Юлиана Панова: Имиграцията е едно дълго самотно преживяване

Автор: Симеон Гаспаров

Д-р Юлиана Панова е единственият лицензиран доктор сред българската колония в Чикаго, който практикува в сферата на клиничната и съдебната психология. Тя е получила магистърската си степен по психология от СУ “Св. Климент Охридски”, след което е защитила докторат  в Argosy University – Illinois School of Professional Psychology.  Д-р Панова работи през последните 8 години в психиатрични болници и амбулаторни клиники в Чикаго. Понастоящем тя е директор на Ценъра по международни психологически услуги в Чикаго.

.

– Д-р Панова, как световната икономическа криза се отразява върху психичното здраве на българските имигранти в Чикаго?

– Както на всички други по света – мултиплицирайки стреса и несигурността на ежедневието.  Естествено реакциите са разнородни според психичните, физически, финансови и не на последно място професионалните ресурси на човек. За много имигранти, за които “дупките” в старата конюнктура бяха основния финансов източник, кладенецът пресъхна. За други, за които основния поминък се базираше на строителство, транспортни услуги, търговия с движимо и недвижимо имущество, живота също много се утежни.  Много от тези имигранти започват да поглеждат назад към Родината с надежда и да се завръщат.  Най-малко засегнати от кризата са тези, които са придобили в САЩ по-висока квалификация.

– Какъв е психологическият портрет на българския имигрант в Чикаго, най-общо казано?

– Една от най-забележимите черти на българинa в странство е неговата предприемчивост.  Многовековните борби за оцеляване са развили в него находчивост, креативност и интелигентност, но това често се съчетава с недоверие, нихилизъм, и за съжаление в нередки случаи толерантност  към измамата като “необходимо” средство за постигане на целта.  Забелязва се също, че средно статистическият български имигрант има тенденцията да се мери непрекъснато с другите, което от една страна е компенсаторен механизъм за справяне с преживяването на собствена непълноценност, но от друга страна пък го стимулира за развитие.

Повечето българи, когато дойдат в Америка, поради самото естество на имигрантския процес губят “почвата под краката си”, на която се е крепяла самооценката и идентичността им. В това число на загуби влизат и социалният и професионален статус. За огромна част от имигрантите, акултурацията се оказва много трудна поради не добро познаване на езика и неквалифицираност по американските стандарти. За съжаление обаче, при много от тях усилията не се насочват в правилната посока, като научаване на езика и получаване на адекватна квалификация, а в показност и псевдо-успешност, което не само не помага, а блокира или отклонява ресурсите в погрешна посока. Често се наблюдава нещо като във вица, че “на българския локомотив цялата му пáра отива не в двигателя, а в свирката.”  Но пък, очевидно, имаме тази здравословна самоирония и свеж хумор, които ни помагат и да оцеляваме и да се забавляваме докато го правим. Всъщност, едни и същи тенденции могат да имат и добра, и лоша страна и по-скоро зависи от посоката и “дозировката” на проявление. Това, което повече ме притеснява е, че средния български имигрант е със зле прикрито ниско самочувствие, което и често е причината за дистрес.

– Какви са последствията за психичното здраве от такъв вид поведение?

– Последствията за много хора са затъване в надпревара не по силите им. Едни предприемат сложни и недомислени финансови комбинации и затъват в непосилни дългове.  Други пък се подмамват от липсата на директен жив контрол в много сфери и се захващат с полу- или нелегални дейности,  докато разберат, че контрол не само че има, но и е далече по-прецизен и безмилостен от колкото в Родината, просто е с отложено действие.  Естествено сблъсъкът със системата е доста травмиращ, а страхът от такъв държи човека под непрекъснато напрежение. От това, за съжаление, се разбива и психиката, и здравето и морала.

– А има ли българинът в Чикаго и имиграция т.нар. “Бай Ганьо-вски комплекс”?

– За съжаление се забелязва … Но, първо трябва да направим уговорката, че по правило всяка генерализация е погрешна (т.е. винаги има изключения). Средният българин по разнообразни исторически причини е придобил необходимостта да вярва (или поне да подведе другите да повярват), че е сведущ във всяка сфера. И тази характерова тенденция особено се откроява в такава интернационална смесица, каквото е обществото в САЩ. “Феноменът” често бива наблюдаван като една типична арогантност или в по-слаб вариант – тарикатлък.  Симптоматично е и когато човек без да има експертиза по даден въпрос, охотно оформя презумпции и раздава “акъл” на околните.  Такава псевдокомпетентна нагласа естествено е подвеждаща и е причина за много погрешни решения и стъпки, особено в една чужда среда.  За съжаление  обаче при човек, с не добре развита саморефлексия и умение за обективна преценка на себе си и средата, собствените грешки рядко имат авто-образователна стойност.  Вместо това отговорността за провала се приписва на външни фактори извън собствения контрол.

– Има ли наркомани и алколици сред имигрантите?

