Добър завършек на историческо дело, в което са вградени два живота

.

Институтът по история на българската емиграция в Северна Америка в гр. Гоце Делчев вече е част от Държавна агенция „Архиви“. В него са вградени животите на двама патриоти, баща и син – д-р Иван Гаджев и Тодор Гаджев. По-долу Ви предлагам моя личен разказ за добрия край на тази дълга сага с единствения по рода си музей на българската емиграция в Америка.

.

Първото съобщение на дежурния редактор на Eurochicago.com гласеше следното:

Българската държава придоби Института по история на българската емиграция в Северна Америка „Илия Тодоров Гаджев“ в гр. Гоце Делчев, заедно с безценния му архив, същържащ множество документи, снимки и други свидетелства за живота на българските емигранти в САЩ и Канада, за българската емиграция от областта Македония в Северна Америка през първата половина на XX век. Институтът ще остане в Гоце Делчев и ще се развива като научно-изследователски център в рамките на Държавна агенция „Архиви“, която ще носи отговорността за съхраняването и популяризирането на това уникално наследство, част от което тепърва има нужда да бъде надлежно проучено.

Припомняме, че след неочакваната кончина на 28 април т.г. на директора на Института за българската емиграция в Северна Америка Тодор Гаджев – син на основателя на института д-р Иван Гаджев, въпросът за бъдещето на института и неговото придобиване от българската държава изпадна в критичен момент. Тогава и нашето издание се опита да помогне, сезирайки институции, имащи отношение към този важен въпрос, и той бе разгледан впоследствие и на заседание на Комисията по политиките за българите извън страната към Народното събрание.

.

Радваме се, че този институт ще остане в гр. Гоце Делчев, където бе създаден, и че делото на д-р Иван Гаджев, както и усилията на неговия син, Тодор Гаджев, за запазването на архива на института, са стигнали с помощта на различни български институции до това логично решение. Поздравяваме всички, помогнали да се стигне до него, и се надяваме паметта за делото на д-р Иван Гаджев и усилията на сина му Тодор Гаджев никога да не бъдат забравени. Както и, че институтът ще се превърне в средище за учени, изследователи, студенти, защото архивът, събран от д-р Иван Гаджев, може много да разкаже и даде за историята на българската емиграция в Северна Америка и за обогатяването на националната ни памет.

.

Какво остана скрито зад радостно-гръмките заглавия?

.

След като разгледах публикациите в другите медии и коментарите под тях, решиха да напиша своето лично мнение. Защото си струва да се знае какво остана зад кулисите.

Първо, нека видим част от съобщенията в медиите:

От съобщението на БНТ (подчертаваията със зелено са мои).:

Ето тектът от снимката, ако не го виждате добре:

Иво Христов, вицепремиер: „Това е архив на македонската имиграция, който ясно доказва българския характер на Македония. Този архив беше обект на интерес от много страни. Той можеше да бъде употребен срещу България. Благодарение на бързите действия на българските институции последните два месеца, когато придобихме тези безценни документи, пълни течения на македонски издания в САЩ, в които хора с прясна памет, след Илинден, споменават какви са по своя характер, как се чувстват, че се чувстват българи“.

Предстои архивът да бъде проучен, а достъпът до него за историците да бъде регламентиран.

„Вярвам, че оттам ще излязат много вълнуващи свидетелства, които ще подкрепят нашето национално самочувствие и ще отразят някои хора отвъд“, допълни той.

Христов обясни, че придобиването му е станало благодарение на бързите действия на българските институции и съдействието на наследниците. Българските институции са успели да издирят петима наследници в САЩ.

Иво Христов, вицепремиер: „Архивът струва съвсем разумна сума, далеч под 1 милион евро. Така че добиваме всичко, даже с наградата, тъй като това беше желанието на наследниците и условието, при което те можеха да предадат този архив. Ние трябваше да издирим петима наследници в САЩ. Благодарение на ефективните действия на Светослав Станков, нашия консул в Чикаго, успяхме да го направим. Всички институции съдействаха от все сърце за една народополезна кауза, за която им благодаря.“

Според него придобиването на архива е доказателство за ангажимента на държавата към съхраняването на историческата памет.

Иво Христов, вицепремиер: „Придобиването на този архив на Иван Гаджев според мен е най-доброто доказателство за решимостта на правителството да пази паметта.“

На втората снимка ще намерите текст от съобщение на БНР.

На третата снимка се вижда съобщение на Българската телеграфна агенция  и пак четем за бързи действия на всички институции, за което вицепремиерът им благодари: „Всички институции съдействаха от все сърце за една народополезна кауза, за което им благодаря.“. 

