Публикацията съдържа наградената със специална награда творба от Националния ученически конкурс за есе и разказ „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025, организиран от Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“. Тя е на Мария Илинска, възрастова група 5.-7. клас. Други наградени творби от същия конкурс (на Теодор Дечев и Виктор Филипов от възрастова група 8-12 клас) могат да се видят тук.
Творбата на Мария Илинска, както и показаната по-долу рисунка, която е на Аида Муфлех, са предоставени от Божана Богданова, председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Мария Илиева Илинска, 7. клас,
ПМГ „Атанас Радев“ – гр. Ямбол
Консултант: Нели Чамова, учител по история
.
ЗА РОДА ХАДЖИКИРОВИ ОТ С. БУЛГАРКЬОЙ, ИЗТОЧНА ТРАКИЯ
.
Резюме: Разказът за рода Хаджикирови от с. Булгаркьой, Източна Тракия, проследява преживяванията на български бежанци в периода 1913–1952 г., от изселването им до смъртта на една от участничките в събитията. Сведенията за тази история получих от наследниците на Олга Хаджикирова, включително някои от снимките, а други съм събрала от интернет. Използвах материали от книги и статии, които съм посочила в списък с използвана литература.
Доклад
Село Булгаркьой или, както самите хора, избягали през 1913 г., го наричат – Булгаркево, се намира до гр. Кешан. Днешното му име е Йенимухаджир. Селото било голямо и чисто българско. Подробни сведения дава академик Любомир Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“. Хората отглеждали, освен традиционните зърнени култури, също и сусам, от който приготвяли масло, цитрусови плодове – лимони, портокали; развивали и животновъдство, но само за задоволяване на собствените си нужди. Търгували със земеделската продукция в големите градове в околността – Кешан и Малгара. За разплащане използвали златни монети – малки турски лири по 7 грама и големи монети – пендолири – равни на 5 малки, по 35 грама 22 каратово злато. Къщите на булгаркьойци били изградени предимно от камък и дървен материал.
Хаджи Киро Тодоров, главата на рода, починал през 1910 г. и през лятото на 1913 г. е трябвало да извадят костите му и да ги измият с мляко – обичай, който е засвидетелстван в Родопите; за съжаление семейството не успяло да изпълни ритуала заради нещастните събития през юли същата година. Днес българското гробище е запазено и дори е отбелязано на картите. Произходът на жителите на с. Булгаркьой от Западните Родопи е доказан, освен от погребалните ритуали, а също и по лингвистични данни от академик Любомир Милетич.
Хаджи Киро оставил на съпругата си Мария и седемте им деца над 1000 дка земя, два дюкяна и маслобойна (правели са олио от сусам). Децата им се казват Злата, на около 28 г. през 1913 г.; Тодор, на 26 г. – и двамата женени; Олга, на 18 г., сгодена; Димитър, на 16 г.; Димитрина, на 9 г.; Иван, на 5 г.; и Илия, на 2 г. Големите момчета са завършили класното училище в селото, а след това гимназия в гр. Кешан. Интересна е историята на името, което получава главната героиня в моя разказ – Олга. След първите си две деца – Злата и Тодор, Мария Хаджикирова шест години губи своите следващи бебета. Жените от селото я съветват да кръсти следващото момиче на руската княгиня Олга, която по това време се смята за закрилница на българите (в историческите извори няма достоверни факти руската аристократка да е свързана с нашата история). Новородената Олга оцелява и след нея се раждат още четири здрави деца.
В селото често идвали турци, които влизали в къщите на българите през нощта, търсейки злато, защото в околността се знаело, че булгаркьойци са богати. Сред най-тормозените били Хаджи Киро и богатият търговец Мърдю. Семейството било вярващо и посещавало черквата в селото – „Св. Константин и Елена“, като били и едни основните дарители на храма.
По време на Междусъюзническата война през 1913 г., Османската империя се възползва от факта, че българската армия се бие срещу Гърция и Сърбия, и реокупира Одринска Тракия. Този акт сам по себе си не е толкова трагичен, ако турците не бяха го извършили с нечувана жестокост – физическо изтребление на българите в региона или, както учените го наричат – геноцид. Завинаги са прогонени от родните си места над 350 000 българи, а над 65 000 са избити… през ХХ в. в Европа.
Трагедията заварила семейството в подготовка на сватбата на Олга – третото дете, чийто годеник Атанас, на 26 г., работел в единия дюкян, заедно с най-големия син Тодор. На 7 юли 1913 г. в с. Булгаркьой пристигат турци и съобщават, че искат всички мъже да се съберат на Бойдиновия мост (селото остава на изток от линията Мидия – Енос, т.е. в Османската империя, според Лондонския договор от 17.05.1913 г.). Годеникът Атанас отива, но Тодор Хаджикиров решил да не изпълни заповедта и останал в дюкяна. Почти всички мъже на моста са убити от скритите в храстите картечници, а османците тръгват из селото да плячкосват и да събират жените. Тодор се скрива в мазето и, въпреки че дюкянът е подпален, той успява да излезе и да тръгне да търси близките си. Мария Хаджикирова заедно с останалите си деца се скрива в една къща и преоблича 16-годишния Димитър в женски дрехи, но турците го разпознават, започват да го бият (за това споменава и Любомир Милетич в книгата си „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“), а след това го застрелват пред очите на семейството му – това е първата свидна жертва на рода.
