Качулка

.

Има един разказ на Чудомир – „Павел Иванич – качулката“. Той е хумористичен. Тази качулка е друга.

Разказът ме отнася в далечната 1998 година. Бях на трийсет и една година и бях спечелил зелена карта. Преди да дойда попитах един приятел, който със семейството си вече от три години сърбаше емигранстката попара – зелената карта късмет ли е или проблем. Той каза – зелената карта е болест.

Имаше право. Започва с трескаво попълване на документи, интервюта, търсене на пари, самолетни билети, разговори със семейството, приятелите и познатите. Очите ти блестят, бузите горят, сънят е неспокоен, изпълнен с невероятни картини на Америка, родени от въобръжението.
С пристигането треската се сменя от болките на неразбиране на езика, търсене на работа и дом в непозната държава и чувство, че си загубил почва под краката. Този емигранстки световъртеж е следствие на пълна липса на роднини, познати и приятели, на които можеш да се довериш. Това е социален вакуум. Увисваш в безвъздушното пространство и си добре, ако до теб е съпругата ти и имаш пари за телефон да се обаждаш вкъщи. Но вакуумът си е вакуум и ти безцелно размахваш ръце и крака с надеждата да закачиш някого, да се запознаеш с него и да получиш малко стабилност. Един ден, ако успееш да се стабилизираш, може и да се добереш до някоя обитаема планета, където има нормален дом, работа, време за почивка и нормално приятелство – просто ей така, за удоволствие.

В началото човек не подбира познатите и приятелите си. Всяко познанство е добре дошло. Легални и нелегални, мъже или жени, дупничани, врачани, софианци, градски, селски – няма значение. Търсиш българи. Всеки, който говори български, автоматично се възприема като приятел. То всъщност не е така. Доста често не е така. Много от връзките ми, завързани с хора тогава, отшумяха и се изгубиха във времето. Позабравиха се. Други останаха спомени за цял живот. Някои с лошо, но повечето с добро. Човек бързо забравя лошото. Страната, която напускахме, с времето ни се струва най-хубавата страна на Земята. Раят от Библията е стократно по-чудесен, защото сме прокудени от него.

Някой тогава ни каза, че в Индианаполис има българска църква. Не бяхме възпитани в религия и на църква нямахме навика да ходим, но като разбрахме за българската църква и още същата неделя бяхме там на богослужението.

.

Българската църква „Свети Стефан“ е разположена до кръстовището на „Кеслер“ и 16-та улица. Кварталът не е добър. Много наркотици и убийства стават в този район. Църквата е хубава, едноетажна сграда, с каменна облицовка на стените. Има и мазе, в което хората традиционно се събират след службата за неделно кафе.

В църквата се запознахме с отец Димитър – превославен свещенник от Плевен – града на жена ми. Той ни причасти, а после в мазето видяхме бай Димитър Настев и съпругата му баба Василка Настева. Бай Димитър с костюма си, очилата си и силния си, премерен глас, приличаше на селски учител, какъвто всъщност е и бил в миналото, а баба Василка с черната си забрадка и отрудените си ръце ми заприлича на моята баба Велика.

Те живееха в Логанспорт, Индиана – градче на час и половина път с кола от Индиднаполис. Те всяка неделя пътуваха, за да дойдат на службата в църквата. Запознахме се с тях и те ни дадоха адреса и телефона си, и ни поканиха да им погостуваме някой ден.

Разбира се ние не пропуснахме да се възползваме от поканата. Къщата им – едноетажна, спретната тухлена постройка, беше разположена на малък хълм. В градината около къщата растяха трендафил и люляк. Имаха си и зеленчукова градинка с домати, чушки и краставици. Тази къща на хълма в центъра на Индиана отвън напомняше страшно много на българска селска къща. Когато влялозхме вътре, това чувство само се засили. Под краката ни имаше тъкани черги, а къщата миришеше на прясно сварен боб и изсушени червени пиперки.

Бай Димитър и баба Василка ни поканиха на масата. Баба Василка беше наготвила страхотен боб. Бай Димитър ме попита какво ни е докарало в Америка. Аз му разказах за икономическата криза и малките заплати на лекарите в България, надявайки се да го впечетля и да предизвикам съжалението и разбирането му. Той обаче ме погледна строго и ми каза:

– Ако живеехме в Българско, никога нямаше да емигрираме – за нищо на света!

– Ама вие откъде сте? – попитах с учудване.

