Home » Авторски страници

Капки дъжд далече от болничното легло

2015.08.10 Няма коментари
Spread the love
Снимка: ouim.atodorov.org

Снимка: ouim.atodorov.org

В даден момент от живота на всеки от нас Всевишният изпраща изпитания – на близки, на приятели, на познати и непознати. Така стана и с мене преди седмица, бях подложен на поредното изпитание – получих инсулт. Лежейки на болничното легло и гледайки как се нижат капките от системата, и обръщайки поглед насам-натам, стигащ само до белите стени и другите болнични легла.

Тогава човек осъзнава колко мъничко ни е нужно, дори и усмивките на сестрите и лекарите могат да те накарат да се почувстваш щастлив. Щастлив от факта, че все още дишаш, гледаш, чуваш… Сетивата ни тогава се изострят и човек усеща другите нещица –  тези, мъничките. В такъв момент не ти е нужна колата или скъпият парфюм, не ти е нужно облеклото, което си закупил наскоро, не ти е нужен дори и компютърът. Лежейки и гледайки през прозореца как се редуват светлината на деня и тъмнината на нощта, осъзнаваш колко си малък.

Когато заваля дъждът, ми се искаше да стана и да погледам как падат капките, как задоволяват нуждата на земята, изсъхнала от парещото слънце. Искаше ми се да погледам как блести небето от поредната светкавица, но не можех, защото не можех да стана от леглото. Исках да изправя, да отида до прозореца и да усетя аромата на измитите дървета, които сякаш бяха в нова премяна, но не можех – гледах само как падат капките от поредната система.

Не исках телевизия, не исках джиесем , не исках да мисля за нищо друго, освен за това да се помоля със сърце и душа на Всемогъщия да мога да усетя пак нещата, които в този момент бяха невъзможни за мен. Да мога да видя как новоизлюпените пиленца растат, да им се радвам; да погледам как се събират лястовиците по жиците и се готвят за дългия път; ако мога да отида и да набера от ригана, и от другите по-късно цъфтящи билки. Да мога да се наслаждавам на усмивките на сестрите, на близките, на другите около мене болни; да си говорим колко кратък е животът и как сме заслепени от това да притежаваме, да имаме.

Макар че имаме, искаме да имаме, без да даваме; макар че обичаме да мразим, без дори да се познаваме; макар че не искаме понякога да кажем дори добър ден, заети само със себе си и своите собствени особи. Но всяко нещо в живота ни, всяка една минута и дори секунда е дар… И за всяко нещо в живота ни, което идва, няма нещо, което да е без причина.

Ето това ми се искаше на мене, докато лежах закрепостен на болничното легло тези дни.

 

Нури Джурин

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.