.
Публикацията съдържа откъси от най-новия роман – „Петрихор“ на нашия сънародник в Чикаго Василен Васевски (изд. Потайниче“, 2025). За премиерата в Чикаго и отзив за романа – вж. тук.
„Водата знае всички земни тайни. Тя е видяла и чула всичко,
което някога е било казано или направено.“
Ейми ХАРМЪН, What the Wind Knows
Моят дом е в небето, но животът ми протича между него и земята. Като по невидима стълба слизам и се качвам обратно безброй пъти, откакто свят светува. Тръгна ли надолу, тръгват и всички части, от които съм съставен. Призовавам ги да се върнат в мен, да се слеем отново, както изначално сме били във времето, от онзи първи ден на сътворението. Чули моя сигнал, те ми отговарят, където и да са. Една, две, три… Стотици, хиляди и милиони малки водни души се устремяват една след друга, за да се слеят с мен, преди да поемем по познатия път надолу. Там ни чакат – някога с любов и радост, друг път – с болка и мъка – планини и гори, реки и езера, градове и хора. Носим успокоение, раздразнение, живот или смърт, вдъхновяваме или плашим. Прегръщаме земята или гневно я удряме, сякаш да я накажем, защото такава е нашата мисия.
Живея без да мисля за предопределението ни, защото то е естествено като дишането. Хората искат да ме проумеят, както се опитват да прозрат света. А той е над тях, около тях, във тях, независим от желанията им. Тече като река, която ги подхвърля където си иска и аз съм там, в него, един от елементите му. Не зная дали най-важният, но заедно с останалите – въздух, огън и земя ние сме част от Битието и то е част от нас. Вечно, неизменно и самодостатъчно, съществувало сега и винаги. Защо онези, долу на земята, продължават да се питат?
Познавам човеците, откакто се помня. Знам, че животът им е по-лесен, защото ме има. Всъщност, без мен те едва ли щяха да оцелеят. Някои ме почитат и ми правят жертвоприношения, за да идвам по-често или да не съм гневен и сърдит. Гневен ли казах? Признавам, че общуването през годините с онези, приковани към земята, силно ми повлия. И те успяха да ми предадат своите чувства. Не помня кога точно стана – паметта за този миг е размита в милионите ми капки и се губи някъде далеч. Трябва да е било отдавна, много отдавна…Но това няма значение. Вече съм подобен на тях – онези малки, незначителни същества, над които властвам. Мога да бъда нежен, яростен, весел или безразличен…Палитрата на техните чувства е и моя, отразена, уголемена и заключена в моето огледало. Смътно усещам, че така хората ми прехвърлиха от душата си, не съм сигурен дали за хубаво или за лошо.
Продължавам да слизам, да се качвам по небесната стълба и да изучавам техния подарък. Имам безгранично много от онова, което те най-много ценят – времетo.
***
Започна да вали още от сутринта. Ситен, натрапчив ноемврийски дъжд се стичаше по черните стволове на голите дървета и се събираше в малки локви по земята. Асфалтът на улицата тъмнееше, а тревата, изгоряла от лятното слънце, бързо подгизваше. Тук-там из нея все още се мяркаха ръждиви листа, запазили трошици есенно злато в гънките си. Над тях небето бе застинало и равно, сякаш заспало в несвършващ сън. И да се взираш в него, там нямаше нито облаци, нито дори смътни силуети на птици. Сивият саван бе загърнал земята така, че никой да не може да я отвие. В такъв момент дори времето седеше на прага на унесения ден, замислено за есента, която си отива. Ненадейно отнякъде изграчи закъсняла врана, последва я лай на куче, а след тях се обади далечен влак, който пъплеше по мокрите релси.
