Home » Авторски страници

Представяме поезията на Пламен Павлов

2010.03.07 2 коментара

Пламен Павлов е роден през 1958 г. в село Пейчиново, Русенска област, в семейство на учители.  От 1962 г. живее в Русе,  завършва история във ВТУ “Св. св. Кирил и Методий”. Работил е като учител, научен сътрудник към Единния център по философия и социология при БАН, а от 1984 г. е преподавател по средновековна история и история на Византия в университета във В. Търново. От 1992 г. за различни периоди от време води лекции и в университети в Пловдив, Варна, Шумен и др. В периода 1998-2002 г. е председател на Държавната агенция за българите в чужбина при Министерския съвет – дейност, с която се е занимавал и продължава да се занимава още “преди”, а и “след” работата си в държавната администрация. Доктор по история /1991/, доцент по история на Византия и средновековна балканска история /1995/, автор на повече от 200 статии, книги, енциклопедии и др., публикувани на различни езици.  Автор на поетичната книга “В мрака на предчувствието” (София, 2001). От 2003 г. е автор и водещ на предаването “Час по България” на Национална телевизия СКАТ, а през 2005-2008 г. – на радиопредаването “Студио история и култура” на Национална радиомрежа “Фокус”. Сценарист и консултант на документални филми за българската история и българските общности в чужбина на БНТ, “Евроком”, СКАТ и др.

————————————

 
 

ЧЕРНИ МИСЛИ, БЕЛИ МАГИИ

 

 

* * *

Тази стая със прозорци слепи,

мирис на цигари, вехта маса

и зад нея сянката ми дремеща.

Радиото, сипещо умора.

Столовете, празни по природа.

Огледалото, в което няма никого.

 

 

* * *

Като на сън минават, преминават дните –

събуждане в съня

и сън в пробуждането –

дали сънят е истина и истината сън…

Заспивам, за да се събудя в моя сън

и с теб

сред ада на самото съществуване

ще те намеря

в мрака на предчувствията.

 

 

* * *

Нощта, която бавно избледнява,

дърветата, прозорецът, съня ти

и тялото ти… Тишината,

реката долу и луната горе,

безсънието, тръпнещото утро,

гората сутрин в пет и половина…

Няколко глътки живот.

=============================
 

 
НАЛИ?

Видях я пред някаква зала

бързаше с усмивка

към някого

беше шумно

радостно

празнично и делнично

празник в делника

делник

в който си струва да се празнува нещо –

театрална постановка

филм

току-що купена хубава книга

едно кафе

просто самият живот –

който иначе не е проста работа…

И какво от това,

нали?

Вървеше с усмивка към някого

погледнах през рамо

не видях нищо особено

не беше среща на влюбени

просто момичето бързаше

към своя приятелка

приятелката бързаше към нея

беше им весело

празнично

без особен повод

и просто така…

Какво по-хубаво от това,

нали?

 

==============================
 

 
* * *

Напълно напълно случайно съм тук

иначе нищо не е случайно

бях се запътил да потърся нещо

– вече не помня какво –

намерих само познатото усещане

за нечии очи

стъпки

смях

нерви

какво повече…

Мястото не е от значение

поводът не е от значение

аз не съм от значение –

в тази вселена от многозначности

знаците много

премного

са

да ги разчитам

не зная.
===============================
 

 
* * *

Няма да прибера този залез в джоба си

няма да отнеса нищо никъде

някак си ме има

някак си ме няма

няма ме и няма залез

няма нищо

няма нищо в нищото

и нищото със сигурност не съществува

не е възможно ей така да съществува просто

нищо

(това е абсолютният оксиморон, нали?)

следователно

прибирам този залез в джоба си

и този дъжд

и тези думи

отнасям ги, където си поискам

защото ме е имало и ще ме има

някак си.

==========================
 

 

СЛУЧВА СЕ

Всеки ден

черната дупка на разума

поглъща

милиарди слънца планети морета планини облаци дъжд вятър

мислещи тръстики

пепел

прах

разумът

(или онова, което е по-силно от него)

отхвърля примирението

със себе си

всеки ден е ново начало

всяко начало

е нов ден

винаги е начало –

въпреки

че

никакво начало и никакъв край

не съществуват.