–  Разбира се. Може да се каже, че една достатъчно голяма имигрантска общност като тази в Чикаго е представителна извадка на цялата нация. Обикновено наркотичната зависимост или алкохолизма започват като самомедикиране.  Ако използваната психотропна субстанция е стимулант, той доставя на човек усещане за прилив на енергия, ефективност и благополучие, а ако е опиат, го вкарва в нереален свят на блаженство и халюцинации, откъсвайки го от реалния такъв, в който има проблеми и болка. Във всички варианти субстанцията доставя временно и нереалистично усещане за себе си и бягство от реалността, с потенциално опасни и необратими последствия за мозъка и целия организъм. Излишно е да отбелязвам, че такъв подход към проблемите само ги задълбочава, което в резултат отново подхранва нуждата от бягство в ефекта на субстанцията или е една “спирала надолу”.

– Как близките на имигранта, които остават у дома могат да се преборят с болката от неговото заминаване?

-Преди години, имигрирането на член от семейството е било много травматично за всички – оставащи и заминаващи. Психически, тази загуба е била измерима само със загуба на близък поради смърт или развод. Причината е била неяснотата, дългосрочността и често окончателността на загубата, поради липсата на възможност за адекватно общуване.  За щастие в днешно време загубата на близките поради имиграция, не е толкова окончателна и трагична.  Благодарение на новите технически достижения (в последните 10 години)  във вид на достъпни за всеки телефонни и Интернетни аудио и видео връзки, регулярната комуникация с близките по света стана част от битието (за някои дори от ежедневието). Дори се случва нещо парадоксално – много имигранти, поради носталгията посвещават много повече време на комуникацията с близките в България, отколкото биха правили ако си бяха останали у дома в Родината и така стават дори емоционално по-близки.  Също, огромна част от легалните имигранти могат да си позволят често да се завръщат или да поканват близки в САЩ, което също облекчава болката от загубата им.  В доста по-тежко положение са нелегалните имигранти но това е друга и по-дълга тема.

– Д-р Панова, ние сме имигранти в САЩ, кажете ни има ли лек за носталгията по родината?

– Има, разбира се. При по-лека форма – да се вземат адекватни мерки за ускоряване на адаптацията тук и така да се почувстваме “у дома” … след около 5 или 6 години.  При остра форма се “предписва” връщане обратно, там където си се чувствал по-добре. Не всеки е достатъчно пригоден или мотивиран за имиграция и това е нормално.  Имиграцията е изключително трудно и самотно преживяване за всеки, дори когато човек е дошъл легално и със семейството си.  За много хора субективните придобивки и постижения в имиграция не успяват да оправдаят загубите от напускане на дома, близките, социалния и професионален кръг.  При това Американската култура и стил на живот в големите градове са много индивидуалистични, интензивно целесъобразни, конкурентни, и все по-комерсиализиращи се, което е много стресиращо дори за “натуралните” Американци.  А представете си как тази доста интензивна атмосфера може да се отрази на новодошлия от едно по-групово емоционално-експресивно общество с доста различен манталитет, ценности и темпо на живот, каквито са в България.  И естествено в САЩ никой няма да го чака да се адаптира, а имигранта трябва много бързо да се “хвърли в потока” на живота и да се учи да “плува” в движение, при това без упората на близки и приятели, които или са далече или са в същия стрес.

Сериозен проблем се явява, когато имигрантът би искал да се върне, но не го прави само поради възприятие (или илюзия) за социален натиск или осъждане за провал от близки. Друг често срещан проблем е, когато имигрантът се прибере разочарован от Америка … и реалността в България му се стори още по-нетолеруема. Или “тревата винаги изглежда по-зелена от другата страна на оградата.”

– Илиюзии и реалност на имигрантският живот?

Всеки който има някакви проблеми в обективното възприятие, оценка и анализ на себе си и средата е склонен компенсаторно да създава и живее в илюзорен свят.  Такъв човек неизменно би имал трудности във всяка една среда, а още повече в чужда, където се среща с много повече “бели информационни полета”, които той запълва със собствени фантазии и презумпции.  Съвсем закономерно действията и решенията базирани на грешки в изчислението, ще са погрешни и много изтощителни поради по-големия залог.

– Значи проблемът май си е лично в нас?

Разбира се, носим си проблема и където и да се установим, скоро той пак се актуализира в свеж вид и в подобен контекст! Освен ако не спрем този порочен кръг и не се справим с разминаването в себе си, вместо да се опитваме да избягаме или да го приписваме на фактори извън нас. От разрешаването му ще ни стане и далече по-леко. Защото бягството (като имиграцията) не само не решава вътрешния ни проблем, а обикновено дори го изостря, защото в Родината, както се казва, дори и дърветата помагат.  Добра илюстрация е една интересна статистика: Обикновено тези, които постигат успех и добра адаптация в имиграция са били успешни и в родината си. Тези имигранти в началото също срещат трудности и често изпитват сериозен стрес, но за разлика от неуспешните знаят как да го адресират, търсят навреме експертна помощ (вместо да потъват в проблема) и се учат от собствените и чужди грешки.