Фанфан Ла Тюлип

Божидар Чеков, сп. „Тема“

.

Няма по-трудно ре­ше­ние от то­ва да нап­у­с­неш ро­ди­на­та за­ви­на­ги. Осо­бе­но в она­зи дра­ма­тич­на 1968 го­ди­на. Вне­зап­на­та пром­я­на в усло­вия­та на жи­вот бих срав­нил с раз­ли­ка­та между дет­с­ки ба­сейн и оке­а­н. Възмож­нос­ти­те бяха две: изплуване или потъване. Разбрах го по вре­ме на ед­на раз­ход­ка в руско­то гроби­ще край Па­риж, в град­че­то Сент Женевиев де Боа.

Състуден­ти­те ми отначало ме мис­ле­ха за руснак. Един от тях, кой­то жи­ве­е­ше до гро­би­ще­то, ме по­ка­ни на обяд. От бал­ко­на ми по­ка­за мал­ка руска чер­к­ва, за­о­би­ко­ле­на от безброй пра­вос­лав­ни кръсто­ве. На тръгване се отбих да се разходя сред тях. Бе­ше не­деля, бръснеше ле­де­н януар­с­ки вятър. Алеите бяха поч­ти без­л­ю­д­ни. Спи­рах се пред бе­ли­те кръсто­ве с известни имена, откроявали се сред онези над един милион руски емигранти, потърсили убежище във Франция след 1917 г. – Фе­ликс Юс­у­пов, граф Голицин, Сер­гей Пол­я­ков, Ан­д­рей Тар­ков­с­ки, Рудолф Нуреев…

Изведнъж кучешко ръмже­не прек­ъ­с­на раз­ход­ка­та ми. Са­мо на сан­ти­мет­ри от мен ог­ро­мен пес беше оголил зъбите си. До не­го сто­е­ше гробищният пазач – възрас­тен чо­век с нах­л­у­пен до уши­те кас­кет и мръсни бот­у­ши. По­пи­та на разва­лен френ­с­ки как­во търся и аз от­го­во­рих, че просто разглеждам. На свой ред се поинтересувах го­во­ри ли руски. «Не – ка­за па­за­чът, – аз съм бълга­рин…» След първи­те ми­го­ве на из­не­на­да зав­ъ­р­зах­ме раз­го­вор, кой­то прод­ъ­л­жих­ме в бараката му от една стая с бумтящо кюмбе по средата. Ро­дом от Сли­вен, човекът бе­ше оби­ко­лил це­лия свят. Моряк, шоф­ьор или сер­вит­ьор, той не се бе­ше оже­нил. Няма­ше де­ца. Със сла­бост към кар­ти­те и за­ро­ве­те на­ше­нецът си бе­ше про­пилял и вре­ме­то, и па­ри­те. Стиг­нал до про­сеш­ка тоя­га. Спасили го русна­ци­те – взе­ли го за па­зач на гро­би­ще­то. Разказваше, а до не­го ле­же­ше един­с­т­ве­ният му прия­тел – куче­то. По сте­ни­те върху ръж­д­я­са­ли пирони висяха мръсни дре­хи. Гол­я­ма щай­га, пок­ри­та с пожълтял вес­т­ник, служе­ше за ма­са. Слушах с ин­те­рес на­ше­не­ца, сърбах вод­ка­та, коя­то ми налива­ше във фил­джан за ка­фе, и взи­мах с пръсти ки­се­ли­те крас­та­вич­ки, разпилени по вест­ни­ка. По­ка­них го в Па­риж, да­дох му ад­ре­са си. Той ни­ко­га не дой­де и аз по­ве­че не го видях.

Сре­щата се ока­за из­к­л­ю­чи­тел­но по­лез­на за мен. Проумях, че чо­век, кой­то не е ро­ден във Фран­ция, няма вре­ме за губе­не, ако ис­ка да има ма­те­ри­ал­на и морал­на не­за­ви­си­мост. Сво­бо­да­та дейс­т­ва опия­н­я­ва­що, особено за хо­ра, които са би­ли ли­ше­ни от нея. Възмож­нос­ти­те, ко­и­то тя пре­дос­тавя, са толкова раз­но­по­соч­ни, че бълга­рин без ясна цел мно­го лес­но мо­же да заб­ра­ви колко е къс животът.

