Home » Авторски страници

Спомени с бъдещ адрес

2016.03.25 Няма коментари
Spread the love

maika-ot-dobrich-rajdame-i-otglejdame-bydeshti-emigranti_6707

След политическия вододел от 1989 г. българската диаспора по света неимоверно се увеличи. Тя впечатлява както с мащабния брой емигранти, напуснали родината, така и с техните опити за съхраняване на национална памет, с обществени и културни изяви в различни страни. А също – с доказани специалисти в различни области, които работят къде ли не по света. Самоопределящи се като българи, при това не само от първо, но и от следващи поколения. Сред тях има и немалко хора, които създават литературни произведения.

Снимка: Рslaveikov.blogspot.bg

Снимка: Рslaveikov.blogspot.bg

Под техните пера са излизали, излизат и сега, текстове и книги с висока художествена стойност. Този процес започва в лоното на земляческите дружества в Латинска Америка, САЩ, Европа, Австралия. Компактни структури, отворени за интеграционните процеси на съвремието си в държавата, където пускат корени. Но грижливо пазещи и спомена за България с нейния фолклор, история, език, както и с лични житейски спомени и надежди. През ХХ век, едновременно с периодичния български емигрантски печат, се пишат и издават книги.

Някои от техните създатели обаче вече са забравени или никога не са били превеждани в България. Други остават встрани от полезрението на литературната ни история. Затова ще си позволя да изредя поне част от имената, които си струва да споменем и те да не бъдат забравяни. Като започнем с популярните Борис Шивачев, Матвей Вълев, Страшимир Кринчев, още Самуил Стрезов, Марио Несторов, Виктория Забуковец, Стефан Кинчев, Ана-Мария Митков, Мара Тодоров, Стоян Данев, Живка Шамлиева, Тодор Ценков и т.н. Изключително интересни са процесите на преливане на български творчески имена от Бесарабия в румънската литература. И страниците на “румънските” български писатели – Йоан Сулаков, Киро Нанов, Стоян Тудор, Панайот Станчов-Черна, Мария Радианов, Антон Лебанов, Васил Агура, Ана Булгаре, Никифор Крайник, Йон Добри, Владимир Каварнали… Не ще се спираме на творците ни в пределите на бившия СССР – тема, сама по себе си твърде голяма. Но нека не отминаваме Димитър Марков, Никола Фуклев, Александър Власов, Иван Гедиков, Иван Мавроди, Георгий Журжер... Да не пропускаме също Божен Олсомер от Швейцария…

Българско дете от Бесарабия

Българско дете от Бесарабия

Но да се върнем в съвремието. Защото отдавна е възможно съвременни български автори да пребивават в родината и тук да печатат книгите си. Като разбира се, печатат и в странство. Някои са обединени в Съюз на българските писатели в САЩ и по света, със седалище в Чикаго. Сред които има вече отличени с различни литературни награди, като например Виктория Забуковец, Николай Левков, Василка Хаджипапа, Тончо Карабулков, Мона Чобан, Илко Минев, Людмила Билярска, Христина Панджаридис – всички не можем да изредим. Популяризирането на творчеството на тези автори тепърва предстои, като на литературната сцена блясват и все по-нови, млади имена.

Но думата ми е за друго: че писмовната продукция на сънародниците ни има правото на свое място в българската литературна история. Със свой обособен, самостоятелен Център на българската книга по света със седалище тук, в Родината. Той трябва да се превърне в информационна банка за литературната продукция на български писатели, трайно живеещи в чужбина. Да поддържа контакти с тях. Да получава и съхранява книгите им, биографичните им данни, снимки, отзиви за техните творби в различни специализирани и неспециализирани само за литература издания, в различни страни. Да организира творчески представяния и да популяризира новоизлезлите книги. Да има свой статут, културна програма и самостоятелност в работата си. Свой архив и библиотечен фонд. С възможности за кинозаснемане и техническо обезпечаване, и за интелектуален обмен с диаспората. Към него да се създаде след време и литературен музей и поне веднъж годишно да излиза специализиран бюлетин – какво е публикувано, къде, какво е свършил Центърът, с кого и т.н.

Иначе казано – става дума за националната ни памет по света, която трябва да се съхранява без прекъсвания и паузи. Защото епизодичните дарения на свои творби, които правят писателите на библиотеки у нас, и случайните представяния на отделни имена, са вид мероприятийност, а тя се забравя. Това не трябва да се допуска – паметта не е стока и не може да се купи. Да се загърбва пък е морално престъпление. Тук е мястото на българските държавни институции: Президентство, МВнР, Министерство на културата, Министерство на образованието, Държавната агенция за българите в чужбина… Но кой и как да ги направи съпричастни?

Снимка: БТА

Снимка: БТА

Още през 2013 г. до президента Росен Плевнелиев бе изпратено писмо в подкрепа на тази идея, подписано от наши творци, общественици и председатели на фондации от Кипър, Франция, САЩ, Австрия, Англия, Канада, Колумбия, Австралия. Очаквано, никакъв отзвук и отговор не се получи. Подобни писма са пращани и до посочените по-горе институции, със същия резултат. Живеем в дни на размиване на националните ни ценности и българска идентичност. На откровена инвазия отвън. С която трудно се справяме, поради инертност и безгръбначно чуждопоклонство. Литературата, създавана от български пера в странство, е сериозна част от културата ни в различни времена и епохи. Нека припомним, че и много книги на възрожденците ни са родени именно така, написани са били не на родна земя. Трябва да познаваме литературното ни богатство по света, а идеята за Център на българската книга по света визира точно такова начинание на ползу роду. Стига сме слушали удобните мантри, че пари няма. Че в голямото европейско семейство националният елемент, в художествен план също, отстъпва пред глобални неолиберални идеи. Стига имитация на дейност из разни комисии и агенции. Стига чиновническо бездушие, политическа безотговорност и късогледство.

Карта на българчета, родени по света през последните 10 години. Източник: Yurukov.net

Карта на българчета, родени по света през последните 10 години. Източник: Yurukov.net

Накрая ще си позволя да спомена и за още една идея: изграждането и на Национален музей на българската емиграция*. Самостоятелен. Обособен. С широко отворени врати за нови и нови експонати. Емигранските вълни от България все някога ще заглъхнат. Но какво ще остане в България и кой ще остане? И къде пръсналите се навсякъде по света сънародници и техните наследници ще намерят следите на паметта в пространството и във времето, ако не тук, къде е бил, където е и където трябва да продължи да бъде общият корен и център на цялата ни национална памет.

 

Георги Н. Николов

————————————————————————————————————————————————————————–

Д-р Иван Гаджев в библиотеката си в Гоце Делчев

Д-р Иван Гаджев в библиотеката си в Гоце Делчев

* Бел.ред.: Преди време в България беше създаден Институт по история на българската емиграция, изцяло по личната инициатива и чрез личните средства на един български емигрант, д-р Иван Гаджев, който е доайен на емиграцията ни в САЩ. Той създаде този институт в родния си Гоце Делчев, но българската държава за съжаление не подкрепи по подобаващ начин това прекрасно родолюбиво дело, за да се превърне то в действащо, обновяващо се и достатъчно известно средище. Цял институт бе създаден от един човек, но за да се поддържа и разбива този институт, не стигат усилията само на един. Зад този един трябваше да застане, и то не само със спорадични посещения, а с целия си институционален ресурс в съответната сфера, и българската държава.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.