==========================
 

 
НАЙ-НЕОБХОДИМОТО

Не мисля, че най-много от всичко на света

са ми притрябвали

име тяло разум

и други такива глупости

струва ми се, че

много често

нямам абсолютно никаква нужда

от пространството,

а времето

(то, разбира се, никога не ми стига!)

би трябвало да е мое,

защото навярно се състои

от душа обич вяра меланхолия шесто седмо осмо девето

и така нататък

чувства

и някакви други

безцелни разходки

в себе си,

които

страшно ми липсват…

===========================
 

 
ТОЗИ ЖИВОТ

Този живот сякаш е някакъв

добре или зле ремонтиран

реновиран хотел

с фалшивеещи две-три звезди

пропит от някак си обезценяващата се любов

в контекста на поскъпването

на цялото ни съществуване

обичаен оазис на обичайна умора

стандартният матрак два стола

ненужен телефон две чаши

и други глупави подробности

евтин сив китайски телевизор

с десетина програми

спорт новини задължителният еротичен канал

задължителният стандартен неуютен

уют

привично оживен с присъщите си звуци

с присъщата познатост в непознатите лица

обител

на нечии пренаселени светове

на моята собствена пустош.

===========================
 

 
ДЕКЕМВРИ

Старая се да не плащам данък

на настроенията си,

не ми се удава

самоубийствено –

декември,

уморен и празничен…

Декември

няма нищо общо –

животът ми тече обратно и встрани,

на миг от мен,

в безкрайността,

на миг от нея

и собствената й безкрайност…

Декември.

============================
 

 
* * *

Окото на замрелия часовник

най-точно отброява песъчинките,

а погледът му хладен и всевиждащ

пронизва естеството на света,

пробожда той отсрещната топола,

бетонната грамада с плосък покрив,

зад нея други няколко, и още

(безкрайните редици на живота),

нататък планината, оня сипей,

светулката, която свети кратко,

полето, градовете милионни,

рекламния калкан на “Кока кола”,

моретата, вулканите, стадата,

един пингвин, леда на Антарктида,

скалите, милиардите бактерии…

И теб, и мен самия тук,

на първо място,

което някак си е твърде тъжно,

а всъщност не е никак лошо.

===========================
 

 

ВЪЛЧИЦАТА

Промъква се тя

с вълчи стъпки

с космическа ярост

в огнените очи

дива болка по малките й

убити от човек

глад глад глад

вълчи глад

ето тук в тази гора

безпомощно ритат с крачета

обезумели от глад

посинели от плач

две малки човешки

вълчета

отмъщение

не

просто храна

живот

тя ги откърми

след това се роди

един Вечен град

после

цял eдин свят

седя на някакъв древен камък

гледам една стара пощенска картичка

и си мисля разни неща

за яростта за глада за надмогването над инстинкта

на хищника –

просто остава живот

остава един цял

свят…

А после някой важно обяснява

цивилизацията.

=========================
 

 
ЗАБРАВА

Пронизващ вятър

полъх от далечни ледове

от сивата полярна нощ

изцеден от безвремието

от оня миг на ужас

в който са загинали

всички

праисторически чудовища

пронизващият вятър

в мен

навярно

аз съм черната полярна нощ

аз съм планетарната агония

аз съм тромавия динозавър

с невярващ поглед в чезнещото слънце

сред сивите и мразовити

облаци

на безразличието

и забравата.

=========================
 

 
МОМЕНТИ

Толкова е хубаво

че има такива моменти

неподозирани късчета време

(безвремие отсъствие на време) –

в тях се объркват понятията

причинноследствените връзки

излизат от строя

логиката

прагматизмът на нещата

условностите

предразсъдъците

няма повод

няма обяснение

за тяхната поява

от нищото

(това безкрайно нищо!) –

освен че може би е пролет

(лято есен зима…)

и че животът продължава

с нас без нас и въпреки

всичко

има такива моменти

(за съжаление

са твърде редки

за щастие

все пак ги има…)

с нас без нас и въпреки

всичко.

===========================
 

 
НЕ Е ЗА ВЯРВАНЕ…

В прозореца ми вчера имаше висока снежна

планина

(нима по-рано я е нямало – не е за вярване!) –

изкачвам с поглед, с мисъл, без да мисля

планината,

преброждам всички планини, реки, морета

прониквам отвъд земната кора

и Космоса…

И все остава чувството за нещо

неоткрито,

изгубено, забравено, неоткриваемо –

необяснимо състояние

или пък състояние на необяснимост…

А планината вече е изпълнила прозореца

(как беше онова… за Мохамед и планината?)

