2024-06-21

1 thought on “Съветът по гражданство отказа гражданство на българския родолюбец Ридван Караходжа

  1. Стечение на редица обстоятелства, вкл. подготовката ми по проблемите на човешките права/1/, се оказа решаващо за възлагането ми разработването на темата за малцинствата в държавите на Балканския полуостров /2/. Работих усилено и в кратки срокове успях да предоставя обширно изследване по темата /3/. Конкретно за политиката на Гърция по въпроса за малцинствата обърнах внимание върху следното /със съкращения/:

    „Следва още в началото да се отбележи, че гръцката конституция от 11 юни 1975 г. не съдържа разпоредби относно правата на лица, принадлежащи към етнически, религиозни или езикови групи /малцинства/. Подобно на Турция, и тук съответният конституционен текст /ал.1 на член 4/ провъзгласява, че „всички гърци са равни пред закона“.

    Възприемането на такава формула е показателно. Ясно проличава намерението на гръцките власти да не се отклоняват от приетия преди десетилетия курс за пълна асимилация на чуждия етнически елемент. В тази посока те са постигнали известни успехи, особено по отношение на българския малцинствен елемент.

    . . .

    Не разполагаме с конкретни данни за наличното в момента население от български произход в Гърция; гръцките правителства отдавна не публикуват статистики, отразяващи действителното състояние на този етнос /което е в унисон с асимилаторската им политика спрямо българите, наричани понякога „славянофонни гърци“, т.е. говорещи български диалект гърци/. Най-простата екстраполация обаче ще покаже, че въпреки няколкократните погроми, забраната да се говори на български, премахването на българските имена и пр., една значителна българска община от поне 100,000 души продължава да живее в Гърция. Населените места от днешната българо-гръцка граница до Солун, въпреки сегашните им гръцки наименования, са обитават предимно от българи; в отношенията помежду си те продължават да общуват на български. Мнозина от жителите им имат близки родственици в България, с които поддържат контакти.

    Съобразявайки се със следвоенните реалности, НР България не предявява каквито и да било претенции спрямо който и да било от нейните съседи. Изхождайки от тази предпоставка, обаче, не бива да се стига и до другата крайност: да се отричаме от българите отвъд нашата граница. Без да поставяме каквито и да било условия, същевременно не трябва да си затваряме очите пред реалностите на асимилацията, осъществявана методично и безкомпромисно спрямо българския етнос практически във всички съседни държави.

    . . .

    Непоследователността на гръцката политика по турския малцинствен въпрос /през 1954 г. е взето официално решение за заменяне на „мюсюлманин“ и „мюсюлмански“ с „турчин“ и „турски“/ улеснява експансионизма на турците. Гърция се опитва да противодействува, позовавайки се на Лозанския договор, според който мюсюлманите в Беломорска Тракия са религиозно, а не национално, малцинство.

    Изправена пред реална, макар засега все още не непосредствена опасност от автономия или дори откъсване на тази населена предимно с мюсюлмани територия, Гърция беше принудена да апелира към помашката част от нея. Изоставяйки старите гъркомански концепции, гръцките власти обърнаха внимание на „трако-българския“ произход на помаците, повечето от които говорят български и гръцки, като речниковият /им/ фонд се състои в над 3/4 от български думи. Тези обстоятелства трябва да се имат предвид при планиране на нашата политика по въпросите на лицата, принадлежащи към етнически, религиозни или езикови групи /малцинства/ на териториите на съседните държави.“

    ===============================================

    /1/ Още през 1974 г. /след спечелването на конкурс за преподавател по Международно публично право в единствения навремето Юридически факултет у нас/ публикувах – за първи път в социалистическа България – Хартата на ООН за правата на човека /Всеобщата декларация за правата на човека и Пактовете за правата на човека/. Така хиляди студенти и български дипломати вече разполагаха с достъп до нормативна база, недостъпна дотогава.
    Министерството на просветата също прояви интерес и ме привлече като консултант по тази материя. Възлагано ми беше изработването на редица официални документи за ООН и ЮНЕСКО. Всичко това е допринесло за възлагането на изследването за правата на лицата от държавите на Балканския полуостров, принадлежащи към етнически, езикови и религиозни групи /малцинства/.

    /2/ В екипа бяха включени още двама колеги-юристи от ЮФ на Софийския университет и Института за държавата и правото при БАН, които обаче не взеха присърце изследването и практическият им принос се оказа почти нулев /което те официално потвърдиха в своевременна нотариално заверена декларация/.

    /3/ Изследването беше изготвено и предоставено на поръчителя – отдел „Външна политика“ на ЦК на БКП, и веднага беше засекретено. Доколкото ми е известно, било е депозирано в Секретния отдел на Министерството на външните работи. Достъп са имали само министърът на външните работи Петър Младенов и отделни зам.-министри /предполагам, че изследването е повлияло на бъдещия Генерален секретар на ЦК на БКП и Президент на „Република“ България за негативната му позиция по въпроса за изселването на българските „турци“ в Анадола/.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *