Публикацията съдържа две наградени творби от Националния ученически конкурс за есе и разказ „Завръщане към корените (Родовата памет е жива)“ – 2025, организиран от Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.
Творбите са съответно на Теодор Дечев (9. клас, Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“ – София) и Виктор Филипов (11. клас, 32-ро СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ – София), отличени с големи награди във възрастовата група 8.-12. клас.
Наградените текстове, както и снимките, са предоставени от Божана Богданова, председател на Тракийско сдружение „Национална инициатива „Завръщане към корените“ и „По обратния път на дедите ни“.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Теодор Теодоров Дечев, 9. клас,
Втора английска гимназия „Томас Джеферсън“ – гр. София
.
„СЕМЕЙНАТА САГА“,
КОЯТО ПАЗИМ, НО НЕ РАЗМАХВАМЕ
.
В моето семейство темата за предците, родовата памет и за помненето на миналото се коментира много. Разказват се подробности, събират се книги, в които има сведения за наши прародители. От друга страна, родителите ми избягват да излагат на показ публично историята на рода ни, защото очевидно смятат, че това може да бъде прието за самохвалство.
Действително, доста трудно е да се намери „златното сечение“ – степента, до която разказването на родовата история не е преминало в безвкусно самоизтъкване, още повече, че ние самите нямаме никаква заслуга за това кои са нашите предци. Тяхна е заслугата, че нас ни има.
Всъщност, струва ми се, че е важно да знаем откъде идваме и кои са били нашите предшественици, без значение дали те са били изтъкнати личности или хора, които днес наричаме „средно статистически“. Дори и да са били нелицеприятни хора и обект на историческо отричане, пак не можем и не бива да отричаме родствената си връзка с тях. Напълно сме в правото си да не сме съгласни с това, което са правили, и да не приемаме възгледите им, но би било глупаво, а и малко подло, да се отказваме от чисто генетичната си връзка с тях.
В историята на рода ни присъстват всички елементи на една пълноценна семейна сага. Когато бях в началните класове, учителката ни поиска да занесем в училище родословните си дървета. Оказа се, че става дума за много „клонато“ родословно дърво, с дълбоки корени и драматична история.
В тази история има преселение и бягство. Родът на баща ми по негова майчина линия, още през седемнадесети век са избягали от Костурско. Бягали са вкупом много родове, много от тях свързани с роднински връзки. Очевидно причината за преселението е било някакво голямо насилие, защото бегълците са прекосили голямо разстояние и са спрели чак в Сопот.
Тук е мястото да направим разликата между позоваването на родовата памет и научното изследване. В нашата семейна история, случаят с бягството от Костурско е разказван от бабата на прабаба ми. Тя се е казвала Слава, а прабаба ми – Славка. Баба Слава е разказвала с доста големи подробности, но не е можела добре да определи географски откъде е тръгнал бъдещият сопотски клон на нашия род. На упоритото разпитване от страна на внучка й, отговорът е бил – „от Нямско“.
Дълго време този отговор е будил недоумение и различни хипотези, вариращи от Албания до Банат, но в крайна сметка известната изследователка Милена Цанева, проследявайки историята и произхода на Вазовия род, открива точното име на селото в Костурско, откъдето е започнало голямото бягство към Сопот. Да, но бабата на прабаба ми – баба Слава и майката на Вазов са били и приятелки, и роднини. Факт, с който мнозина биха се хвалили, но не и моите родители, защото те си дават сметка, че нямат заслуга за това.
Всъщност, в онези времена жителите на подбалканските градчета са били свързани в сложна мрежа от родства и формулата „всички сме братовчеди“ е била напълно в сила. Парадоксалното е, че родовете на Ботев и Вазов са роднини. Родовете на Евлоги и Христо Георгиеви, от една страна, и на Христо Ботев от друга, също са били свързани, като връзката е минавала точно през сопотския клон на нашия род.