Вицепремиерът ни съобщава също, че архивът струва съвсем разумна цена, далеч под един милион евро.

Премиерът Румен Радев също отбеляза събитието (вж. снимката).

.

.

Нека сега да припомня някои факти и по-стари публикации

.

Историята на института започва през 1976 г., когато Иван Гаджев го създава в Детройт. Повече от две десетилетия по-късно – през 1998 г., архивът е пренесен в България.

.

Цитирам:  „Днес той се помещава в сграда с площ от 650 квадратни метра, в която се съхраняват четири контейнера с близо 60 тона архивни документи, книги, снимки и оборудване, транспортирани от Съединените щати. Колекцията включва около 152 линейни метра документи и над 3000 архивни единици, сред които материали на значими дейци като Иван Михайлов, Смиле Войданов, Христо Низамов, Петър Семерджиев, Любомир Далчев и основателя на института д-р Иван Гаджев. Сред най-ценните части от фонда са редки издания на емигрантска периодика – 18 пълни и 50 почти пълни течения на вестници и списания, голяма част от които не се съхраняват в други български институции.“

(Нескромно ще допълня, че сред материалите има и текстове, публикувани в Eurochicago.com, които днес не могат да бъдат намерени дори на сайта ни, тъй като след мащабната ни техническа промяна преди 17 години по-ранните статии останаха достъпни единствено в специалния ни архив.)

Не помня точно кога д-р Иван Гаджев ми позвъни за първи път, но вероятно бе преди около 20 години. През 2007 г. вече активно се занимавах с популяризирането на уникалния му музей. По онова време той, заедно с проф. Райкин, бяха предложени от нашия сайт за отличията „Българин (емигрант) на годината за 2007 г.“, а покойната проф. Лолита Николова* ги награди с призовете на Международния институт по антропология в Юта.

Още по-рано,  още през 2004 г. имаше публикации, че чужди държави предлагат 2 милиона долара за архива му (вж. долу стрелката на снимката).

.

.

Това е заявявано и пред други медии (вж. снимката).

.

.

Лично на мен д-р Гаджев ми е разказвал как голяма гръцка банка му е предлагала да освободи сградата на музея в центъра на града за нейн офис, като в замяна му плаща десетки хиляди долара годишен наем. През цялото това време той самият покриваше разходите за отопление и заплатата на служител, който да пази и подрежда експозицията – отново хиляди долари от собствения му джоб. Музеят беше любовта на живота му и той не жалеше средства за него. Не зная дали някой може да изчисли времето, парите  и изгубените ползи от семейството на емигранта.

.

А какво всъщност бе желанието на д-р Гаджев?

.

Ето какво разказва доц. д-р Йордан Величков (бивш дипломат в МВнР и таен служител на ДС) пред вестник „Труд“ :

„Като първия официален представител на българската държава, който установява контакти с нашия сънародник, смятам, че ще бъде интересно за читателите и обществеността да разкрия някои детайли от живота и дейността на Иван Гаджев…

При всичките ни срещи през периода 1980-1982 година виждах как архивът му се попълва постоянно с нови документи и интересни исторически свидетелства. След дълги дискусии решихме, че трябва да се потърси помощта на българската държава, която да отпусне средства за изграждане на един сериозен информационен център. В него трябва да бъде вкаран целият архив и той трябва да започне една организирана научно-пропагандна дейност, разкриваща престъпната същност на македонизирането на българите от Македония.

Вниманието да бъде насочено преди всичко към младите емигранти от Вардарска и Беломорска Македония, зомбирани от македонистката пропаганда, като им се разкрие историческата истина за произхода на българското население в Македония.

За съжаление българското правителство, въпреки настояванията и на Георги Йорданов като министър на културата, не отпусна исканата от няколкостотин хиляди долара сума за закупуване сградата на информационния център. И днес все още не мога да проумея защо бяха пропуснати такива уникални шансове за отстояване на една безспорна историческа истина, имайки и подкрепата на над 100 хиляди българи емигранти от Македония.

Със сравнително малко средства ефектът от информационния център щеше да бъде поразяващ. Още повече, че предвиждахме центърът да установи контакти със съответните научни институти в България, както и да бъдат командировани научни работници от София, които да работят в него.