Много важни лич­но за мен бяха и съна­род­ни­ци­те ни, към ко­и­то французи­те се от­нас­я­ха с ува­же­ние, а пон­я­ко­га и със ста­хо­по­чи­та­ние – незабравимите Цен­ко Ба­рев, пред­с­та­ви­тел в Съве­та на Европа на всич­ки съпро­ти­ви­тел­ни дви­же­ния от съвет­с­кия блок; Ди­митър Пани­ца, гла­вен редактор на най-тиражно­то спи­са­ние в све­та „Ридър дайжест”; Тон­чо Карабу­л­ков, ре­дак­тор на спи­са­ние „Бъде­ще”; д-р Ди­митър Мол­лов, син на ми­нис­т­ъ­ра на фи­нан­си­те Вла­ди­мир Мол­лов и пред­с­та­ви­тел на Демократичес­ка­та пар­тия в из­г­на­ние; Ев­ге­ни Сил­я­нов, ви­ден журна­лист от „Пари мач”; Ни­ко­ла Ра­до­нов, ар­хи­тект; Иля Пау­нов, най-доб­рият художник на Мон­мартър; Ан­д­рей Гюрков­с­ки,  енер­ги­ен спе­ци­а­лист; бай Симо, ресторан­т­ьор на ули­ца „Ми­ра», кой­то за мно­го емиг­ран­ти бе­ше съвремен­ният Стран­джа­та… В об­щ­у­ва­не­то с те­зи хора аз се за­реж­дах с оптимизъм, за­що­то те из­л­ъ­ч­ва­ха са­моч­у­в­с­т­вие, ко­е­то «новата емиграция» няма.

Отначало пос­рещ­нах­ме с ра­дост вълна­та емиг­ран­ти, тръгнали след 1990 г. Въоб­раз­я­вах­ме си, че след като го­во­рим общ език, мис­ли­те и дейс­т­вия­та ни ще са подобни. Пълна греш­ка. Лип­са­та на са­моч­у­в­с­т­вие у но­воп­рис­тиг­на­ли­те се прев­ъ­р­на в не­ви­ди­ма Бер­лин­с­ка сте­на. По­ве­де­ни­е­то им се ока­за непредвидимо, а мне­ни­е­то им  –  про­мен­ли­во. От­казът от първо­то со­ци­ал­но стъпа­ло, през ко­е­то ние, «ста­ри­те», сме ми­на­ли, направи от­но­ше­ния­та между нас трудни, пон­я­ко­га и ко­мич­ни.

Пре­ди ме­сец из­п­ра­щах прия­те­ли на ле­ти­ще „Шарл де Гол”. В група­та пристига­щи от София зърнах Пе­шо Цвет­ков, кой­то си из­кар­ва­ше хляба с продаж­ба на ен­цик­ло­пе­дии. Преди време някой го бе­ше до­вел на мой рож­ден ден. Зърна ме и се спря.

– Трябва да се събе­рем от­но­во – ка­за мла­дият чо­век и ми по­да­де ви­зит­на­та си кар­тич­ка.

Съгласих се, но знаех, че няма да му се обадя, за­що­то бе­ше не­гов ред да ка­ни и да звъни. Чак като се забърза към асан­с­ьо­ра, погледнах ви­зит­ка­та му. На нея пи­ше­ше Pierre Fleurie – ingеnieur en marketing. Подвикнах му:

– Пе­шо, дал си ми чужда ви­зит­ка!

– Не бе, сме­них си име­то – ви­нов­но от­в­ъ­р­на той.

Раз­б­рах. Fleur е цве­те на френ­с­ки. Не се сдържах:

– По-доб­ре да се бе­ше прек­р­ъ­с­тил на Fanfan la Tulipe (Фан­фан Ла­ле­то)!

Не ми от­го­во­ри. Асан­с­ьо­рът бе­ше дошъл и Пе­шо поб­ъ­р­за да се сгуши между други­те пътни­ци.