приижда на вълни, скали, дървета

и подземни тласъци…

Ех, днес прозорецът е празен

(нима я имаше онази планина –

не е за вярване…),

не е за вярване.

==========================
 

 
КАРАВЕЛАТА НА АДМИРАЛА

В утробата на онова

огромно чудовище – “Боинг – 747”,

човек е малък

и същевременно могъщ

по някакъв небрежен начин.

Обядваш, бъбриш и убиваш

времето

с отнесен поглед

в страхотните бедра на стюардесите

и ето, че за някакви си девет часа

прелиташ днес над пътя на Колумб…

Боже, колко е малка Земята,

колко бил силен човекът…

И всъщност няма никаква

надежда

да зърнеш каравелата на Адмирала,

оная вехта, гниеща черупка,

понесла

една бездънна вяра

в нови пътища.

==========================
 

 
ТЕЖЕСТИ

Натежават телата,

натежават джобовете,

грижите натежават,

греховете натежават.

Ежедневието е натежало

от разговори, сметки, гадости

и равнодушие,

думите

звучат по-тежко и авторитетно,

шоу-програмите са с по-голяма

тежест

от философията, вярата, литературата…

И, ако кажем, че душите ни олекват,

ще прозвучи плакатно, милозливо,

просто глупаво –

душите нямат тежест,

не е доказано, че съществуват.

А ми тежи от дъжд на вятър

едно необяснимо нещо,

едно необяснимо нищо –

душата ли е тази тежест?

Дано не е, ще ми олекне…

===========================
 

 
НЯКАК СИ

Няма да прибера този залез в джоба си

няма да отнеса нищо никъде

някак си ме има

някак си ме няма

няма ме

и няма залез

няма нищо

няма нищо в нищото

(а нищото със сигурност

не съществува

не е възможно

да съществува просто нищо –

това е абсолютният оксиморон, нали?)

следователно

прибирам този залез в джоба си

и този дъжд

и тези думи

(всякакви са – умни глупави и неизречени)

отнасям ги, където си поискам

защото ме е имало

и ще ме има

някак си.

===========================

 

 

БЕЛИ МЕЧКИ

През вече тъй далечната

2002

прочетох някъде

с изненада

(хм, в изненадата не съм съвсем

сигурен…)

как да проследя движението

във всеки момент

на деня

на нощта

да видя всичко

в живота

с живота

на двете бели мечки Гру и Луиз

застрашен вид

в студената апокалиптична

отчужденост

на глобалното затопляне…

И ето някакъв тъй симпатичен

полярен комитет

(www.ngo.grida.no/polarbears)

изследва

работи

воюва

за опазването на Природата

иска да разбере

да помогне

да защити

тези две могъщи и така безсилни

Божии твари

от бездушната инвазия на технологиите

интересите пластмасовите чаши бутилки празни бирени кутии комини нефт оръжие

пари пари и пак пари …

О, Боже!

Толкова е благородно чудесно окуражително вдъхновяващо

идва ми да рецитирам

какво щастиe…

Днес някой

пази

китовете

тюлените тибетските якове снежните барсове гепардите

гигантските костенурки антилопите всевъзможните

големи и миниатюрни създания

велика грижа

триумф на науката…

И пак така

утре днес даже вчера

някой пак добронамерен по природа

монтира

нежно

чипове

в каишки на кучета котки коли самолети

в твоя часовник

мобилен телефон уши очи глава мозък

сърце

(може би дори в това несръчно екостихотворение?)

един Господ знае

къде…

навсякъде

никъде

няма спасение

няма тайни

няма бягство от действителността

няма самота

отшелничеството мисленето наум е невъзможно

опасно за обществото

(с правото му да се намеси да помогне да се защити

да те опази от теб самия!)

чипове чипове чипове

грижа грижа грижа

механизъм за самовзривяване

фар някакъв

по курса на този лъч

(и хоп!)