Знаем, че в Румъния Христо Ботев и Евлоги Георгиев не са били в най-добри отношения и е любопитно дали са знаели, че са рода…
За сметка на бежанския сопотски клон, етрополският клон на рода ни (пак бащиният ми род по майчина линия) не е изпитал подобни премеждия. Етрополците са били силно привилегировани в Отоманската империя, заради задълженията им да охраняват няколко старопланински прохода и заради това, че са се занимавали с добив на желязо. Саксонски рудари са донесли в Етрополе технологията за добив на желязо с примитивни доменни пещи, наричани „видни“. Властта е имала голяма нужда от етрополската металургия и затова турчин не е можел да мине на кон през Етрополе, нито пък да се засели там.
До Освобождението българин в Етрополе не е похващал земеделска работа. Ливадите са се давали под наем на каракачаните, които пасели там многохилядните си овчи стада. Впрочем, веднъж каракачаните се измъкнали без да платят, а за договора с тях отговарял един мой прародител. Човекът продал един от дюкяните си и възстановил сумата в общинската хазна.
Интересното е, че турци се заселват в Етрополе чак след като завоеванията на Отоманската империя секват и владенията на султана в Унгария са загубени. В Етрополе се заселват турци, които са… бежанци от Будапеща. Те се заемат със земеделие, защото българите нямат никакъв интерес към него. Двата етноса живели в мир и разбирателство чак до Освободителната война, когато турците предпочели да не се срещат очи в очи с армията на генерал Гурко и поели към поредното си преселение. Но дотогава в Етрополе всички въпроси от общ интерес се решавали в „Парламенто – Межлиси“, общ съвет на двете народности.
Моите етрополски предци принадлежат към прочутия Хаджи-Христов род. Хаджи Христо бил хаджия, защото се случило така, че се родил в Йерусалим и бил кръстен в река Йордан, по време на хаджилъка на родителите си. Тогава до Светите земи се пътувало с месеци и такова пътешествие често било смисълът и кулминацията на живота на по-заможните българи. Бащата на Хаджи Христо – Хаджи Пейо Стоянов е успял да изпълни тази мисия и дори се завърнал с наследник от хаджилъка.
Братът на Хаджи Христо е Тодор Пеев – съратник на Васил Левски, създател на комитета в Етрополе, съавтор на устава на БРЦК и един от секретарите на Българското книжовно дружество. Съавтор, защото уставът е написан от Любен Каравелов, Васил Левски и него самия. И тук се досещате защо моите родители не се хвалят с предците си – направеното от Тодор Пеев е негова заслуга, а не тяхна.
Самият Тодор Пеев е бил изключително колоритна фигура. Когато Хаджи Пейо Стоянов напуска този грешен свят, Тодор Пеев поисква своята част от наследството изцяло в пари и отива да учи в Цариград. Там учи в католическия колеж на отец Йожен Боре – човек, който според някои историци е изпълнявал длъжност, която днес биха нарекли „резидент“ на разузнаването на Ватикана в Отоманската империя. Тодор Пеев със сигурност е научил от него много неща.
За съжаление, малко преди да завърши, бъдещият съратник на Левски и Каравелов свършил парите. По онова време не се държало толкова на дипломата и добрият отец Йожен намерил работа на Тодор Пеев като учител в Силистра. От този момент той дълго време ще бъде „даскал Тодор“. Поради почти незабавното си включване в църковните борби, даскал Тодор ще трябва скоро да напусне и след известно даскалуване в Кюстендил да се завърне в Етрополе.
В Етрополе ще го намери Левски и ще започне революционната му кариера. В Български исторически архив са запазени изключително интересни писма от Тодор Пеев до Васил Левски. От тях се разбира, че двамата са обмисляли обиколка на днешната Вардарска Македония.
