Home » Авторски страници, литература

Зелените хълмове на Родопите

2016.11.10 2 коментара
Spread the love
Илюстрация: ag-plovdiv.com

Илюстрация: ag-plovdiv.com

С Анка се запознах в един горещ юлски ден. Бях набримчил климатика, а и музиката – така релаксирам. Минат някоя и друга пациентка, стоварят си проблемите и успокоени си тръгват, а след тях още дълго стоя и мисля. Тежкият метъл ми помага да забравя за проблемите им. А и няма кой какво да ми каже. Нямам шефове на главата си, а и отдавна не ми пука от нищо. Напоследък все такива идват – проблемни. Стоят до последно в къщи, защото личните лекари не им дават направления. Не дават, защото няма откъде да им дадат. Минават през него, споделят си оплакванията, а той им отговаря: “Няма направления”.

– Ами, добре тогава – отвръщат унили и се прибират. Това е здравеопазването в момента в България. За каква Европа говорите? Не на мене тия! Стоят ден-два, някои и повече, и като видят, че няма накъде, тръгват при специалист, кои навреме, кои късно. Повечето вече идват май късно, но вината не е моя. Правя, каквото мога. Затова вече знам – влезе ли някоя в кабинета, значи е много зле.

– Свободно ли е, докторе? – попита Анка от вратата.

Беше си напъхала само главата и отначало видях едни тъжни очи. Постепенно забелязах, че около очите има и лице. Не след дълго се появиха и носа и устата, подобаващо място зае и косата, но очите продължаваха да са все така тъжни.

– Заповядайте – изрекох и намалих музиката.

Беше около 35-годишна. Облечена само с една поличка и някаква бяла блузка с къси ръкави. В ръката си държеше бяла дамска чанта.

– Благодаря – изрече жената с тъжните очи и пристъпи в кабинета. После срамежливо седна на посетителския стол, оставяйки чантата си на бюрото.

“Стерилитет – направих веднага предположение. – Сега ще извади от чантата си и цяла папка с изследвания.”

Винаги правя предположения, още докато видя пациентката. От толкова дълго време работя, че мога да чета диагнозите по лицата им. В повечето случаи познавам, а и ако си кажат оплакванията, прегледът може да стане и излишен. Тогава ги гледам на видеозона, само така, да не кажат, че даже не съм ги прегледал. Ако са бременни, влизат щастливи. Изгарят от нетърпение да се докоснат до тайнствения свят, който се намира някъде там, в утробата им. Знаят, че скоро ще дадат живот на едно същество, което ще е част от тях. Има някаква магия в това. Не вървят, а летят. Хормоните ги правят такива. Действителността изчезва и заживяват с божествения свят в утробите им. Има и други бременни. Те влизат с отчаяние на лицето, като че ли аз съм виновен за това нежеланото нещо в корема им.

Жените в климакс пък влизат в кабинета като пораженци. Знаят, че животът им заминава. Оставили са далеч зад себе си годините, изпълнени с безгрижие. Вече не им правят комплименти. Мъжете не се заглеждат по тях. И неприлични предложения не получават повече. Младостта, с която са се гордеели толкова много, е отлетяла безвъзвратно и те, осъзнали, че са заложили на нещо толкова преходно като младостта, приемат действителността подобно на смъртна присъда. Пристъпват, а в очите им се чете обреченост. В отчаян опит някои наблягат на вълшебни кремове и помади, други опъват бръчките с разни токсини и ботулини. Да, бръчките се губят, но скоро лицата им замязват на маски на Анонимните. Има и такива, които лягат под ножа в последен опит да върнат младостта. Но такива са малко. Де пари за подобно нещо? Повечето се разболяват от синдрома на лелката. Обличат престилката и застават пред готварската печка. Килограмите се трупат един след друг. Да, в България за хормонозаместваща терапия не са и чували. Всъщност, чували са, но това, което рекламират или по-скоро антирекламират фирмите, които продават растителни хормони. Откъде да знаят жените, че с растителните хормони ще си докарат рак? Та те са натурални! Никой не им го обяснява. А някой ако тръгне да го прави, те не му вярват. Как така някое си провинциално докторче ще им казва какво да правят? Та те знаят всичко! Пише го в интернет. Но за комисионите, които получават докторите, за да изписват подобни препарати, даже не се досещат. Не се досещат и за това, че липсата на хормони ги прави лелки, депресира ги, отнема желанието им за живот. Да, липсата на хормоните на младостта. А е толкова лесно да им се помогне. Има и други. Приемат без драматизъм естествения ход на нещата. Знаят, че един ден си отива всичко – и младостта, и животът. Във всяка една възраст има нещо хубаво и те го намират. Но такива са малко. Повсеместно е отчаянието. По тези географски ширини е така.