Според Гаджев интересът към архива от страна на Атина, Скопие и Белград е бил огромен. Трите държави са имали готовност и са предлагали доста висока цена. Разбира се след като го купят, целта е документите да бъдат унищожени. Той обаче категорично отстоява позицията, че архивът принадлежи само и единствено на българската държава.“

В края на разказа си доц. д-р Йордан Величков завършва с думите: „Иван Гаджев е пример за твърдост и непоколебима устойчивост на българския дух. Този човек, загубил баща си само на 6 години, принуден да се лиши от родината си и откъснат от най-близките си хора – майка и брат, е давал всичко за своя български народ и отечество. А докато има такива българи, ще я има и нашата България.“

Помня как д-р Гаджев ме помоли да предам няколко документа на президента Плевнелиев при посещението му в Чикаго и да го поканя в музея – музей, който се намираше в родния град на самия президент, но който той така и не посети. Помня, че когато подчертах това в обръщението си към президента, посланик Поптодорова ме прекъсна с обещанието, че д-р Гаджев ще бъде награден. Аз обаче знаех, че най-голямата награда за него би била държавата просто да припознае делото му и музейната експозиция.

Чуйте запис от моя разговор с д-р Гаджев от 2008 г., в който той разказва как най-богатите македонски българи в Индиана са се отчуждили и отказали от България, защото тя първа ги е отхвърлила.  Ако нямате време, чуйте само последните 30 секунди от записа и ще разберете защо делото на д-р Гаджев не бе признато приживе.

.

Когато д-р Гаджев почина, аз научих пръв от близките му и именно Eurochicago.com разпространи тъжната вест (линк). Тогава си дадох дума, че ще продължа да настоявам пред институциите за спасяването на музея, колкото и усилия и време да ми отнеме това.

За щастие, д-р Гаджев бе възпитал достойни деца и по неговите стъпки пое синът му Тодор (Теди) Гаджев. Знам колко средства, нерви струваше на Тодор да пътува до България, особено в тежките години на COVID-19 пандемията.  Личното ми мнение е, че преждевременната му смърт (та той нямаше дори 50 години) е пряко следствие от това време.

.

.

Ние в Eurochicago, както и близките и приятелите на д-р Иван Гаджев и Тодор Гаджев, знаем и няма да спрем да повтаряме: в тази сграда и в този архив са вградени два човешки живота.

Затова днес се чувстваме едновременно радостни и някак неудобно. Защото на държавната машина ѝ отне десетилетия да се задейства – и го направи едва сега, когато и бащата, и синът вече не са между живите. И едва след наш сигнал, изпратен в над 250 имейла до Министерския съвет, Народното събрание, партии и депутати, както и след предупрежденията на близки до Теди Гаджев граждани и патриоти, че архивът може да бъде загубен или изкупен извън България.

Дано поне от небето двамата се радват, че сагата с института най-накрая приключи и че делото им не е било напразно.

Вместо заключение – вижте снимка с няколко коментара, които открих под новината за откупуването на музея от България.

.

Петър Стаматов

*  Когато днес потърсих информацията на страницата  на проф.Лолита Николова за Международиян институт по Антропология Солт Лейк Сити, Юта, САЩ   (http://www.iianthropology.org.) се оказа, че вече не съществува. За съжаление  друг важен архив за нашата история е загубен – нейното „родословно“ дърво на  българската емиграция в САЩ. Аз бих намерил специалисти да го спасят само за няколко стотин евра. Но за съжаление тя не остави наследник, който да вгради живота си за запазване на делото й, а държавата не намери тези жалки евра.

** По същия начин днес се съсипва и най-старият наш православен храм в САЩ Българската православна църква „Св. Троица“ . Ето каво пишат от настоятелството:  “ Покривът на нашия храм „Света Троица“ е силно амортизиран и течовете вече нанасят щети по сградата. За щастие получихме изключително щедра оферта – ремонтът ще бъде извършен без печалба, като ще заплатим единствено труда, а материалите ще бъдат осигурени на близо 50% от обичайната им цена. Общата стойност на ремонта е $12,472.“

Ще кажете – смешни суми за една европейска държава, нали? Ето защо преди месец, между първо и второ четене, от редакцията се обърнахме отново с над 250 имейли към депутати, министерства и агенции, с питания и предложение за отпускане на средства за български организации в Западна Европа и САЩ. Все още чакаме писмо от МВнР на питанията ни по ЗДОИ и след това ще публикуваме какво ни изпратиха институциите до сега в отговор. Но най-важното се случи в залата на НС, когато не се намери време да бъде преазгледан бюджета, приет скоропостижно на второ четене.  Снимка на мой пост във Фейсбук обяснява защо.

.

.

.