ракета клас FARM

удря

мълниеносно свърхточно неподозирано

в името на Доброто

долу Садам

долу всеки друг убиец

терористи

някакви сбъркани хора

диктатори лидери на нещо си

фунадаменталисти съмнителни типове

я виж някакви си мислители певци поети разни там джон ленън неврастеници глезльовци мързеливци мърлячи бунтари

Бели мечки

стръвници бели мишки

бели кахъри

мултимедиа

интерактивни връзки

тв шоу на живо

(о, биг брадър!

о, Бог… брадър…)

любов на живо секс на живо смърт

на живо

бутон

enter

OK

==========================

 

 

ГРОБЪТ НА ПРАДЯДО МИ

Твоят гроб е някъде при Дойран,

бил останал в чужда територия,

както казват…

Нищичко за казване,

твоят гроб отдавна е забравен

нейде край забравения Дойран.

Няма сълзи, капнали в пръстта му,

нито вощеници, думи вехти,

клетви и роднини, суетене…

Нейде там в невиждания Дойран.

Нейде край невидимия Дойран

някакъв куршум те е съборил

и направо през трупа ти минала

пъплещата чужда територия.

Толкова забрава се забрави

в тебе, незапомнено отечество,

толкова погинали в пръстта ти…

Духовете им къде побира

не земята шепа, а небето,

свило се доникъде над тебе?

==========================
АНТИПРОГНОЗА

Няма да вали

дъжд, сняг, градушка,

няма да е горещо,

нито пък студено,

тихо, ветровито,

още по-малко умерено облачно,

няма слънцето спряло сърдито

да пече,

няма новолуние,

защото няма и луна,

звезди, планети и астероиди,

няма никакви

молекули, атоми, елементарни частици,

не се е състоял никакъв

апокалипсис,

казано още по-елементарно,

няма го и нищото –

Бог още не е сътворил света,

може би се двоуми,

обмисляйки

своето подобие

и в момента е зает изцяло

със създаването

на любов към ближния.

========================

НЕ РАЗБИРАМ

Като повреден файл

не се отваря

онова, което някога съм мислил

чувствал

по-лошо е и от изгубено тефтерче

с телефонни номера

не се откривам

напоследък –

през последните два дни

през миналия век

преди пет-шест хиляди години

преди Потопа

преди сътворението

през същото това време

бях най-щастливият човек

без никакви причина

ей така, по принцип…

Не разбирам защо

напук на всичко

продължавам да съм

===========================

МАРС

Чудовищни камъни, кратери, пропасти,

облаци прах, две луни…

Хладно свети далечното слънце.

Каналите на Скиапарели,

Лицето, Пирамидата…

Бредбъри,

Бредбъри…

Чужд свят.

Човек съм –

образът, подобието на Създателя,

човек съм, искам да облагородявам.

Създаването дреме, ври, крещи, напира

в генетичната човешка памет

и неспокойната фантазия твори

от този мъртъв, чужд, абсурден свят

Нов свят.

И все забравя как

без жал убива своя.

===========================
НАРКОЗА

Вродена придобита

някак скапана

– като цигарите –

наркоза на деня

усещането за значимост

и за незначителност

опитоменото и ежедневно

ежедневие

телефони телефони телефони

напред назад и тем подобни

срещи разговори телевизия

и тъй нататък…

А настоящето изтича ежедневно

по навик

и по дяволите.

============================
МАЛКО РАБОТА

…И все ще се намери някой

да покрие светлината

буквално като труп на мъртъв гангстер

върху тротоара

а аз безумно глупаво да питам

– тук следва невъзможна бъркотия –

къде събират силите си

кошмарите на нощта

доволствата на следобедите

продажността на вечерите

инфарктите на утрото

злите бръчки на деня

и всички всякакви всеядни алчни погледи…

Но да загърбим тази дидактична проповед

словесен бунт и хленчене и тъй нататък –

в момента имам малко работа

ще храня котарака под прозореца

за да избягам поне за малко

от чудовищата в себе си…

© Пламен Павлов

2 коментара »

  • Roza Boianova said:

    Да се запознаеш с най-хубавата страна на човека – поезията му – е привилегия. В случая – моя.Прочетох добри стихове. И бих посочила \"Случва се\", \"Някак си\", \"Най-необходимото\"…
    Роза Боянова

  • Красимир Симеонов said:

    Поздравления.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.