И тогава чух историята на бай Димитър и баба Василка, както и историята на българската църква „Свети Стефан“ в Индианаполис.

Бай Димитър е българин от село Цапари. Той е бил селски учител. Селото е било по негово време голям окръжен център в близост то Битоля и хората в него са имали българско самосъзнание. Много българи е имало в селото и бай Димитър е учил децата им на български език, четмо и писми, история и култура на България. Политиката на Югославия по онова време е била да премахнат българското от тези земи и да наложат там македоснки език и култура. Откъде са го взимали този език и как са измисляли тази култура, не знам. Знам, че бай Димитър е бил пребиван от полицията не един и два пъти и хората от селото са били заплашвани, заключвани в училишето, бити и пребивани също. Не съм бил свидетел. Казвам само онова, което бай Димитър ми е казал. Знам, обаче, че като следствие на тези преследвания, цялото село се вдига и емигрира в Америка. Защо не в България ли? Ами защото България не е искала усложнения и им е отказала да ги приеме. Затова.

.

.

Цяло едно село идва в Индиана и първото нещо, което правят тези бедни селяни, когато си намират работа и виждат малко пари, е не да си купят „Лексус“ или „Ролекс“, а да построят българска църква. Наричат я „Свети Стефан“ и си канят свещенник от България, на когото плащат заплата, за да служи в църквата. Църквата и до днес е на самоиздръжка и не получава никакви пари от Българската патриаршия. Издържа се от децата и внуците на тези селяни от Цапари, които все още са останали в Индиана. Между тях има доктори, адвокати, инженери. Синът на бай Димитър и баба Всилка – Джон Настев е строител. Той си има строителна фирма и строи къщи. Взел си е жена от България – от село Лозен.

Оня ден потърсих село Цапари на картата. Има го. То е малко село, принадлежащо на Битолска околия, с четиристотин жители. Уикипедия съобщава, че сто процента от жителите се определят като македонци.

Качулката, за която говоря, е тази на закъснелия и безмислен български патриотизъм. Много приказки се изприказваха за българите в Македония. Нека да ви кажа къде са те. Те са в гробищата на Индианаполис. Тук, в църквата, има на стената една снимка, на която българите от Цапари са се снимали в деня на откриването на църквата. Стотици хора има на снимката. С лупа може да огледате лицата им. Ето ги българите от Битолско. По-голямата част от тях вече ги няма.

.

.

Почина бай Димитър, отиде си и баба Василка. Последно си отиде баба Люба. Тя остави за църквата най свидното си – булченската си рокля. Това е страхотна българска булченска носия в червено и бяло. Не знам каква е македонската носия, на какво миришат къщите им, какво има в градините им, но знам, че тукашните цапарци са чисти българи. Знам, че те са много по българи от нас, които дойдохме с пари и образование и един камък няма да оставим след себе си тук за идните поколения. Ние, днешните, не сме българи. Ние само се караме и интригантстваме. Ще си издерем очите на името на кого да се казва българското училище, в което вече не ходят българчета.

.

Не виждам какво имаме да делим с македонците. Нито е тяхна, нито е наша българската култура. Тя е на бай Димитър, баба Василка и баба Люба. Ние всички сме граждани на света. Несретници без корен и дом, молещи се на Златния телец. Ние всичките сме „След дъжд качулка“!

Емиграцията е болест, душевна болест. Тя може да завърши с душевна смърт. След това остава труп. Трупът нарича себе си гражданин на света. Лечението на тази болест е заровено някъде там, до ъгъла на „Кеслер“ и 16-та. Някъде в основата на Църквата е чудодейното лекарство, което може да ни изцели. Да обичаш България, да обичш Македония и да обичаш и Америка, на това ме научиха Цапарските българи, без много приказки. Само с личен пример – промера на животите им. Аз никога няма да стана гражданин на света, защото душата ми никога няма да е безразлична към България, Америка или Русия. Тя ще боли от това, в което се е превърнала България, или от кървавата разпра между руснаци – славяни, или от мрачната бездна, в която се потапя Америка. А днес душата ме боли и за Македония – бита, убивана, прокудена, мамена. Мамена от живи трупове, които нямат душа за никого, а сърцето им отдавна се е превърнало на къс злато.

Не ги слушайте. Обърнете им гръб и си направете църква, и там окачете сватбените си носии.

Баба Люба, умирайки, ни завеща да правим сватби, а не свади. Нека я послушаме и да захвърлим тези проклети качулки.

.

Текст и снимки:

Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ

.