Home » Авторски страници, история, литература

Полемика от 1897 г. – Стефан Бобчев v/s Томас Стивънс

2015.07.30 Няма коментари
Томас Стивънс

Томас Стивънс

През 1897 г., в кн. 6 на сп. „Българска сбирка“, е отпечатан полемичният текст „Един американец – велосипедист за България и българите“ (навсякъде цитатите са дадени с автентичния начин на изписване – б.а.). Статията е провокирана от пътеписа на Томас Стивънс* (Стивенс по руския превод), започнал своето пътешествие от Сан Франциско през 1884 г., което продължава две години. Като „преминал през цяла Америка до Ню-Йорк, гдето се качил на параход и отишел в Англия. От Англия през Франция, Германия, Австро-Унгария, Сърбия, България, Источна Румелия и Турция той се озовал в Мала-Азия. Обиколил той тъзи страна, гдето посетил Армения и, през Кюрдистан, отишел в Персия. От Персия той пак по море пътувал за Индия и, като я преминал напреки до границите на Афганистан, продължил своето пътуванье през Китай и Япония, а от там пак на параход се върнал в Америка, от гдето бил тръгнал“.

Това встъпление дължим на Стефан Бобчев, научил за Стивънс от руския превод – „Вокруг света на велосипед“, приложение на сп. „Природа и Люди“, 1896 г. И останал взривен от прочетеното. Но пък, благодарение на лавината от чувства, днес имаме представа за още един словесен албум с тогавашни впечатления за страната ни. На границата на две столетия, достатъчно отдалечени от реалната представа на днешния съвременник. По данни на Бобчев, велосипедистът гостува в България през лятото на 1885 г. и отделя за видяното шест страници. Самият преразказ е много интересен, защото представя точни откъси от произведението, остро коментирани от нашия публицист.

колело

Пътят при влизането в България след Царибродската митница се оказва горист и неудобен за „яхание“ на велосипеда. Срещат се дребни кончета, обременени с непосилен товар, между София и Ниш. Те се плашат при вида на дяволските колца, по определението на дядо Вазов. Животните се хвърлят край пътя, създавайки безпорядък. Но водачите им не се впускат в излишни препирни с колоездача и проявяват, по думите му, похвална снизходителност. По-нататък в горите авторът на пътеписа забелязва стада кози с пастири, които според него нямат понятие от цивилизация. „Има си хас – възкликва по този повод Бобчев – г. Стивенс да беше намерил българските козари с Шекспира или поне с Боклевата История на цивилизацията в Англия в ръка и да заведат с него препирня: кои козари са по-добри, тези, които живеят в ниските страни, или тези, що живеят в височините! Ний вярвами, че и г. Стивенс дълги години ще чака да види цивилизовани козари не само в България, но даже и в страни много по-напреднали в културно отношение от нашата… Па да ли в Америка козарите вече са станали пълни обладатели на цивилизацията?“

Страниците ни поднасят, едно след друго, грубовати натуралистични впечатления. За черния хляб с пясък и остатъци от варено пиле в него – в някакъв хан. За липсващите елементарни хигиенни понятия сред българите тук и там. За нечистите софийски механи, гдето ястието – хляб и нарязани краставици – се подава на „недодялани, плоски, дървени танури“. За стражата пред княжеския дворец, облечена във вехти униформи. И за объхтаните работници, имащи само три и половина часа за сън и почивка в денонощието. Тези мрачни краски идват много на Бобчев и той на свой ред разказва, че положението на трудовите хора не е толкова тежко и се полагат усилия то да се подобрява. Бобчев пита дали професионалното законодателство в Америка е изцяло в ред. Споменава, че тези наемни работници ядат превъзходен софийски бял хляб на нищожна цена. Столичните гости пък отсядат в добре уредения хотел „България“ и ползват съседната ресторация, а има и фарфорови чинии.

Стивънс продължава: „Селените в дебели дрехи носеха в града кърчази с мляко от най-близките чифлици, ферми. Аз възпрях няколко от тях, за да проверя качеството на млякото и намерих го все нечисто и в таквиз съдове, които повидимому никога не се измиваха. Някои носеха на плещите си цедилки с сиренье, суроватката течеше из цедилките в гърбовете им. Ако любовта към чистотата е свързана с набожността, то се разбира защо българите са далеч от тази последнята. Те се също така нуждаят от цивилизуващото влияние на сапуня, както и в много друго, и ако ли пионерите не сполучат да им присадят християнската религия и цивилизация, то не е зле да се направи опит за сега да се основат една или две народни сапунджийници в страната.“

Стефан Бобчев в Рилския манастир, 1896 г. Източник: ДА „Архиви“

Стефан Бобчев в Рилския манастир, 1896 г. Източник: ДА „Архиви“

На тези разсъждения Бобчев отговаря, че „молим Бога да ни запази от неразбраните всевъзможни швабски и инглишки цивилизации, които ни правят от вън кукли – от вътре – панукли (чуми)“. В смисъл, че е прибързано да се правят изводи за видяното върху предварителната убеденост за нещо изостанало, назадничаво, архаично. И, че е нормално страни, битували в други обществени измерения, да се намират в различен стадий на развитие спрямо България. В случая такава, каквато я вижда Стивънс.