Последният му вагон пътуваше полупразен. Люшкаше се в приспивен ритъм, а от двете страни на тесния му коридор бяха насядали пътници. Беше все още рано и неделята едва се беше събудила. През прозорците, нашарени от коси линии, се нижеха размитите силуети на сгради и дървета. Локомотивът надуваше свирката си и упорито се опитваше да събуди задрямалия свят. Близо до вратата на купето, в ритъма на колелата, се поклащаше семейна двойка. Затворила очи, жената се беше облегнала на рамото на мъжа си. Въпреки мъждивата светлина русата й коса проблясваше с уловено от вчера слънце. Мъжът я бе прегърнал през рамо и държеше едната й ръка, а до него се изправяше кожената му чанта. Той гледаше съсредоточено пред себе си и планираше деня. Двамата с жената не говореха, но изглеждаха слети в хармонична цялост. Навярно пътуваха за работа, оставили зад себе си топлия дом и децата си. През няколко седалки от тях седяха двама братя тийнейджъри, с три-четири години разлика помежду им. По-малкият се въртеше на мястото си, изглеждаше неспокоен и любопитен. Големият беше неподвижен, замислен в свои си неща. Бяха хванали влака за училище, но изглежда, че не отиваха там с голямо желание. Групата завършваше стара жена в тъмни дрехи, с белязано от годините лице и посребрели къдрици. Виждаше се, че тя не бърза за никъде. Беше влязла отдавна в последните глави от книгата на живота. Скръстила ръце в скута си, тя се радваше на двете момчета и припознаваше в тях внуците си, които бе тръгнала да посети в града.
Влакът изсвири отново и забави ход, забелязал най-после гара пред себе си. Пътниците се размърдаха, усетили как досегашния им ритъм се промени. А в дъното на небето, някъде далеч напред и високо, облаците започваха да се разкъсват.
Не след дълго щяха да дадат път на слънцето.
1.
Двете момчета на пет и на девет години бяха останали днес сами. Стаята им, пълна с разхвърляни играчки, осветяваше голям прозорец, който сега беше мътен, защото отвън се канеше да вали. Децата обичаха да гледат дъжда. Голямото винаги обясняваше разни неща на по-малкото си братче и вече му беше казало, че това е любимото му време. Затова застанаха пред стъклата и леко открехнаха едното крило на прозореца. Отвън дъждовните капки мокреха сградите и дърветата. Водните струи слизаха безшумно от небето и попиваха в порите на асфалта, за да успокоят кръвта му, сгорещена от дългия летен ден. Листата на дърветата се насищаха в зелено, а керемидите по покривите потъмняваха, подобно бразди на разорана земя. Дъждът милваше улиците и тротоарите като стар приятел и разтваряше обятия, за да ги приюти в себе си. Не беше силен или натрапчив, а нежен и гальовен, като майчина ръка, галеща главицата на детето си. Тихо тананикаше старите си ноти, които звъняха и шептяха като далечни камбанки. Дали капките казваха нещо и искаха да си говорят с нас, хората? Щастливи ли бяха, макар и уморени в дългото си пътуване от облаците дотук? Може би споделяха радостта да се слеят със земята, без ние да разбираме… И този особен аромат, който идваше от улицата? Само мирис на прах, смесен с вода, ли беше? Защо в него имаше и друго – усещане за приключения, полъх от далечни земи и предчувствие за неща, които ще се случат? Двете деца на прозореца вдишваха замаяни дъжда и не можеха да проумеят защо така ги привлича. Слушаха песента му без да знаят, че думите й се отпечатват някъде дълбоко, дълбоко в сърцата им.
Момчетата гледаха дъжда и мълчаха. Понякога от него им ставаше тъжно, без причина. Сякаш в сърцата им тихо зазвъняваше невидима струна. Дали тази смътна тъга по нещо неопределимо беше между причините да го харесват? На Велизар, малкият, засега най-много му допадаше миризмата на дъжд. Той беше във възрастта, в която, без да знае, събираше цветове и аромати в паметта си. След много години те щяха да оживяват, за да отключват състояния и настроения, да го пренасят назад във времето. Ивомир, големият, обичаше да наблюдава как дъждът променя фасадите на къщите и короните на дърветата. Размитите очертания на нещата му нашепваха нежни думи, които харесваше, но не смееше да си признае. Учудваше се на тази чувствителност и мислеше, че тя не му подхожда. Искаше да порасне твърд и силен, а не разглезен от дъжда, който обичаше.
