото в средата й. Спомням си за събитията от януари 1997 г., когато участвах в бунта на млада България, и как се радвахме, че най-после измиваме очите си пред чехи, поляци и унгарци. През януари 1997 г. се събрахме в 272 аудитория на Софийския университет – представители на всички висши училища в София и на научните институти към БАН.

Срещата, която така се случи, че аз ръководих, завърши с единодушното приемане на резолюция: 1. БСП връща незабавно мандата за съставяне на правителство. 2. Незабавно се организират предсрочни парламентарни избори. 3. Дават се под съд всички министри от „кабинета на Жан Виденов” и всички участвали в разграбването на България отпреди 10 ноември 1989 г. и след тази дата. 4. Незабавно отваряне на досиетата на всички агенти на българската политическа полиция и на чуждите разузнавания (имам предвид на КГБ!).

И какво направи „другарят” Костов – „да”, с удоволствие, на точки първа и втора, а трета и четвърта – в „коша”. И след това ме питаха студентите: „Професоре, за какво бяхме на улицата и барикадите…”. В първия ден на януарския протест дадох интервю за централната австрийска телевизия, в което казах: „Край на комунизма в България, най-сетне ще се отървем от комунистите веднъж завинаги, този път няма да ги изпуснем!”. Приятел на сина ми бил гледал интервюто и веднага му се обадил: „Беше великолепно!”. Да, бяхме велики, но ни сложиха кавички…

– Има твърдения, че настоящото управление на България по формата си е демократично, но по съдържание е авторитарно. Споделяте ли това?

– Темата за авторитарните нотки в един демократичен концерт много ме е занимавала. Специалист съм точно по история на болшевизма, фашизма, националсоциализма и особено се дразня, когато в този демократичен хор, който се мъчихме да създадем, се появиха солисти като Иван Костов, Симеон Сакскобургготски (за Станишев не говоря, той е нещастно съчетание на обстоятелства) и днес Бойко Борисов с „подгряващия” Цветан Цветанов.

Бойко-Борисовият стил на ръководство, на работа, на появяване тук и там с ножица в ръка да „реже лента”, много ми напомня например на Бенито Мусолини – здрав, як, ритал топка, сниман гол до кръста със снопи жито сред селяни, дори прилича на сексгерой (нищо че е прекарал сифилис преди Първата световна война). Борисов обича да се появява в такава роля и толкова ми напомня на Мусолини, че ми е мъчно за това, което става в България.

Защото ние гласувахме, включително и аз, срещу тройната коалиция – БСП, ДПС и царедворците, срещу нейното управление. Гласувахме с илюзията за прехода към истинско демократично общество, но за съжаление отново се намесиха икономически и политически „кръгове”, които създават друга обстановка и нежелана от демократите посока на развитие. Не може в една демократична система избраният от мнозинството избиратели министър-председател да казва: „Аз давам пенсиите, аз строя магистрали, аз плащам, аз определям…”.

Това ми прилича на Доган, който нагло се перчеше: „Аз разпределям финансовите потоци”. Остава Бойко Борисов публично да се прегърне с Доган и да се разберат за „финансовите потоци” и разпределението им! На Запад може да харесват, че Борисов има няколко педи гръб, че играе тенис и рита топката, но мен ме интересува не мускулестата ръка, а мозъкът.

Нека ГЕРБ да се докаже не само с „демокрация на мускулите”, но и с интелигентно ръководство, което в условията на световна финансова и икономическа криза ще измъкне България от посткомунистическото тресавище. Искам най-после да се даде точна картина какво наследство получи България на 10 ноември 1989 г. – финансово-икономическа картина, дългове, постижения, и защо и в момента ние сме на опашката на Европа и дори и в Албания ни се смеят.