Обирът на султановата хазна в Арабаконак довежда до изпращането на Тодор Пеев във Влашко. Изпраща го „Парламенто – Меджлиси“, защото етрополци – и българи, и турци – са били заплашени от властта, че ще бъдат задължени да възстановят ограбеното. Тогава той е бил младоженец – от сватбата му са били минали около двадесет дни. Турците тържествено му обещали, че ще пазят жена му, докато той с още двама души търси обирджиите в Румъния. Интересното е, че турците спазили обещанието си, дори и след като станало ясно, че Тодор Пеев е бил председател на революционния комитет.
В Румъния, след като става ясно, че няма как да се върне у дома, Тодор Пеев става втория по ред секретар на Българското книжовно дружество, след Васил Д. Стоянов. Става дума за същото дружество, което по-късно ще стане Българска академия на науките. Пак там, Тодор Пеев другарува с Христо Ботев. Едно от най-хубавите писма на Христо Ботев, което се цитира в нашите учебници, е адресирано до Тодор Пеев. То започва с думите „Драгинко Пейов“. В него е и репликата: „Ще направя кожата си на тъпан и главата си на бомба, пък ще изляза на борба със стихиите“.
Тодор Пеев е човекът, изпратил Христо Ботев на пристанището, където той ще се качи на кораба „Радецки“, за да потегли към безсмъртието. След Освобождението Тодор Пеев ще продължи с революционната си и политическа дейност, за да бъде накрая „самоубит“ по мистериозен начин.
Всичко това е малка част от „семейната сага“. Ние я пазим, защото е важно човек да знае произхода си. Човек трябва да обича и Родината, и рода си. Но това не значи, че това може да ни даде основание да се смятаме за нещо повече от останалите хора. Къде ще се озовем в общественото одобрение, зависи изцяло от нас. То може да бъде резултат само на нашите дела.
––––––––––––––––––––––––-
Виктор Светославов Филипов, 11. клас,
32-ро СУИЧЕ „Св. Климент Охридски“ – гр. София
Консултант: Малинка Цветкова (баба на автора)
.
.
КОРЕНИ, ВРЕМЕ И СЪДБА
.
Нашето минало в нашето съвремие. Нещо, което аз изпитах и ми се случи в един прекрасен учебен ден. Навярно винаги съм имал интерес към историята – дали заради семейни истории, които съм слушал като дете, или просто сладкото чувство на гордост от моята родина бавно ме е завладяло през годините, през които съм пораствал, научавайки все повече и повече за България.
– Запишете: Христо Смирненски, заглавие „Зимни вечери“.
Това са думите, които отекват в ума ми, когато започвам тази история. Аз знаех името на Христо Смирненски и познавах част от творчеството му. Понятни за мен бяха негови творби като „Братчетата на Гаврош“, „Горчиво кафе“, „Приказка за стълбата“ и „Старият музикант“.
– Сега накратко неговата биография – каза моята любима, изключително уважавана от мен учителка по български и литература, която винаги ми е помагала и ме е вдъхновявала да пиша!
Христо Димитров Измирлиев, познат на поколения българи под литературния псевдоним Христо Смирненски, е едно от най-светлите имена в българската поезия. Роден е в град Кукуш през 1898 г.
Само това изречение ми беше достатъчно, за да се сетя. Аз бях чувал името на този град. Знаех, че имам прадеди, които са били оттам – българи! Но не знаех подробности. Моята баба и дядо са ми разказвали за тях, когато бях малък, но навярно сега не беше останало много от тези така ценни родови истории в моята памет. Усетих чувство, което ме накара да изпитам нужда да науча повече. Усещане за нещо познато и странно уютно, примамващо. Сякаш това име на града беше част от мен и моята същност. За Смирненски вече знаех на какви теми обръща внимание и какво описва от онази тогавашна България. Сцени на мъка, скръб и неволи на изпадналите в нищета в обществото. Тягостната съдба в бедните квартали на града.
Но ми се искаше да разбера повече и за моето семейство.
