Силата е в тези, които пишат правилата. И ако правилата не важат за всички, те не са правила, а окови за слабите.

Нека започнем с няколко думи за законите, правилата и морала, които уж крепят нашето съществуване в днешния свят. Всъщност те имат смисъл само когато се основават на равенство.

Да дадем примери:

Ако ти имаш пистолет и аз имам пистолет, можем да говорим за закон и строгост на прилагането му.

Ако и двамата имаме ножове, можем да говорим за правила.

Ако ти дойдеш при мен с празни ръце и аз също съм с празни ръце, тогава можем да говорим за разум и съответно за общо благоденствие.

Но ако ти имаш пистолет, а аз само нож – истината ще бъде на твоя страна.

А ако ти държиш пистолет, а аз нямам нищо, тогава това, което държиш, не е просто оръжие – това е моят живот!

Написаното дотук е достатъчен аргумент, че законите, правилата и моралът имат смисъл само когато се основават на равнопоставеност.

Горчивата истина на днешния свят е, че когато парите говорят, истината мълчи.

А когато силата говори, дори парите отстъпват три крачки назад. Властта е над всичко.

След изброяването на тези няколко неоспорими факта, нека направим кратка историческа ретроспекция:

В зората на човешката цивилизация хората са живеели в родово-общинно общество – най-ранната форма на обществено устройство, основана на родствени връзки и общо притежание на ресурсите. Разпределението е било обективно справедливо, тъй като само при такова преразпределение родовете са могли да оцелеят. С развитието на земеделието и увеличаването на производителността на труда започват да се натрупват излишъци. По-силните успяват да получат повече, което води до постепенно разслоение, до появата на частна собственост и до утвърждаването на робовладелското общество с експлоатация на робския труд. Нататък следват все по-сложни и усъвършенствани форми на експлоатация и класово господство.  И така достигаме до XX век, в който се сблъскват едновременно няколко обществени системи:

1. Замиращите феодално-колониални отношения;

2. Утвърденото капиталистическо общество;

3. Социализмът, обхванал СССР и прилежащите територии;

4. Надигащият се фашизъм и националсоциализъм.

Според Маркс основната разлика между различните обществено-икономически формации се крие в отношението към средствата за производство (means of production – земя, фабрики, машини, инструменти, суровини и т.н.).  Но тази разлика е фундаментална, защото засяга кой стои най-горе на пирамидата. Ето защо кървавият сблъсък между тях,  доведе до многомилионни жертви. И накрая завърши с победата на две антагонистически системи – капиталистическата и отричащата я социалистическа.  Благодарение на ядреното оръжие, големият конфлик бе отложен и заменен от Студената война.  Постепенно двата враждуващи строя се изправиха пред ядрено самоунищожение.

Именно тогава, в жестокото състезание между капитализма и социализма, се ражда идеята за конвергенцията им (вжлинк:  „Размишления за прогреса, мирното съвместно съществуване и интелектуалната свобода“ на акад. Андрей Сахаров). Учени като Питирим Сорокин, Джон Кенет Гълбрайт, Уолт Ростоу, Бертранд Ръсел и Ян Тинберген предлагат да се възприемат най-добрите черти и на двата строя. Сорокин търси баланс между системите, а Гълбрайт подчертава ролята на държавата в ограничаването на корпоративната власт. Разпространява се визия за общество, в което човекът не е средство, а цел;  където частният капитал съществува, но без експлоатация на човека от човека. Конвергенцията не е механично сливане, а творчески синтез между ефективност и справедливост. Уплашен за властта си, дори Тодор Живков се решава на промени (вж. Постановление № 35 на МС от 1987 г. и Указ № 56 от 1989 г.).

Бързото отказване на елита на СССР от социализма отново промени света. След 1989 г. настъпиха „розови времена“ за Запада и се заговори за „Краят на историята“. Но днес, заради възхода на Китай, на карта е поставена хегемонията не само на САЩ, но и на цялата досегашна система. Всъщност двете системи – и на Изток (държавен капитализъм), и на Запад (с настъпването на монополи и картели) – доста си приличат, дори и в това, че и двете претендират, че развиват представителна демокрация. Под заплаха обаче са местата във властта на най-силните – тези, които дърпат конците.

Ето защо, според специалисти като Елбридж Колби, задачите пред Доналд Тръмп са следните:  след свалянето на Мадуро във Венецуела и падането на Куба идва ред на реформирането на Иран. След това – умиротворяването на Путин чрез предаването на Източна Украйна. Накрая, с руските ресурси и помощта на Индия, да бъде притиснат Китай, докато се превърне в „нормална“ капиталистическа държава – задача, която при ситуация „всички срещу един“ няма да е толкова трудна.

Разбира се, не е изключена и загуба на Тръмп и стоящите зад него капиталисти. Ако левите в Европа и по света им подложат крак, на върха може да излезе китайският режим. Победата на социализма е възможна, но аз все още помня пионерството си и не ми се ще внуците ми да зубрят речите на Си.

Но и в двата случая целта е неизменно една и съща: запазване на властта за тези, които и днес ни управляват. И накрая – постигане на безусловен контрол.

С това приключваме ретроспекцията и се връщаме на думите, че когато силата говори, дори парите отстъпват. Тези със силата, които създават правилата, често са първите, които ги нарушават. Правилата са вериги за слабите и инструменти за силните.

В този свят винаги трябва да се бориш за доброто – то не идва даром. Докато сме пасивни, активните ще решават вместо нас.

Но историята е категорична: когато много хора се включат и обединят, правилата започват да се променят – понякога бавно, понякога болезнено, но неизбежно.

Ако съберем смелост и покажем сила – дори само с отказ от мълчание и бездействие – можем да обърнем хода на събитията. Силата ни е в броя на информираните и обединените около една велика мечта: хората сами да пишат правилата, по които живеят.  Останем ли разединени – за големите играчи сме просто статистика в Excel таблица.

Вие избирате!