– Батко, колко дълго ще вали? – попита малкият като се надигаше на пръсти, за да вижда по-добре.
– Не знам, сигурно поне още един час – отвърна големият, без да се обръща към брат си, за да не се откъсва от дъжда. Изпитваше малко гордост, че днес родителите им му гласуваха доверие и радост, че е по-големият вкъщи – този, който се грижи и отговаря за малкото си братче. – Харесва ли ти да стоим така и да гледаме?
– Да, всичко, което правим, ми харесва! – Велизар си спомни, че вчера Ивомир го взе да играят с момчетата от съседната улица. И че батко му говореше с него на „големи теми“. Затова се стремеше да слуша и да не го разочарова.
– Майка и татко ще се върнат чак довечера, а докато дъждът не спре не можем да излизаме. Искаш ли да разглеждаме списание „Пиф“ или да подредим пак марките от нашата колекция?
Децата се преместиха до масичката между двете легла, поставени в ъгъла на стаята. Там от вчера стоеше новият брой на френското списание „Пиф“, което вече бяха разгледали няколко пъти. Ивомир внимателно запрелиства страниците, които разказваха за кучето Пиф и котарака Еркюл, за Трезор, Мизу и Гай. Много по-интересни бяха обаче рисуваните епизоди от живота на Робин Худ, първобитния човек Рахан и индианеца Черния Вълк. Всички бяха написани на френски, който децата не знаеха, но се ориентираха по картинките и долу-горе схващаха логиката на събитията. Години по-късно, леля Марче – съседката, която беше работила в Мароко, щеше да им преведе комиксите и да се окаже, че историите им се различават от онова, което си въобразяваха.
– Човекът, който даде огърлицата от зъби на малкия Рахан, сигурно е баща му. – заобяснява Ивомир, докато разлистваха списанието. – Виж каква дълга брада има.
– Трябва да е убил няколко мечки, докато събере толкова зъби. – предположи Велизар.
– Тогава мечките са ходели между хората.
– Сигурно е било много страшно! И не са имали пушки да ги стрелят…
– На тази картинка пък се вижда, че бащата е щял да избяга от лавината, ама е останал да спасява Рахан и майка му. Дано в следващия брой да разкажат повече за нашия герой, когато е бил момче, преди да стане голям и много силен.
Освен пъстрите си картинки „Пиф“ предлагаше и друга голяма радост – малко подаръче-играчка, което идваше с всеки брой. Сега това бе пластмасов модел на средновековен арбалет. До него имаше и стреличка с гумен накрайник, която се залепваше, щом се удари в твърда повърхност. Ех, какво стреляне щеше да падне, само веднъж да го сглобят!
Погълнати от магията на списанието, не усетиха кога мина цял час. Отвън продължаваше все така да вали, а облаците в небето не пускаха слънцето от прегръдката си. Нямаше май да се излиза днес. Навъсен, замислен в свои си неща, дъждът мокреше високият, осеметажен блок и наблюдаваше на пръв поглед безпристрастно двете момчета в стаята. А всъщност ги познаваше отдавна. Помнеше как дойдоха на белия свят един след друг, как пораснаха и често ги беше съпровождал в игрите и пакостите. Обичаше да се отбива при тях, щом слезеше от небето, но още недоумяваше какво го привлича към тези хлапета.
– Огладня ли вече? – попита Ивомир.
– Да.
– Мама ни е оставила ядене в печката в кухнята. Да хапнем, после пак ще разглеждаме.