Училищният ден свърши. На прибиране аз мислех и размишлявах за онова време – първите няколко десетилетия на 20-и век, които познавах, но не в дълбочина, особено в социален план. (Проверих и града в интернет – Кукуш днес е град недалеч от Солун, в регион Егейска Македония, в Гърция.) За мен беше истинско щастие да мога да видя, познавам и говоря с моята прабаба, която е родена през 1927-ма година. Тя почина на 90 през 2018-а, когато аз бях на 11 години. Бях останал с много скъпи спомени за нея – една толкова усмихната, възпитана и сърдечна жена – и тя сама също ми разказваше за нейния баща, който е от Кукуш! Тя олицетворяваше духа на онова поколение – с топлина в сърцето, скромност в думите и уважение към хората.
Още през същия ден звъннах на баба и дядо и се разбрахме през уикенда да се видим, и да остана при тях. За мен това беше най-голямата и ценна възможност. Времето мина бързо и събота и неделя дойдоха – пристигнах при баба и дядо. Бях посрещнат с най-мили прегръдки, думи и усмивки! Разказах им за училище, за урока по литература, както и за чутото от мен за Христо Смирненски.
– Бабо, може ли да ми разкажеш за корените ни? Твоят дядо ли беше също от Кукуш? Забравил съм.
Баба се усмихна.
– Ооо, да. Той е бил от Кукуш! Роден е там през 1894-та година и завършва прогимназиалното си образование в българското училище. Бил е много добър математик и е бил от род на столетници. Семейството му е било сравнително заможно.
– Еха… Това е толкова интересно, бабо! – казах аз, седейки до нея. Сякаш държах в ръцете си албум със стари снимки, които никога не бях виждал, но в ума си ясно си представях всичко, за което тя ми разказваше.
– Какво още? Разкажи ми – поисках аз.
– Кукуш е бил почти изцяло български град! Както и целият район там – Егейска Македония! Твоят прапрадядо се е казвал Иванчо и със семейството му са живеели там до Междусъюзническата война през 1913 година, когато градът е изцяло опожарен от гърците! Всички семейства бягат в България, за да се спасят. А той тогава е бил само на 19 години! И така, Иванчо и неговите близки се заселват в Кюстендилско. Там те купуват земя, където създават разкошни овощни градини, с невероятни сортове круши, ябълки и череши. Строят къща и там той се жени и създава семейство с 4 деца, сред които е и баба Цеца (Цветана) – моята майка. Той е бил много добър търговец и е пътувал до съседните страни. Работил е с банки и е помагал на своите братя да си построят къщи, като дори е взимал заеми и за тях! Бил е душата на компанията. В къщата му често са идвали гости. Той е бил много добър приятел с учителя в селото и любимото им занимание е било да се състезават по решаване на задачи, при което прапрадядо ти винаги го е побеждавал! Децата са виждали това и е повлияло после за тяхното образование. Той успява да образова децата си и неговото семейство за пример! През 1930-те години той е искал и е имал възможност да купи жилище в София, но за неговата съпруга Гюргена това било немислимо. Жена от селото да отиде в големия град! Животът в София, макар и привлекателен, й изглеждал далечен и чужд, а те вече си били осигурили добър и спокоен живот.
Аз слушах нейните думи, опитвайки се да запомня всичко, което казваше. Беше ми много интересно и бях истински щастлив, че можех да слушам тази история и да се пренеса в онова време. Този разказ ме научи, че дори да си загубил всичко и да започнеш отначало на друго място, не трябва да губиш вяра, а чрез максимален труд и усилия да продължиш напред и да сбъдваш това, което искаш да постигнеш в живота си.
За мен това беше не само завръщане в миналото, но и досег до борбения дух на българите от Кукуш, които, въпреки трудностите, никога не се предават. Това са истински българи, които са се борили за своята свобода и независимост (включително църковна), изградили буден български град и се стремели да запазят своята култура, традиции и национална идентичност.
През цялото това време се вълнувах много и изпитах гордост, възхищение и дълбоко уважение към тези хора и техния дух, който бих искал да предам някога и на моите деца!
.
.