Почти всички жени от селото успяват да избягат, докато турците грабят и палят къщите. 40 дни те се крият по нивите, хранят се с варено жито от неприбраната реколта. Много от тях изоставят бебетата си в гората, за да не ги издадат с плача си; това прави и Янка, съпруга на Тодор, за щастие той намира изоставеното си дете, но малко по-късно малкото умира. Турците успяват да открият жените и ги повеждат към морето. По пътя много жени са насилвани, но Мария Хаджикирова откупува честта на дъщерите и снаха си със злато, което е успяла да вземе със себе си. Всички заловени жители на с. Булгаркой са прехвърлени на малоазийския бряг, като им казват, че ще бъдат продадени на арабските пазари като роби. За щастие чужди консули научават за участта на българите и ги спасяват (в разказа не е ясно дали става въпрос за руския или италианския консул). Бежанците са качени на кораб и отведени първо във Варна, а след това в Русе. В дунавския град Олга Хаджикирова става готвачка в богато семейство, за да печели пари, а войниците дават шинели на по-малките деца да се стоплят през идващата есен. Иван Хаджикиров, на 6 г., забавлява войниците като прави въртележка с награди, а милостивите русенци оставят по някоя пара след като спечелят от импровизираната лотария.
След като завладяват изоставеното село Булгаркой турците го разорават и намират много заровено злато, затова го кръщават Алтън Булгаркьой.
След края на Междусъюзническата война булгаркьойци желаят да се върнат в Тракия и са преселени в с. Шехинлар, Дедеагачко. Олга Хаджикирова се сгодява повторно, малко по-късно се омъжва за друг свой съселянин – Димо Добринов Димов. Новият зет в рода участва Първата световна война, но след нея България губи и Западна Тракия и булгаркьойци отново са на път – този път окончателно в Царство България. Родът Хаджикирови се заселва в с. Константиново до Мандренското езеро, където се раждат трите деца на Олга и Димо – Костадинка (р. 1925 г.), Мария (р. 1928 г.) и Иван (р. 1931 г.). Вечер, когато си лягат, вместо приказка на децата, се разказва за родното Булгаркево и играят игра, която са научили от майка си: представят семейство от селото като домашни птици: петел, кокошка, ярки и млади петленца – целта е да познаеш кое е семейството.
За съжаление в село Константиново върлува малария и се налага да се местят отново – този път в с. Лозенец, Ямболско, Хаджикирови получават земя – за всяко семейство по 40 дка и къща. За да осигури земя за прехрана на бежанците в района, правителството пресушава Стралджанското блато и раздава парцелите на нуждаещите се. По-младите членове на рода поемат по свой път – Димитрина се омъжва в друг град, Иван и Илия също се задомяват в Ямбол и започват да се занимават с ресторантьорство и търговия. Младите мъже вземат под наем ресторанта “Стара Америка“ и го превръщат в любимо място на поколения от града край Тунджа. Ресторантът се споменава и в записките на Драган Тенев, който пребивава в Ямбол като студент в Юридическия факултет на Софийския университет. Факултетите на висшето училище са преместени в различни градове през войната, заради бомбардировките над столицата. Двамата братя търгуват с платове и вино, които изнасят за Гърция. Барман в ресторанта е зет им, съпруг на Олга – Димо, който през почивните дни се прибира в Лозенец, за да обработва нивата си. Хората от селото започват да го наричат Димо Америката, а децата му – малките американчета. Семейството има роднини в съседните села – Атолово и Венец. Тодор се мести да живее със семейството си в Сливен, като взима и майка си – Мария Хаджикирова, която умира през 1925 г., но уви, гробът й не е запазен.
Специално за бежанците са построени т. нар. Шаронски къщи. Наричани са бежански или Шаронски, на името на Рьоне Шарон, специален комисар на Обществото на народите за бежанците. В България са построени над 10 000 такива къщи, които в някои селища обособяват цели квартали. Архитектурният план на Шаронските къщи е създаден от самия Рьоне Шарон и представлява едноетажна постройка с общо помещение и една или две стаи с отделен вход. Въпреки простата си конструкция, тези къщи се оказват изключително здрави и осигуряват дом на поколения бежански семейства. Идеята на Шарон е градежът да бъде изцяло от местни материали, като по този начин се цели подпомагане на икономиката в района, както и възможност за осигуряване на работа за бежанците чрез развитие на различни занаяти, свързани със строителството. За построяването на къщите на България е отпуснат т. нар. Бежански заем, който е първият външен заем на страната след Първата световна война, за срок от 40 години (правителството на А. Ляпчев).
Нека се върнем на главните герои в нашия разказ – родът Хаджикирови. През 1939 г. започва нова война – Втората световна, но за щастие България не участва пряко в нея. Братята Иван и Илия Хаджикирови продължават да търгуват в Ямболския край, в Гърция и да работят в ресторанта. За съжаление през 1944 г. на власт в България идва БКП, която с помощта на Червената армия налага съветския модел на управление – пълна национализация на частната собственост. Двамата братя губят всичко, покрусени и съсипани умират от рак – Илия през 1957 г., оставяйки три сирачета, а Иван през 1958 г. оставя вдовицата си с пет малки деца.
Олга Хаджикирова Димова умира на 05.10.1952 г. Голямата й дъщеря Костадинка е омъжена, синът Иван по това време е войник, при нея е само малката й дъщеря Мария. Последните думи на Олга са: “Отивам при Атанас, той ме чака при Бойдиновия мост!“.
.
Използвана литература:
1. „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ – акад. Любомир Милетич
2. „Низ ужаса на пламъците“ – Н. Шумарев
3. Статии от интернет
4. Спомени на Олга Хаджикирова, разказани на децата й, записани от внуците й.
.
