(Четиво за неспециалисти)
Даниел Донев, Danieldonev.wordpress.com
„Мнозина смятат, че свободата е да можеш да правиш каквото си искаш. Това не е свобода. Свободата е да упражняваш власт и да носиш отговорност за своите постъпки. Ето защо, когато някой започне протести, то това е или израз на безправие, или пропаганда на малцинството от народа. Ако народът е свободен, той не протестира, а упражнява властта си. Правото на протест замества правото на власт и е доказателство за липсата на народен суверенитет. Правото на протест е прах в очите на народа, защото упражняването на свободно поведение не е свобода. Свободата е само когато реално се упражнява властта.”*
Националната ни традиция в несвободата не е нова тема. Новото е дали си даваме сметка как незнанието и неумението ни да бъдем свободни блокират всичките ни останали сетива с изключение на инстинкта за самосъхранение. Без съмнение вековете на робство изиграват значителна роля във формирането на народопсихологията и закърнява в умовете на поколенията онази част от самосъзнанието, където се крие полетът на свободната мисъл. За това и тоталитарният режим е успешен в своите посттоталитарни маневри да ни задържи роби. Не е трудно да контролираш общество, чиито корени са в петвековния навик да си зависим. В този смисъл в свободата има дори нещо отблъскващо. Когато един несвободен човек е свикнал да получава жизнения минимум и защита в замяна на покорство и труд, хоризонтите на личната свобода, от която следва отговорност, изглеждат нелицеприятни.
Истина е, че падането на Желязната завеса ни донесе свобода. Само че не ни я поднесе на тепсия. Свободата дойде и ни каза: ”Ето, опитайте ме, изучавайте ме, опознавайте ме и когато ме разберете, може и да се научите как да ме използвате“. Това ни дойде като гръм от ясно небе и ние започнахме своя танц на отчаяние, стъпка напред, две назад в разпознаването на свободата. Като евреите в пустинята.
И все пак по-важният въпрос е как неразбирането и липсата на усет за свобода притъпяват останалите ни сетива? Притъпяват ги до там, че така и не успяваме да стигнем до корена на обществения проблем, скрит дълбоко в псевдообществения договор, чиито връх се яви бруталното назначение на Делян Пеевски за шеф на ДАНС.
А коренът на проблема е в обезвластяването на хората. В отнемането на правото ни да бъдем суверен. В посредническата функция на политико-експертния картел в онази нишка, по която протича властта. От обикновения избирател и данъкоплатец към овластените от него служители.
Доброто в цялата безизходица е, че ставаме все по-информирани. Вече всички говорим за разделение на властите, като абсолютно необходимо условие за справедливото функциониране на обществото. Законодателна, изпълнителна и съдебна власт. Гръбнакът на това общество. Хората, които избрахме да изпълняват тези власти, с времето усвоиха до съвършенство изкуството на заблудата и си присвоиха правото да ги възпроизвеждат, а нас ни направиха обикновени зрители в своето представление, както разбира се и… донори, данъкоплатци.
В лутането си, в търсенето и разпознаването на свободата, стигаме до там да протестираме с емоционален заряд и да търсим основа, на която да стъпим, в традициите на европейската бюрокрация. Дали това е най-здравата основа? Напредвайки във времето разбираме, че протестът, освен морални констатации и емоционални послания, трябва да има и конкретни искания, за да е успешен. Разбираме, че най-разумният начин да постигнем обществен резултат е да трансформираме гнева си в рационален продукт с конкретни изисквания. И тогава започва едно голямо писане на документи от главните субекти в Протеста. Пространни документи, с дълги и сложни изречения и абстрактни дефиниции като „стриктен контрол”, „драстично намаляване”, „значимо забавящи действия”… Исканията и решенията, които имаме и предлагаме, се загубват между редовете на послания като „Шест стъпки” или „Дванадесет начала”. Достатъчно разтегливо, абстрактно и сложно, за да се разбира от по-малко хора и да дава възможност за политически маневри в бъдеще.
