В горещия 31 май в литературен салон „Възраждане” – Старинен Пловдив, се проведе и пловдивската премиера на „Читател до поискване”. В ден като този, който беше изпълнен с литературни събития в Града под тепетата, залата на читалището се изпълни с пловдивски автори, участници в сборника и любители на изящното слово.

На Международния ден на детето – 1 юни, на официална церемония в Генералното консулство на Р. България в Чикаго, бяха връчени дипломите за успешно издържан изпит по български език в рамките на програмата “Печат за двуезичност” (Seal of Biliteracy) на щата Илинойс. В третата поред изпитна сесия имаше най-голям брой участници досега – 17 ученици.
Генерално консулство – Чикаго е в напреднали разговори за признаване на българския език и в образователните системи на щатите Минесота и Мичиган.

Когато въздухът е тежък
и прах в очите ти люти,
и смогът през гърдите реже
в Мумбай, Атина и Париж,
и птиците унило крачат
през жълта призрачна мъгла,
и в мръсния канал се влачи
зловонна, мътна тишина,
и океанът е найлонов,
и полюсът – без ледове,
ти вече си отрязал клона,
крепил света със векове.

Вървеше си нашият, накривил кавала на една страна, а самодивата, хипнотизирана, крачеше след него. Какво ти крачене? Не крачеше – танцуваше. С поглед, изкъртващ огромни буци от душата, дето като го срещнеш ти иде да закрещиш, ама така, колкото сили имаш, ако разбира се все пак останеш жив. С руси коси, разпилени по делиорманския прахоляк, със снага, виеща се като змия и пробождаща подобно отровен кинжал, наметнала прозрачна дълга риза, самодивата като че ли не забелязваше тълпата, натрупала се наоколо. Тънкият й кръст – препасан с пояс. Какъв цвят беше? Не, цветовете на дъгата бяха се скрили там. Погледнеш, уж зелен, а после син. Докато се усетиш и вече станал червен, подобно на божур. Не жена, а самата смърт в облика на ангел.
– Брех, пустият му Хахо – възкликна ходжата, не издържайки. – Тя, парясница няма да му пристане, а…
– Цяла самодива… – довърши попът.

Не допусках обаче, че ще настъпи време на толкова брутални прояви на суперлибералната демокрация, по-точно, диктатура – тази, за която защитата на човешките права е най-пропагандираната максима. Да пиша за дехуманизация на демокрацията, за една от най-отвратителните й прояви – легалното отвличане и разделяне на деца от техните родители. Когато това се нарича „закрила на децата“, настъпва диктатура на човешките права, стимулирана от диктатурата на парите. Защото целта на отвличането е печелене на пари – perpetuum mobilе, магическият двигател на суперлиберализма. Тези диктатури са най-тревожната симпоматиката на настъпващата от началото от XXI век промяна на политическата парадигма – от либералния консенсус за „човешките права“ в такъв за „правата на парите“, илюстриран накратко с money talk – парите говорят, те дават сила и влияние на този, който ги има.