Home » Авторски страници, литература

Наследството

2019.02.04 Няма коментари

Разказ от Мария Генчева

Илюстрация: ovarna.bg

Леля Радка почина тази нощ. Както всяка сутрин, съседката Мира й донесла млякото и я намерила кротко заспала. Компютърът й бил включен и на екрана светел контактът на Хели, Радкината дъщеря, която работеше в Ню Йорк.

Хели беше строителен инженер, като майка си, в една мултинационална компания и работеше по целия свят. Но където и да беше, точно в 17:00 часа българско време се усмихваше от скайпа на майка си. Леля Радка впиваше жадно очи в лицето на дъщеря си, за да открие някаква умора, тъга, следа от неприятност – просто гледаше с майчини очи. Хели оживено разказваше за деня, за своите си строежи: знаеше, че майка й се интересува от стария си занаят. Леля Радка слушаше за съвсем други мащаби, нови технологии… – един друг свят. Сухата й възлеста ръка галеше едрата плетка на покривката от миналия век, докато попиваше поредната история. Сякаш ръката й докосваше някакъв сензор и на екрана, вместо красивата уверена жена, виждаше едно малко момиче, което реве с всичка сила, докато тя непохватно се опитва да върже панделка около кичурчето на главата му, а Петър – млад и хубав, и се смее на усилията. Как няма да е с панделка, нали снимка ще си правим! После – ученичка с дебели плитки, любопитно ровеща в багажа й, когато се връщаше от Либия или Нигерия, а тя, с почерняло от африканското слънце лице, се смее, защото подаръкът е скрит много надълбоко. Търсенето е по-хубаво от намирането, моето момиче. След това – абитуриентка, студентка… Тръгна по своя си път. Да търси… А той я отведе далече…

Петър си отиде преди пет години, внезапно, просто й го изтръгнаха. Тя притихна… останаха й само скайпът и Сузи – петгодишната персийка, която Хели й подари, за да не е самотна. Двете се гледаха, често надвечер хората, които минаваха под прозореца й, ги виждаха заедно… Леля Радка живееше на първия етаж в една малка кооперация в центъра, на малка улица с едни такива големи, ароматни липи. Кооперацийката е била нова през шейсетте години на миналия век, но се държеше. Беше построена от строители за строители и си личеше. Нито мазилката бе изронена, нито дограмите – изкорубени. И така… минават хората под прозореца и виждат една достолепна жена с прошарен кок и свежо лице, гушнала сива пухкава котка, и някакво спокойствие се излъчваше от тази картина, невидимо като радиовълни, но когато те докоснат, просто забравяш за всичко по-бързо от котешка прозявка.

И така – до тази нощ, когато леля Радка тихо пое по онзи дълъг път, от който няма завръщане… Мира взе нещата в свои ръце, свърза се по скайпа с Хели…

„Чакайте ме!“ – каза бързо тя и прекъсна връзката. След два дена едно такси доведе Хели с грамадна чанта, вързана с черна панделка коса и подути от плач очи. Всичко си мина, както му е редът, само през нощта Мира от горния етаж чуваше глухите ридания на Хели. Лампата свети цяла нощ…

На другия ден една строга и делова Хели започна да приключва живота си тук. Ходене по администрации, документи, делови срещи…

След няколко дена, докато пиеха сутрешното си кафе, Мира плахо попита:

– А котето?…

– Ще става американка. Нали тя ми остана от мама – усмихна се за първи път Хели. – Лельо Мира, отдавна исках да ти кажа, че без теб мама не би оцеляла сама. Толкова съм ти благодарна.

– Хели, майка ти беше интересна жена, докрай беше толкова отворена към света, от всичко се интересуваше… Когато си пиехме кафето, все имаше разни истории – минали, днешни…– И някак гордо каза: – Бяхме приятелки. – А след това промълви: – Без нея Мартинчо, внучето, нямаше да оживее. Ние откъде…

Делникът ги похлупи и разговорът тръгна в друга посока.

– Виждам, че си разтребвала тук. Не си спала.

– Опитах се да прибера всичко от мама – снимки, писма, спомени… Другото днес ще го вземат… Има такива фирми…

– А апартаментът…?

– Мама ми е дала наставления – между това да се обличам, за да не настина, и да не се тревожа от преходни неща, тя се разпореди и за него. Вече го продадох. Семейството, което го купи, идва утре. Много мили хора, учители. Ще ги харесаш…

Мира слушаше вцепенена. Толкова бързо… Но се окопити:

– Е, наистина по-лесно е да прехвърлиш парите в Америка.

– Но аз не ги вземам. Мама ми каза да ги преведа на Фонда за лечение на деца, дори ми беше оставила листче с банковата сметка.

Мира някак се смути – това надминаваше дори нейната представа за доброта. Хели се усмихна:

– Такава е, такава беше майка – довърши тя без усмивка.

А животът си течеше. Дойде време за сбогуване.

– Лельо Мира, още веднъж ти благодаря за всичко. А това е от майка ми.

Тя й подаде дебел плик. Мира малко стреснато го взе, машинално го отвори и очите й станаха големи-големи… Вътре имаше банкноти от по 100 долара, много банкноти…

– Не, Хели, благодаря ти, но не мога да ги взема. Аз… обичах майка ти.

– Не, не, лельо Мира… Тези пари са на майка ми. Тя ти ги оставя точно като на приятелка…

Двете жени се прегърнаха. Хели взе специалната чанта, в която важната Сузи беше разстлала разкошния си пух, и се шмугна в таксито.

…То я отнасяше към летището, Хели плачеше безгласно, скътала една тайна – единствената, която не можа да сподели с майка си: една дългоочаквана тайна за един малък Петърчо, който си растеше спокойно под сърцето й и на когото сигурно майка й се усмихваше от Рая.

На другия ден новите собственици на апартамента се нанесоха.

…Мина време. И пак надвечер хората, когато минаваха по малката уличка с липите, виждаха на първия етаж пет-шестгодишно къдрокосо момиченце, гушнало хубавко тигрово коте, и усещаха познатите радиовълни…

Светът си беше на мястото.

 

————————————————————————————————————

Мария Генчева е родена и живее във Варна. Завършила е Икономическия университет в родния си град със специализация „Реклама”. Работила е като редактор, копи-райтер в Предприятие „Реклама” и като журналист във в. „Белослав” – до 1989 г. След това като редактор в рекламна агенция и издателство, популяризиращо културно-историческото наследство на България, което е издало над 40 представителни албума на Варна и на други общини. Пише къси разкази. Подготвя за печат детска книжка с работно заглавие „Истории с опашки”. Автор е в сайта culturespace.bg.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.