– Добре, батко – съгласи се Велизар
Дъждът знаеше, че родителите на децата бяха на работа и щяха да се върнат надвечер. Малките се страхуваха да остават сами, но днес се престрашиха и обещаха, че ще се справят. Всъщност, най-страшно беше, когато се стъмнеше. Тогава им се причуваха най-различни звуци и скърцане по пода, а понякога даже и стъпки в съседната стая. Затова веднъж опитаха да отидат на кино от осем часа вечерта. Баща им в този ден бе в командировка, а майка им преподаваше във вечерната гимназия. Едва ги пуснаха в киното, но там, сред многото хора, не беше страшно както в апартамента. Гледаха от първия ред на балкона някакъв японски филм със самураи. Прожекцията свърши чак в десет часа, малкият заспа и се наложи големият да го буди дълго време, преди да си тръгнат за дома. Разстоянието до вкъщи взеха на бегом, защото улиците бяха тъмни и беше много късно. Когато родителите им разбраха какво се е случило им забраниха повече да ходят на кино сами.
Понякога баща им, който беше журналист, ги вземаше със себе си в клуба на културните дейци. Там ги запознаваше с разни местни знаменитости, на които беше трудно да запомнят имената. На това място предлагаха печени сандвичи с кайма, които се наричаха „принцеси“ и можеше да се поръча „Кока-кола“. В клуба винаги беше задимено, очите им лютяха и сълзяха, a после дрехите им миришеха с дни на цигарен дим. Но се чувстваха пораснали и горди, че са в компанията на по-възрастните.
За обяд майка им, както винаги, се бе постарала. Беше им оставила кюфтета по цариградски – ястие, напомнящо на супа топчета, която и двамата много обичаха. Ивомир сипа в две чинии, наряза хляб и даде вилици. После извади ябълковия сок от хладилника, защото Велизар отказваше да яде, ако няма нещо за пиене. Започнаха да се хранят, заслушани в равномерното бучене на хладилника до тях.
– Всичкото да го изядеш! Иначе повече няма да гледаме „Пиф“ – каза големият.
– Их, батко! Добре, добре…Яденето не беше силна страна на малкия. Беше си „злояд“, както казваше баба му Евгения и опитваше какви ли не методи да го направи „по-ящен“. Най-често му даваше мед с лимон и орехи, дано се „разяде“, но резултатът си оставаше все същият. Затова пък детето обичаше сладките и кексовете, които тя правеше и помагаше при приготвянето им.
– Май ще се справиш този път, като гледам. В чинията беше останало едно кюфтенце. – И да си изтопиш соса, няма да го хвърляме! – нареди баткото. – Да ти кажа ли какво си мисля, докато ядем? Ама няма да се плашиш. Гледам планината отсреща и ми се струва, че може да е загаснал вулкан. – Малкият спря да яде и наостри уши. – Не ти ли е странно, че като правихме тетрадка за вулкани в училище, в нашата страна няма нито един? Не е възможно да сме толкова различни от останалите части на земята. А тази планина много ми прилича на онези от снимките, които показват истински вулкани.
– Ама ако това е така и вулканът избухне, ние май ще умрем… Нашият блок е много близко до нея… – на Велизар съвсем му беше минал апетитът.
– Да, но ако знаем предварително, можем да избягаме! За другите вулкани пише, че дни наред се чуват шумове, преди да изригнат.
– Аз не съм чул досега нищо – опита се да се успокои малкото момче.
– И аз не съм, ама не пречи отсега нататък да слушаме повече.
– Ще кажем на хората, ако чуем нещо, нали?
– Разбира се! А сега яж, почти си готов с обяда.
Велизар с мъка изтопи соса от чинията и изяде докрай филията хляб. Дано да не чува повече други страшни неща днес!
След ядене обикновено трупаха чиниите в мивката и чакаха майка им да ги измие като се върне. Така се канеха да направят и сега – да добавят съдовете от обяда към оставените от сутринта. Ивомир обаче се повъртя из кухнята и каза:
– Хайде да изненадаме мама и да измием чиниите. Ти ще миеш и ще ми ги подаваш, аз ще ги нареждам.