А той я вижда с пътища, осеяни с трапове, ями и камънаци. С изпоразвалените улици на Ихтиман, но и с топлата, плодородна долина по поречието на Марица. С дузината остри минарета на Татар-Пазарджик и с живописното разположение на Пловдив. Но акцентът на описанието пада върху общата разруха из населените места и на бедността. На разноликата етническа физиономичност. На ориенталската шарения и съжителството на хора и добитък, скитащ навсякъде. Като авторът не пропуска да отбележи, че между турци и българи след Освобождението още тлеят стари сметки за уреждане. Той намеква, че бившите господари търпят такова отношение, каквото сами са демонстрирали към раята – което Бобчев категорично отрича. Що се отнася до циганите, те, според Стивенс, имали „упорна ненавист“ към всеки труд и пр. Все пак авторът споменава мимоходом, че населението иначе е добродушно и незлобливо, но и много изостанало от съседите си.

Заради този извод Бобчев съобщава, че „ний има много да се препирами с негова милост“. И добавя: „Особенно пък „вънкашността“ и „поведението“ са много измамливи признаци и повечето пъти те могат само да введът в заблуждение пътешественникът. Ако някому туристу се случи като пътува в Саксония или в самия Лондон да бъде ограбен от твърде честите янкеседжии и „пикпокети“ (picpoket) то има ли право той да прогласи Саксония за хайдушка страна и Лондон – за град на джебните кражби?“. Не пропуска да защити и циганите, като поставя акцент в разликата между заселени и катунари. Споменава за ковачите, за джамбазите и цигуларите, и за някои техни обичаи. И което е особено интересно – за езическите им обичаи, почитащи свръхестествени създания, като например Шаигруне, Фуви и Цугоманус.

Във финалната си пледоария за своите сънародници Бобчев споделя: „Българинът не е излиятелен, не е бързо откровен, както напр., съседите ни сърбите, нито обича да се подмазва като другите си съседи на Балк. полуостров. Той трябва да бъде изучаван и наблюдаван дълго време за да бъде вярно оценен. Тъзи необщителност прави много пътешественници, които на бързо минават и заминават през България, да не могът да си съставят едно вярно понятие за хубавите страни и добродетели на наший народ. Не е могъл да не попадне в тъзи грешка и американския оригинален пътешественник“.

Все пак Стивънс прекрачва на турска територия, без поне веднъж да бъде нападнат от разбойници и обран. Нещо, което може би е очаквал. Американският пътешественик ни е оставил, чрез превода от английски на руски език, своите спомени и за България. Върху които полемизира Стефан Бобчев. Не толкова в задочен спор с автора, доказвайки къде той не е прав, а най-вече за да защити българщината в измеренията й на възстановена държавност, народопсихология, бит, духовност – светска и теистична. Патриотизмът за Бобчев е естествено чувство. А това чувство е присъщо днес като че ли повече на сънародниците ни в чужбина, отколкото на нас, бродещите из оглозганите предели на Родината. Но в далечната 1897 г. – то е било много силно и свято, необрулено от делничната кал. И то ще бъде блестящо защитено в предстоящите войни. Под знамена, бранени от децата и внуците на същите обикновени хора, срещнати от автора на пътеписа по изровени от пороите пътища.

Но тези барутни дни са още далече. Предстои историята тепърва да разгръща кървавите си страници. А сега Стивънс, необезпокояван, нека премисля своите впечатления. Сигурен съм, че по своему те са верни. Някаква, макар и бегла мозайка за България от онова далечно вече време. Страна, хем вече суверенна, хем обременена от наследството на едно петвековно владичество. Устремила се към Европа и света, но предпазливо – стъпка по стъпка. Авторът е предал това, което е видял – късчета мозайка от чужд нему географски и социален пейзаж. Един от многото по велосипедния му маршрут. Доколко те са смислово запазени в преводите, впрочем, е също важен въпрос.

Пред нас са спомени, заровени в праха на модерната забрава. Чрез тях можем да си спомним сега и за Стефан Бобчев – един полемист, с когото шега не бива, стане ли дума за Отечеството. Благодарим му, както и на пътеписеца Стивънс, че неволно, чрез списание „Българска сбирка“, възкресяват за нас късче отминало време.

ПОСЛЕСЛОВ

Пишейки тези редове, се замислям и за това има ли днес полемисти с такава любов и такава загриженост за народа си като тази на Стефан Бобчев? Не ги виждам, няма ги… Затова пък е пълно с активисти и експерти, които всеки ден се грижат за това разни чужди интереси да бъдат добре провъзгласени, защитени или украсени така, че да не е ясно чии са. Тези активисти някак си не обичат народа, от който са произлезли. И не го разбират достатъчно. Изкачвайки се по социалните стълбици на негов гръб, те не могат, нито знаят как да се опитат да въздигнат и него.

 

Георги Н. Николов

———————————————————————————————————————————————-

* Томас Стивънс е роден на 24 декември 1854 г. в Беркхамстед, Великобритания, но е поданик на САЩ – когато е на 14 години, семейството му се мести там. Детската му мечта е да кара велосипед. По това време доминиращ модел е т.нар. „пени фартинг“ – с огромно предно колело и с миниатюрно задно, чийто прототип е хитовият велосипед „Le Grand Bi“, представен от Арман Пежо през 1882 г. във Франция. Идеята на Стивънс да прекоси света идва, когато той е на работа в щата Колорадо. Велосипедът му е марка „Standard“, на чикагската фирма „Pope Manufacturing Company“. Стивънс първо пресича с огромни усилия американския континент, а после реализира и околосветското си пътешествие. По-късно пътешества още много и участва в различни експедиции. В Англия се връща през 1895-та, създава семейство и се утвърждава като мениджър в лондонския Garrick Theatre. Автор е на книгата от 1000 страници „Around the World on a Bicycle“. Умира на 24 януари 1935 г. в Лондон.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.