Защо се стигна до положение, в което разликата между нас и развитите европейски страни вместо да се заличава, се увеличава. Продължавам да искам и да очаквам отговори на тези въпроси. За да няма отново илюзии, за да няма нови 800 лъжи. Това обаче не беше направено от ГЕРБ. А сега неуспехите на правителството на Бойко Борисов в борбата с кризата се прикриват с димната завеса „борбата с организираната престъпност”. Какво се оказа – хванаха „октопода”, организираната престъпност „във всички посоки”, начело с Алексей Петров. Аз бях потресен. Моят земляк – защото съм от Тетевен – Алексей Петров бил тарторът на организираната престъпност в България – как съм го „изпуснал”.

Ние всички разсъждаваме какво означава терминът „организирана престъпност”, кой е начело на тази организирана престъпност и може ли човек като Алексей Петров със своите ограничени финансово-икономически възможности да бъде начело на тази „организирана престъпност”?

Къде останаха лицата, които осъществяваха прехода към демокрация и провалиха мечтите ни, къде останаха разпределителите на финансовите потоци, но не малкият Доган, а големият Костов и следващите в управлението на БСП? Къде останаха всички, които получиха наследството на комунистическата тоталитарна система в областта на финансите и икономиката? Къде са? Кой ги прикрива? А точно тези хора са начело на българската организирана престъпност, защото тя просто се срасна с държавата.

Съвсем логично е да попитам премиера Борисов и неговия вътрешен министър Цветан Цветанов как ще ме убедят, че министри и министър-председатели на три правителства не са разбрали, не са схванали, че един действащ по време на управлението им български офицер е главата на организираната престъпност. Това е направо смехотворно. И сега се правят на ни лук яли, ни лук мирисали и ни разказват баснята за главния злодей Алексей Петров. Такава вина не виждам как ще се докаже с представената на обществото „информация” от „свидетели”, намиращи се под следствие, май и в затвора!

Когато полицаите просват на земята един офицер, когато арестуват в болница един бивш министър и прокурорът му крещи, че е „абсолютен престъпник”, когато нахлуват рано сутрин или посред нощ в дома на семейства и бият невинни, такива управляващи нямат право да ми говорят за демокрация. Чета сега за разделянето на делото „Октопод” – прокурорът бил направил грешка. Прокурорът, като е направил грешка, да понесе отговорност.

Ако аз допусна грешка като изследовател на съвременната история, от моите грешки не зависи съдбата на България. Но когато един прокурор нарушава закона, когато един вътрешен министър определя каква присъда трябва да получи едно лице, това е посегателство върху принципите, в които аз съм възпитаван и които защитавам пред моите студенти – принципите на една демократична политическа система, развивана през столетията още от Английската революция през ХVІІ в., през века на Просвещението във Франция, от революциите през ХVІІІ в. в Съединените американски щати и Франция.

Всичко това е посегателство върху основните права и свободи на гражданина и аз го чувствам като посегателство върху моите лични права и свободи, когато се потъпкват правата и свободите на някого другиго. Това ме засяга пряко. Защото тази игра на думи и дела не може да не ме възмущава, а тя възмущава впрочем все повече и повече хора, които милеят и страдат за истинско гражданско общество в България.

Но как да се събуди това общество, ако не се обединяват демократично мислещите избиратели, тези, които искат решително осъждане на престъпленията на комунистическата тоталитарна система и на строителите на „посткомунистическа” България. Демократична България не се изгражда с намирисващи на трибунали „специални съдилища”, а с уважение към великия принцип за разделение на властите, с представяне на избирателите на истината за проблемите на държавата, с научно обосновани тези за развитието ни в следващите години, дори десетилетия! Тогава избирателите ще са доволни от управляващите.

* Проф. Милен Семков е роден през 1934 г. в Тетевен. Завършва история в СУ “Св. Климент Охридски”, където през 1962 г. става асистент по нова и съвременна история. От 1972 г. е доцент, а от 1986 г. – професор в Историческия факултет на СУ. От 1968 г. е доктор по история, а от 1985 г. – доктор на историческите науки с темата “Фашисткият феномен и дискусията в световната литература”. Специализирал е в Парижкия и в Брюкселския университет, в Женева, Монреал и в Европейския колеж в Брюж. Автор е на фундаменталното изследване “Фашизмът”, на учебник по история за 10 клас, “Двадесети век – диктатура и демокрация” и др.