– Добре, батко!
Запретнаха ръкави, малкият се зае с чиниите, купичките и чашите. Май слагаше повече от препарата „Веро“, но пък съдовете щяха да станат по-чисти. И щяха да зарадват майка си, когато тя се върне уморена от работа. Скоро сапунената пяна покри ръцете на Велизар до лактите. Водата от крана шуртеше и преливаше от мивката на балатума, под който имаше паркет. В нея се вливаше още от чиниите, които подаваше на батко си, след като ги измие. Скоро на пода се образуваха малки локвички. Децата не знаеха, че утре паркетът ще се подуе и вместо да направят нещо хубаво бяха сътворили голяма беля. С оправянето й щеше да се заеме баща им, след като преди това им издърпа добре ушите.
…….
38.
Градът край голямата река, където започна неговата Америка, беше нещо напълно различно от всичко, видяно досега. Размерите, разстоянията и липсата на годишни времена сякаш го пренесоха на друга планета. Тук хората, цветята, дори животните, бяха различни. А той между тях – капка в океана, загубено листо във водния бързей. Реката, край която заживя, като че ли призвана от съдбата, размиваше трошица по трошица предишния му „аз“. Мястото, където случаят го захвърли, бе заобиколено отвсякъде с вода, дори откъм небето. И дъждът тук беше различен. Идваше ненадейно, яростно и можеше да продължи с дни. А щом си тръгнеше, се превръщаше в мъгла – гъста и лепкава, от която нямаше спасение. Сякаш мляко заливаше сградите и дърветата, рисуваше ги или ги изтриваше като с тебешир на черна дъска. Влажната завеса плетеше навсякъде мъх и лишеи, опиянена от пълната си власт. Сладко и упойващо, навред миришеше на листа и корени. Имаше някаква особена връзка между водата и този град, която новият пришълец веднага усети. Трябваше да се научи да живее с нея.
Иван, приятелят на брат му, го прие и му даде стая в къщата, в която живееше от три години. Тя беше в краен, нелош, квартал на града. Намери му работа в склад за плодове и зеленчуци. Там отиваха заедно късно вечер и се прибираха рано сутринта. Пътуваха около час във всяка посока и пресичаха по два пъти голямата река. Край нея често летяха изящни ята бели жерави с розови клюнове. Рееха се волни и необременени – светът на хората нямаше власт върху им.
Велизар не спираше да се любува на високите сгради в центъра на града, където още не беше ходил. Щяха да минат месеци, почти година, докато това се случеше. Засега му стигаше само гледката им. Тя го зареждаше и мотивираше да успее. Но как? Като върне парите, взети назаем за пътуването, като намери собствена квартира, като научи езика. Като се запознае с нови хора… В никакъв случай не мислеше да се връща, както беше обещал на родителите си. Напротив, искаше да се докаже и да се оправи сам. Да излезе от сянката на другите, в която си даваше сметка, че удобно бе живял досега. Да открие собствената си светлина и да заблести с нея. Нещо му нашепваше, че може да го постигне. Сега държеше живота в двете си ръце и зависеше в най-голяма степен само от себе си. Готов ли бе обаче да плати цената, която можеше да му се наложи?
В края на втората година нещата тръгнаха в по-добра посока. Пак чрез Иван, приятелят на брат си, Велизар започна да паркира коли. Мястото беше близо до мечтаните високи сгради в центъра на града, край изискан италиански ресторант, който посещаваха богати клиенти. Беше минало вече немалко време, откакто стъпи в Новия свят. Страната и хората, които беше напуснал, бяха мираж, който всеки ден губеше цвета и формата си. Все по-рядко Велизар се обаждаше на родителите си. Желанието му да е независим и отделен от всички, не секваше. Тази страна му даваше шанс да създаде свое ново „аз“, а това изискваше да скъса с всичко старо и да го забрави. Претопяваше ли го прословутият “melting pot”* на Америка? Като че ли да. И той нямаше нищо против това.
