Автор: Тошо Пейков
Искам да припомня една тъжна годишнина. Позабравената от нас тема едва ли ще разруши тихия конформизъм на нашите съотечественици. Но ако сме защитници на правосъдната система, нека да прочетем тези редове.
Дете пита баща си: “Тате, какво е това комунизъм?” Без да го щади, баща му чете следния текст:
“… Омърсени, пътували дни, докато пристигали през нощта в глухата линия на село Белене. Милиционери, с кърпички на носове, с погнуса от гадната им миризма, с неокастрени дълги пръти подкарвали стадото от жалки същества през понтонния мост към остров Персин… Групата от стотина души, заградена от милиционери на коне с автомати, с вулгарни ругатни, се движела бавно и мъчително по калния път. В употреба влизали прътите, камшиците. Падали и ставали с помощта на тояги старци на 70 години. По-младите им помагали, като ги влачели по лепкавата кал…
Хроничният глад, нечовешкият труд, ятата от комари, дървениците и влагата изсмуквали последните сили на тези мъченици, обречени на бавна, но сигурна смърт. Инстинктът ги карал, ако видели някъде стръкче лапад или коприва, да се отбият от строя, но това почти винаги им коствало живота…”
Редовете са от книгата “Пладнешки хайдуци” на Живко Стефанов. Преживени редове. Наричат лагера в Белене най-срамното българско творение. Сравняват го с лагера в Бухенвалд. От него, от леките постройки за умъртвяване на хора днес не е останало нищо. Престъпниците се надявали, че ще изчезне и споменът за страшните им престъпления и го унищожили.
През 1990 г. поставихме черния кръст на това злокобно място. Всяка година, по Задушница, на остров Персин се събират оцелели и техни близки. Вече двадесет години безуспешно предлагат насилията от времето на комунизма да се изучават в учебниците. На остров Белене да се възстанови, по съществуващи скици и спомени, лагерът, създаден с решение на ЦК на БКП. Припомням на бъдещите историци: лагерът, а по-късно и затворът се разпростират на хиляди декари земя върху няколко дунавски острова.
Остров Персин е най-големият, с няколко затворнически обекта. Началник на затвора е Гогов, началник по Държавна сигурност – Филипов. Трудят се двадесет надзиратели и тридесет милиционери. Обектът е най-голям. Ограден е с петметрова мрежа с няколко реда бодлива тел. Затворниците са натъпкани в 8 плетени от върбови пръти бараки, измазани с кал, покрити с папур. На 10 метра от тях е открит 50 метров ров, вонлив развъдник на насекоми, служещ за тоалетна. Такъв е остров Персин. През април 1949 г. лагеристите са били 350, а през 1955 г. – 5000. Добиват питейна вода само с една ръчна помпа за 5000 гърла.
На островите са затваряни, гонени и убивани министри, учени, генерали, народни представители от Шестото велико народно събрание… По-зле и от животни са живели, работили и умирали обезправени българи. На външната страна на входа милиционери написали думите на Горки: “Да, човек звучи гордо!” А на вътрешната страна думите на Дзерджински: “Ако врагът не се предаде, той се унищожава.”
На остров Щурчето са настанени жени-лагеристки, а по-късно и затворнички с различни присъди. Бити, пребивани, унижавани… Остров Магареца е служил за гробище, където са заравяли убитите лагеристи и затворници. През 1959 година се ползва за гробище и на ловешкия лагер “Слънчев бряг”. Плитките наводнени гробове са разравяни от свине. Остров Голяма Бързина, остров Малка Бързина… Също са охранявани от милиция.
“Място с кърви напоено, де вилнееше смъртта,
днеска то е изравнено, няма никаква следа
от бараките върбови, карцера с вода и кал,
тарги, сопите сурови, кантонерката портал…
Ни следа от лагеристи, ни понтона на Персин,
от убийците – садисти – ненаказан ни един.
Политиците отгоре ги прикриват, няма съд,
мъртвите ще заговорят, дорде живите мълчат.”
Това са преживени стихове на поетесата Надежда Любенова.
„Началник на затвора е Гогов.“
Прочетох с вълнение написаното от Тошо за ония далечни, но незабравени от способните да помнят, години. И в съзнанието ми изплува един намръщен образ от ония времена.
Бяха назначили нов квартален в новия ни квартал (до 1959 г. – село на 5 км. от столицата). Висок, слаб, черен, със зъл поглед. Носеше се слух, че е бил голям милиционерски шеф в Белене, но са го разжалвали и пратили да ни „вкара у ред“ и нас. Казваше се Гогов.
Колчем се срещнехме, ме изглеждаше с подозрително-изпитателен и някакси предварително осъдителен поглед. Знаеше – нали беше квартален – всичко за мен и семейството ми. Изглежда не му допадаше, че съм студент в Юридическия факултет. Дружеше с отявлените, известни на всички потърпевши в квартала, садисти – доставяше им удоволствие да пребиват човека и за най-дребната простъпка. При мен нямаше за какво да придирят, затова изглежда и ме недолюбваха.
По едно време изчезна от хоризонта. Вероятно са го били пенсионирали – те и сега отиват на „заслужен отдих“ в разцвета на физическите (за духовните няма място) сили – тогава още на 45 започваше времето на нищонеправенето.
Когато хора като проф.Янко Н. Янков-Вельовски и заместника му в Партия „Либерален конгрес“ Тошо Пейков повдигнаха въпроса за отговорността на престъпниците (1990 г.), Гогов и С-ие бяха живи. „Другарите“ от всички бои (червени, сини, зелени, жълти и пр.) положиха максимални усилия заслуженото възмездие да не настигне садистите. Днес децата, внуците и правнуците на извергите са мастити бизнесмени, известни политици, собственици на баснословни богатства в пари и имоти на екзотични места по Испания, Италия, Гърция и дори на Майами бийч в Щатите.
Техен демократичен партньор е т. нар. Запад.
Така де – парите не миришат. Дори когато са кървави…