Home » Авторски страници

Спỳсницата

2015.07.09 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

———————————————————————————————————————————————————-

СПУСНИЦАТА

(или 33 години живот в склад за талаш, въглища и дърва)

Илюстрация: Оlx.bg

Илюстрация: Оlx.bg

Човек предполага, Господ разполага…

Голяма беше радостта на моя дéде, когато през лятото на 1949 г. дюлгери построиха плевнята, той я запълни със сено и слама. Друго си беше храната, па макар и за животни, да е на сỳшина. Не можеше да се нарадва скромната му селска душа…

Сградата наистина беше хубава – просторна, висока, събираше поне двугодишната реколта от ливади и ниви. Не знам защо, но в дългосрочната ми памет е заседнало не нещо друго, а един епизод с излет до почти пресъхналия Искър и динята, която се изстудяваше в оскъдните му води…

На следната година баща ми реши да пристрои много по-невзрачна сграда като склад за дърва и въглища. Прилепиха я под прав ъгъл към плевнята. Нарекохме я „спусницата“.

Дълга около десетина метра, с голям триметров портален отвор по средата на северната стена – откъм двора, без врати и прозорци – пък и защо ли са ѝ изпотрябвали на подобна стопанска сграда?!

Първоначално спусницата приюти кубиците греди и дъски, които баща ми докара от Чепино (Велинград) за бъдещата ни къща. Когато гредите и дъските влязоха в употреба, талаш, въглища и дърва запълниха пространството на спусницата. Така – двадесет и пет години.

През 1974 г. се наложиха някои размествания. По-малките ми братя създаваха семейства, а всяко ново семейство се нуждаеше от собствено жизнено пространство. В съответствие със стародавната българска традиция, старите отстъпваха живелищата си на младите – да свият гнездо, да отгледат челяд.

Бяхме разрушили старата, строена през 1921 г. достолепна къща – от глупост. Спусницата оставаше единственият потенциален ресурс, с който разполагахме. Зазидахме зеещия портал, избихме два прозореца към улицата и един откъм запад, иззидахме две преградни стени, комин, монтирахме мивка, прокарахме водопровод и сложихме кара-таван, добавихме две вътрешни и една външна врата. Измазахме отвътре и отвън, изкопахме помийна яма в двора.

От двора се влизаше направо в кухнята. Две миниатюрни стайчета – отляво и отдясно – представляваха спалните помещения. Лявото дадоха на мене – след пет години се присъедини и големият ми син Владимир, а в дясното се настаниха баща ми и майка ми. През 1995 г. сложихме легло и до кухненската печка, за да приютим и малкия ми син Любомир.

В такава мизерия изкарахме до 2006 г., когато се нанесохме – семействата на първия и втория ми син – в новопостроената двуетажна къща. Майка ни – овдовяла през 2001 г. – обаче отказа да се мести и остана докрай в мизерната сграда – до есента на 2007 г., когато напусна този свят.

Странна и причудлива е понякога съдбата на човека. Случват му се събития, симбиози, превратности, за които и на ум не му е било дохождало. Подобни метаморфози претърпяват и сградите – спусницата в конкретния случай.

Да оставим настрана, че от склад за въглища и дърва стана място за обитаване от три поколения. Думата ми е за друго, на пръв поглед – но само на пръв поглед – несъвместимо с мизерния статус на схлупената сграда с външна тоалетна и баня. Ето за какво иде реч.

През 2004 г. продадохме поземлен имот (“Орницата”). Взехме някой лев, но с тези пари не можеше да се мисли за построяването на жилище. Тогава Интернетът в България тъкмо прохождаше. Решихме да вложим средствата в тази област.

Първоначално „пуснахме“ четири „Wi-Fi“ мрежи – за всяка една от четирите посоки. След половин година обособихме още четири – вече кабелни – мрежи. Дори монтирахме – посредством мощни автомобилни акумулатори – система за непрекъснато захранване на мрежите в случаите на спиране на тока – нещо, което днешните собственици не са направили – а изглежда и не се и канят да сторят. И всичко това – върху една маса в същата тази спусница…

Днес спусницата е склад за стари вещи на средния ми брат. Кара-таванът почти се е разпаднал. Паяците са си създали своя джунгла, мухълът завзема все повече територии. Почти нищо не напомня, че тук са живеели хора, и то цели 33 години.

Немалка част – от самото начало през 1974 г. и още петнадесет години след това – съвпадна с преподавателската ми дейност в Софийския университет – в Юридическия и Свободния факултет. Някои от колегите знаеха за битовите ми неудобства, но не и който и да е от моите студенти, като напр. Петър Стоянов, Филип Димитров, Борис Велчев, Владимир Живков, Георги Близнашки, Меглена Кунева…

За съжаление ли, за щастие ли, но човешката психика така е устроена – да забравя.

Ето защо с тия няколко реда се опитах да припомня половината от живота ни – в спусницата – някогашния склад за талаш, въглища и дърва. Не съм пророк, не знам какво чака бъдните генерации, но все пак няма да е зле да знаят през какво, кога и как са преминавали предците им. В случая – посредством разказа за една мизерна сграда…

.

Николай Гусев

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.