Не след дълго съдбата го изненада. Беше в края на мъгливия март. Обичайният дъжд росеше и прокарваше пръсти по сградите и улиците. Забавляваше се да разрошва палмите и да се оглежда в голямата река. Влагата над града постепенно се сгъстяваше. Велизар започна смяната около пет следобед, както винаги. Паркингът пред ресторант „Делучи“ постепенно се запълваше, но в него все още имаше места. Колегите му, двама колумбийци, говореха помежду си и не му обръщаха внимание. Бяха точни момчета и не създаваха проблеми.
По-натовареното време вече беше дошло, когато пред ресторанта спря червена „Тойота“. Велизар се спусна, за да отвори вратата и да помогне на шофьора да излезе. Отвътре се показа жена, облечена в дълго сиво палто. Погледна Велизар и му се усмихнаха без причина. А той се сепна и се вдърви за секунда.
– Hi, I’m Juliette. (Здравейте, аз съм Джулиет) – младата жена подаде ръка и с нея ключът за колата си. Беше средна на ръст, с кестенява коса, подстригана на черта, а очите й бяха наситено сини. Когато се усмихна, на лявата й буза се появи трапчинка. Велизар забеляза, че предните й зъби са леко разместени, но това й придаваше чар.
– Аз съм Вал – смутолеви той американското име, което си беше избрал. – Радвам се да се запознаем!
Изобщо не предполагаше, че случайната среща ще звърти живота му като филмова лента. Джулиет идваше веднъж седмично в „Делучи“ и на тръгване винаги намираше време да си поговори с него. Момчето в синьо шушлеково яке явно й харесваше. Неговото сърце пък се разтуптяваше и гърлото му пресъхваше, щом червената „Тойота“ приближеше ресторанта. След третата им среща на паркинга младата жена му предложи да се видят някъде другаде, когато е свободен.
Отначало той не искаше да повярва. Беше чел, че в Новия свят съдбата може да те изстреля на върха за един ден, както и да те свали обратно, откъдето си започнал. Помнеше думите на онзи стар емигрант: „В Америка, моето момче, или ставаш милионер, или спиш под мостовете!“. Бяха пресилени, разбира се, но допадаха на Велизар.
Запознанството с Джулиет го изведе в друго небе, а новата страна му откри свое неподозирано досега лице. След още няколко срещи, нещата отидоха по-напред – Джулиет му предложи да се премести в нейния апартамент. Американката работеше в офиса на известен адвокат. Получаваше добри пари и на Вал не му се налагаше повече да паркира коли. Вместо това Джул го прати в колеж да учи езика и се зае да го моделира по свой вкус. В началото той се съпротивяваше на откъсването от приятелите и от досегашния си живот. Но постепенно се предаде. Даде си сметка, че ще бъде тъпо, ако се противи.
Джулиет беше самоуверена млада жена, няколко години по-голяма от Велизар. С усмивка и внимателно, тя винаги постигаше онова, което желаеше. Искаше да има успешна кариера и спътник, който да й се възхищава, да я слуша и да е винаги до нея. Дори, ако се наложи, в момент да поплаче на рамото му. Беше постигнала положението си в живота сама, с труд, амбиция и малко късмет. Сега усещаше, че е дошло време да съжителства с някой, да бъде щастлива и спокойна.
Новият мъж, когото срещна, беше играчка в ръцете й и това я забавляваше. Беше добър в леглото, въпреки, че доколкото можа да й обясни, не беше имал много жени преди нея. Правеше любов по-различно от начина, с който тя бе свикнала. Беше малко по-див, по-нерафиниран и не беше като досегашните й връзки, но това я привличаше. Вал съчетаваше по странен начин мъжката си сила с романтизъм и отнесеност. Джулиет си го обясняваше с факта, че някога е бил художник, отказал се по-късно от изкуството. Комуникираха трудно, защото той още не знаеше добре езика. Един ден щеше да бъде в състояние да разкаже повече за себе си. Може би пък тя ще успее да го накара да рисува отново? В главата му живееха картини и образи, които сигурно искаха да излязат, но не можеха. Ако е истински художник, мислеше си тя, той никога не би избягал от същността си.