– Не мога да забременея, докторе – изтърсва Анка и очите й стават още по-тъжни. – От десет години се мъчим с мъжа ми, къде ли не ходихме, но ефект така и няма. И на ин витро ходихме… Пет пъти… Но не става и не става.

– А каква е диагнозата ви? – питам ей така, колкото да я прекъсна и да не се разплаче. Знам, че няма диагноза. Всички са така. Ходят с години, но диагноза нямат. Досега една не видях с диагноза. Зарекъл съм се, ако дойде поне една, която да е с диагноза, да си изям дипломата. Но тя продължава да си стои гордо някъде там, из рафтовете. Оня ден погледнах и номера й. Фабричен е! Колко глупав трябва си, за да обикаляш толкова време по лекари и да не знаеш диагнозата си? Всъщност, по-точно, колко глупав трябва да си, за да те мотаят толкова дълго? Но естествено, откъде да знаят пациентите, че в България няма школа по стерилитет? Навсякъде е пълно само с корифеи. И те са толкова важни. Пльоснали са се в скъпи и прескъпи кабинети. Около тях блести. И са толкова надменни. Да, те са богове, знаят всичко. Влизат в кабинетите пациентите и докато стигнат до тях, вече са загубили и малкото самочувствие, което са имали. Присядат срамежливо на стола, а богът-професор ги гледа от толкова високо. Нищо, че си е купил и доцентурата, и професурата. На кого му пука?

– Не знам… – отвръща и Анка. – Никой не ми е казвал нищо.

– А защо мислите, че аз ще мога да ви помогна? Били сте на толкова места…

Изведнъж Анка започва със суперлативите. За отрицателно време разбирам, че съм най-големият доктор на света. Онези там, професорите, ряпа да ядат. Могат да ми дишат само прахоляка. Добре, че не й се хващам. След малко ще излезе и ще отиде при друго величие и тогава само как ще ме плюе. Знам им номерата вече, целият репертоар ми е ясен. Знам, че пациентът идва при мен заради далаверата – я безплатно или поне евтино прегледче, или ей така, да пробва, може и да стане пък работата. Не намери ли далавера, ще стана най-черният на света. Ще вляза във всякакви черни и тъмни списъци, в отрицателни, негативни и какви ли не още. Ще си пусне Фейса и ще плюе ли, плюе. Няма да й дойде дори наум, че и аз мога да видя написаното.

– Дайте си изследвания, госпожо.

– Нямам изследвания.

– Как така нямате?

– Ами нямам…

– Нали сте ходила пет пъти на ин витро? Не ви ли направиха изследвания там?

– Ами… не.

Туй то! За какво да правят изследвания хората? Важното е да правят велики неща и да се месят в божиите дела. И го правят. В цял свят индикацията за ин витро е една – запушени маточни тръби на жената. В България също е една – жената да има пари. А и за какво да я забременяват още от първия път? Да не се баламурници? Ами останалите четири опита? Кой ще им плати за тях? Да не са застанали там, защото много обичат бебетата? Някой да го опровергае? Ще го направи, ама още ще си отворя устата! Пък колко работи знам още! И за ненужните хоспитализации знам. Видели миома някаква и бегом, под ножа. А в цял свят миомата се лекува с лекарства. С лекарства! Ама в България не. Нещо повече, може да се предскаже дълги години преди да се появи и да се направи така, че да не се развива никога. Ама това е за белите страни. Бордът на директорите в болницата трябва да се храни.

Много се разприказвах. Колегите ще се сърдят. Не, че инак ще ме обичат повече.