В действителност проблемите са ясни, а решенията им са прости. Основният ни проблем, от който следват всички други, е статуквото, в което трите власти се самовъзпроизвеждат. Смесването им и поставянето им в зависимост една от друга е очевадна предпоставка за злоупотреби, тежки зависимости, липса на законност и ефективен контрол. Крайният ефект го усещаме всички по джобовете си и в натрупването на всякакъв вид несвобода. Трите власти се смесват, защото не се избират пряко от гражданите. Защото експертите, които твърдят, че политиката е сложна материя, са намерили начини и инструменти да отдалечат властта от този, на когото тя принадлежи по презумпция и Конституция. Властта принадлежи на хората и това е конституционно право.
В избора на Законодателна власт (Парламент) инструментът, който храни пъпната връв на властта, се нарича Пропорционална избирателна система. Това е системата, която позволява на партийните централи да предлагат и съответно да контролират депутатите. Това е системата, която прави народните представители зависими не от народа, а от партийното ръководство. Простата логика показва, че ако народния представител е народен, то той трябва да е зависим и подчинен на народа, а не на партийния лидер. Това може да стане със стопроцентова Мажоритарна избирателна система.
В избора на Съдебната власт този, който не ни позволява да си изберем съдии и прокурори, се нарича ВСС (Висш съдебен съвет). Орган от двадесет и пет човека, които назначават, повишават и освобождават съдии, прокурори и следователи. Такава концентрация на най-важната власт в ръцете на толкова тесен кръг от хора е достатъчна предпоставка за злоупотреби.Независимостта на Съдебната система от прекия избирател я прави още тромава, несправедлива и неработеща. Системата може да заработи едва тогава, когато започнем да избираме пряко съдии, прокурори и полицейски началници по места.
В избора на Изпълнителна власт (Правителство) правото ни да изберем пряко Министър-председател се отнема от парламентарното мнозинство, което логично води до презумпцията, че Премиерът защитава по-скоро партийния интерес, отколкото интереса на обществото. Длъжността на човека, съставящ кабинет, който да управлява страната и преразпределя обществения ресурс, може да бъде най-ефективна и обществено насочена само ако се избира пряко от… обществото.
В цялата амалгама и симулация на понятието „Обществен договор” вече съществено прозира един лайтмотив, който казва: „Политиката е сложна материя, която не е за широкия кръг от хора. Политиката трябва да се прави от политици и експерти, които разбират тази материя и затова трябва и да печелят много от упражняването й. Тези хора ни запознават с една по-голяма група от хора, които смятат за годни, разрешават ни да ги изберем и после ги манипулират според интересите на по-малката група от хора”. Този политико-експертен кръг бетонира своето вегитиране в публичната среда с понятието Партийна субсидия. Средствата, които партиите акумулират чрез нея, им дава възможност да диктуват правилата на обществения диалог и да го насочват манипулативно в посока, която те желаят.
Всъщност политиката далеч не е сложна материя. Политика е това, което е изгодно за възможно най-широк кръг от хора. Политика е тези хора да се съгласят да изберат лично и пряко други хора, които ще харчат парите им, и от които да могат да търсят сметка за това. Политика е възможно най-голяма група от граждани да стъпят на прости и логически принципи, и да изискват специалистите и политиците да създават правила и закони, които да служат на хората, назначили ги на местата им. Защото има едно много просто правило, което гласи, че който плаща, той поръчва музиката. И ние като данъкоплатци нямаме нужда от огромна група посредници по нишката на властта, които харчат нашите пари в нищоправенето и празноговоренето си.
Изцяло мажоритарна избирателна система, пряк избор на съдии и прокурори, пряк избор на изпълнителна власт, премахване на партийната субсидия. Това са няколко конкретни стъпки, които освобождават умовете ни от дългите послания за промяна, които циркулират между протестъри и парламентарно представени и непредставени политически субекти. И това е едва началото на промяната на обществения договор. Работата предстои, но е нужна здрава основа, на която да градим отношенията си.
–––––––––––––––––––––––
* Б.а.: Цитатът в началото e от текст на Мирослав Златев в личния му блог, Мir1.free.bg.