Досега Вал успя да й разкаже, че иска да започне всичко отначало в Америка. Да бъде различен от онова, което е бил досега, да забрави стария си „аз“. Затова си бе сменил дори името и не обичаше да говори за семейството си. Беше странна птица, но точно това я привличаше. А и правеше винаги онова, което Джулиет му кажеше. Когато го представи на приятелките си, те се озадачиха, но после го харесаха. Нарекоха го “no ordinary boyfriend”**. Трябваше да му измисли някаква по-свястна работа по-нататък, нещо с добри пари и възможност за кариера. Дори да успееше да го накара пак да рисува, смяташе изкуството да му остане само хоби. От това трудно би излязла професия. Джулиет обичаше Вал, но колко дълбоко, все още не можеше да каже. Беше решила да даде време на връзката им и да види какво ще излезе от нея.
* Melting pot of America: идиом, обясняващ претопяването, случващо се в Америка, на различните нации в една.
** No ordinary boyfriend: нетрадиционен приятел
39.
Двойка възрастни седяха кротко в столовете си и слушаха как дъжда чука по перваза на прозореца. Беше късен следобед, сенките на мебелите се издължаваха, а часовете на деня изтичаха като зрънца в пясъчен часовник. Жената приглади с ръка посребрялата си коса и прибра кичур, паднал над ухото й, сякаш за да може да чува по-добре. После въздъхна и погледна през рамо към мъжа зад нея. Той беше задрямал, отпуснал глава на гърдите си. Стискаше с отмалели ръце шарена възглавничка, сложена в скута му. Лицето му, набраздено от годините, изглеждаше спокойно, а по бузите му бяха избили косъмчета бяла брада.
Преди половин час съпругата му го беше нахранила и измила, както бе правила с децата им, когато бяха малки. Тази грижа не се бе променяла през последните седем години. От оня далечен ден насам, след неуспешната операция, оставила го на инвалиден стол. Сякаш тъмен облак се спусна в живота им. След нещастието дойде и уволнението му от радиото, където се беше издигнал и което ценеше повече от всичко. Пенсионираха го по болест, а той изпадна в тиха перманентна депресия. Живееха само двамата. Синовете им пораснаха и отдавна поеха пътя си. Малкият се запиля чак в Америка, откъдето рядко се обаждаше и не се интересуваше от тях. Беше им беше много болно, че ги бе забравил. Големият остана в града и се отбиваше често. Пазареше им или идваше да си поприказват. Поне единият беше наблизо, успокояваха се старците. Той беше разведен, имаше син, който снахата не позволяваше много да виждат. Момчето вече беше поотраснало и учеше в друг град.
Животът им течеше еднообразно. Рядко излизаха, защото инвалидната количка беше тежка за бутане. Имаха широка тераса, която понякога използваха, за да се разхладят и да подишат чист въздух. На улицата или в близкия парк слизаха само, когато можеха да разчитат на здравите ръце на сина си. През повечето време жената държеше пердетата в стаята спуснати. Предпочиташе да е полутъмно, за да пази себе си и спътника си от хорските очи. Обичаше тази тяхна самота, напомняща стара дреха, която от дълго носене свиква дотам с човека, че познава отлично гънките на тялото му.