Та, с Анка… Имаше съвсем лек хормонален проблем. Изобщо не беше за ин витро. 90 % от тези, които се редят за ин витро, изобщо не са за там, но кой да им каже? Пък и кой ще ти повярва? Няма нищо лично, става въпрос за бизнес! Коригирах проблема на Анка и тя на третия месец наду корема. Не, че съм голям лекар. Просто проблемът й беше банален. Можеше да го разреши дори такъв незначителен провинциален лекар като мен. Нищо, че досега беше изхарчила около 50 000 лева за него. Другите да не са баламурници като мен? Е, и аз намазах нещо – получих цяло направление и Здравна каса ми плати 19 лв. за него. Като приспадна 10 % ДОД, ми остават почти цели 17 лв. Толкова струва едно бебе.

За какво разправям всичко това ли?

Ами днес Анка дойде да си вземе картона. Щяла да ходи при друг, по-голям доктор. Не знам дали отвращението има степени… Ако има, мислете за най-високата. Това усетих. Не знам как се нарича. Като излекувах кучето си, ако знаете само с какви очи ме гледаше… Анка не каза дори довиждане. На излизане блъсна и вратата. А не исках нищо от нея. Само очаквах да чуя едно благодаря. Нищо повече.

Май остарявам… Разплаках се след нея. Напоследък станах много чувствителен.

А цяла България е полудяла с изборите. Навсякъде за това се говори. Вече ми омръзна да слушам. Имало предложени 20 магарета и една магарица, и хората трябвало да изберат. Така твърди татко. Аз телевизия не гледам. И новини не слушам, но пак знам всичко – от това, което се говори непрекъснато около мен. И друго твърди татко – теорията за кемтрейлс била вярна.

– Ръсели с литий – твърди той. – От самолетите… Ти си доктор, знаеш за действието на лития, нали?

– Да…

– Затова всички са откачили наоколо… Огледай се, един нормален не е останал. От лития е…

– Не е заради самолетите, тате – усещам се, че изричам. – Не е и от лития… Заради парите е! Всички са полудели по тях. Друга ценностна система не им е останала. Само за това говорят. Всички са полудели по парите. Загубили са си и душите вече, а празното място запълнили с пари.

Лятото бях в Родопите. Ей така, избягах от всичко. Понякога така си бягам. Никога не бях виждал такива хора досега. Някакви чукари. Десет къщи отсреща, десет вляво, още десет в дясно. Казаха, че оттатък зъберите имало още десетина такива. Като разбраха, че съм лекар, цялото село се изреди да ме моли да остана. Дойде и кметът, и ходжата, и попът. Бяха обзавели цяла къща за доктора, който така и не идвал. Дори дървата бяха нарязани и подредени. Никога няма да забравя погледите им като си тръгнах. Почувствах се като поредният предател. Много е лошо никой да не иска да ви лекува.

Оттогава сънувам зелените хълмове на Родопите. Напоследък сънищата стават особено натрапливи. Дали не откачам? Та какво ми трябва вече? 10 лв. на ден. Ако спра цигарите, и толкова няма да ми трябват. А и дървата са наредени.

 

Хасан Ефраимов

Добрич, 8.11.2016 г.

——————————————————————————————————————————————————————

Бел.ред.: Разказът е по действителен случай. Публикува се извън специалната литературна рубрика на Еврочикаго.

.

 

2 коментара »

  • OIFVet said:

    Тъжна случка, но толкова прекрасно описана, и със заглавие по Хемингуейски. Мариана, препоръчвам ви също “Северна Хроника” от Любен Панов: http://literaturensviat.com/?p=105415

  • Стоянка Манолова said:

    Запознах се с творчеството на д-р Хасан Ефраимов преди два месеца – съвсем случайно попаднах на откъс от книгата му “Метаморфоза”. От тогава насам почти всяка вечер, когато вече нищо не ме безпокои, отварям неговата страница със същото наименование и чета понякога до сутринта. Написаното е толкова увлекателно, езикът е много достъпен, действителността е описана по невероятен начин, който те кара да съпреживяваш историята на героите, сякаш ги виждаш и разговаряш за тях. Неведнъж в разговори с приятели съм наричала г-н Ефраимов “Доктор на човешката душа” и мисля, че това е много слабо казано. Препоръчвам на всички неговите творби “Метаморфоза”, “Дервишки караконджул”, “Събирачът на болка” и романа, който сега той пише, с истории от неговата лекарска практика,част от който,предполагам, е и публикувания тук разказ.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.