Слънцето вървеше към заник. Сенките на предметите в стаята се уголемяваха и ставаха по-плътни. Здрачът разперваше пелерината си над земята в очакване на първите звезди. Само златната рамка от портрета на непозната жена, подарен от малкия им син, проблясваше като слънчев лъч, загубил пътя си. Жената мълчеше. Понякога взимаше книга от библиотеката в хола, друг път просто седеше в люлеещия се стол и си спомняше за живота. Често в скута й се наместваше Чернуш, домашния котарак. Тогава тя нежно го галеше, а той мъркаше и я успокояваше,
Днес дъждът внасяше неочакван уют в къщата. Като далечни звънчета, едва чуто капките му повтаряха: „Отпусни се, отпусни се, отпусни се…“ Да, жената можеше да се отпусне. Беше свършила къщната работа и сега беше време за заслужена дрямка. След час щеше да събуди мъжа си и ако дъждът навън бе спрял, щеше да го избута на терасата. После щеше да му почете любима книга или да му предложи да погледат телевизия. Чувстваше се неделимо свързана с него и често се питаше какво ще стане, ако тя си тръгне внезапно от белия свят. Кой щеше да го гледа тогава? Синът, който беше край тях, не можеше да напусне работата си. Другият нямаше да се върне от чужбина, в това беше сигурна. Всъщност той не предполагаше в какво състояние е баща му, защото никой не му бе казал. Постъпиха така, за да не го тревожат. Ако нещо се случеше с нея, спътникът й щеше да свърши в старчески дом. Но как щяха да се отнасят там с него? Едва ли с толкова любов, колкото тя му даваше…
Пак погледна към своето голямо бебе. Заразглежда лицето му, променено от годините, но все така мило за нея. Може би той сънуваше нещо, защото изглеждаше огрян от вътрешна светлина. Виждаше тях двамата като млади и преживяваше отлетели мигове щастие, прекарани заедно. Доротея въздъхна тихо. Имаше своите любими моменти, към които обичаше да се връща, щом има възможност. Детските години в къщата на родителите й, студентството и любовта й с Климент. Онази голяма, невероятна екскурзия в Западна Европа, раждането на децата им…Затвори очи и тръгна към миналото, на чийто екран като в калейдоскоп се завъртяха фонтан „Де Треви“, площад „Тертер“, слънчева Италия, Виена, Загреб…Всички места, до които се бяха докоснали за кратко или за по-дълго. Ставаше и топло и мило, беше отново удовлетворена и щастлива. Видя почивките на Черно море, разходките в планините, чу смеха на децата си и за миг зърна вечерните звезди във високото лятно небе…
Книгата на спомените е най-смислената и ценна човешка придобивка. И колкото по-дебела и по-пъстра е тя, толкова по-завършен е животът ни. За какво са трупането на пари и на вещи? Нищо от тях не може да вземем със себе си в другия свят, където ще се преселим един ден. Истинското, единственото ни богатство на земята са спомените. Те могат да ни дадат стотици късчета живот във всеки момент, в който пожелаем.
Има хора, които не обичат да си спомнят или твърдят, че лесно забравят. Например Марчето, съседката, която се отбиваше у тях веднъж-дваж седмично. Бяха на почти една и съща възраст, но тя рядко се връщаше към миналото. Казваше, че не й е интересно и че не си го спомня. Доротея се питаше как е възможно и не можеше да си отговори. Хората са наистина различни. Но може би някога Марчето все пак щеше да се промени под влияние на общуването им, кой знае.
Дъждът навън продължава тихо да шумоли и да гледа с разбиращи очи. „Отпусни се, отпусни се…“, напяват водните капки. Жената милва гърба на котарака, който е задрямал, но е все още с наострени мустаци. Тя се унася в спомени за отминали слънчеви дни и предишни дъждове, валяли над нея и над съпруга й през годините. Улавя го за ръка насън, вдига го от инвалидната количка и го повежда назад във времето.
Първото място, където спират, е родната й къща. Зелената пътна врата се отваря сама и те пристъпват в двора. Родителите й ги чакат седнали под крушата и се усмихват. Масата е застлана с бяла покривка, върху която са подредени прибори и чаши. Слънцето грее ласкаво, а клоните на старото дърво нежно се навеждат. Златните им плодове се люлеят и звънят от невидим вятър…
.
