Home » Избрано

Мамо, ти отгледа емигранти…

2015.07.20 5 коментара

Олга Антова, News365.eu

Аз съм Мария и съм на 33 години. Майка съм. Имам дъщеря на две години и работа в една немска фирма в София, която ми дава трохички, в замяна на единайсет работни часа, за шест-дневна работна седмица. Плащат ми в евро. Дъщеря ми и съпругът ми ме виждат единствено и само изморена.

ombudsman003

Аз съм Мария и през целия си живот се боря да направя крачка напред в пътеката на живота. Израснах в семейство с работещи родители, на по две работи, за да успяват да свързват двата края. Майка ми, една романтична дъщеря на Дон Кихот, работеше като касиер в банка. Тя освен да работи и да има семейство, мечтаеше някой ден да напише книга. Дълги години пишеше статии за различни вестници, списания, а по-късно и сайтове…

Мечтата й си остана завинаги мечта, и без това хората четат все по-малко. В свободното си време редактираше текстове и доклади, отново за жълти стотинки… Баща ми преди работеше в завод, а после избра свободна професия, като работа ту имаше, ту нямаше, а парите, които печелеше, стигаха колкото да не затвори. Години не успяваше да изкара печалба, след като плати данъци, заем и осигуровки. Години наред майка ми имаше страх дали той ще “успее да събере пари да плати заема за този месец”. Години спореха и се караха за това, кой какво харчи и защо пак не им стигат парите и за разходите за нас с брат ми… На английски ни учеше майка. Не стигаха средства за частни уроци.

Като днес си спомням, когато падна комунизмът преди двайсет и шест години. И го помня, независимо, че бях само на седем. Майка непрекъснато говореше по телефона и се мръщеше, а баща ми разговаряше с нея или с леля или с баба, а другата ми леля едва сдържаше сълзите си и не ме изведе на разходка, за да не видя “това положение” в държавата.

В “това положение” обаче те влязоха сами, стоейки пред един телевизор, слушайки едно единствено радио. Спомням си, че имаше оранжеви купони за захар, брашно и олио, но голяма част от тях оставаха неизползвани, понеже нямаше на кого да ме остави, а с дете и бременна да чакаш на опашка си е трудна работа. Помня, че я чух да псува шепнешком. Майка ми псуваше, когато беше ядосана и го правеше много ядно.

Помня, че повтарях забранените думи и тя спираше да нервничи и ми казваше да внимавам в картинката. Днес тя е на 63 и още работи в банка, поредната с модерно име. Още не й стигат годините за пенсия, защото била учила много. Е, може и да си купи последната година, но за повече пари няма. И добре, че работи, защото сега, докато си подреждам багажа, ще ми мели сол на главата. Все още като се ядоса, пуска по някоя и друга “забранена” дума и после слуша музика за успокоение с валидол под езика, и си слага някакви ароматни масла на слепоочието, било фенг шуй за балансиране на чакрите.

Баща ми наближава седемдесетте. Горд пенсионер с още тъмна коса, все още чете без очила и получава пенсия от 237 лева, която буди завист в приятелите му и затова не се събира вече с тях. И той все още работи, нали трябва да плати по един или друг начин това, което дължи, и добре, че е пенсията, изработена без един ден печалба в живота му, но с до стотинка изплатени данъци и осигуровки.

Двайсет и шест години минаха от онова време. Двайсет и шест трудни години. С история, която по някакъв начин прилича на приказка, в чийто край всички яли, пили и се веселили, и че ние сме били там и ние сме намазали от почерпката. Така беше, бяхме там, но не ни почерпиха. Разрешиха ни поне да си мечтаем, че един ден и ние ще бъдем от силните и успешните. И брат ми мечтаеше, още си мечтае, да се върне у дома и всичко да е на правилното място. Уви, от три години живее в чужбина. И всеки път, като се връща, нищо не се е подредило, нищо не е оправено, и той още по-натъжен си тръгва обратно, към подредената чужбина. Аз бях по-упорита, държах и Шипка, и прохода на Републиката непревземаеми, ако ще и да ям сини планини, копринено небе и по едно парче от Дунав и Черно море на ден, когато съм гладна. Не, няма да тръгвам за никъде, ще се трудя тук и ще градя семейство тук. Добре, че не гладувам често. Не знам обаче какво ще стане, когато разходите за детето нараснат… Не знам как щеше да е България, ако всичко се беше случило по друг сценарий, преди двайсет и шест години.

Аз съм Мария и съм ядосана, че все още търсим решения след двайсет и шест години от промяната. И дъщеря ми, макар да е на две, и тя вече дължи пари, заради взетите от държавата заеми. И съм още по-ядосана, че и брат ми, и братовчед ми са в чужбина. Ядосана съм, защото няма да дам на дъщеря си братче, защото няма да мога да го отгледам. Ядосана съм на клиентите, на шефовете, на колегите, на политиците, на родителите ми, които с кръв и пот са драпали за едно хубаво бъдеще и са отгледали един емигрант и една ядосана неемигрантка… И не знам защо пиша всичко това. Може майка ми да ме е заразила с вируса на писането още докато съм била малка. Олеква ти някак си, като си изпишеш душата на белия лист. Тя ме научи да пиша и да чета, да се отвори мисълта ми и… И какво?

Ако можех да върна времето назад, щях да кажа на хората: “Изгасете телевизорите. Изгасете радиото. Не четете вестници. Огледайте се. Какво край вас не ви харесва? Отговорът е около вас, не в черната пластмасова кутия на телевизора”.

И последно, преди да затворя и последния куфар… Късмет, българи. България е там, където сме ние.

На децата пожелавам да имат една щастлива България в сърцата си. А на родителите ни – да са живи и здрави и да дочакат пенсия. Приключих с багажа. Затворих и последния куфар.

Братко, идвам. Чакай ме утре. Мама ти праща мекички и помага на татко да научи английски.

.

5 коментара »

  • Jochanan Benbassat said:

    Dear Maria, I was moved by your eloquently preseted story. I am confident that you will succeed wherever and whatever you do. Please accept my best wishes from Jerusalem Israel

  • Нели Енева said:

    Добре дошла ,Мария. Приемаме те с отворени обятия в нашата далечна ,пътуваща ,устремена към един по-добър живот България на НЕдоволните ,но НЕотказали се българи от дъното на изтерзаната си душа, българи до мозъка на костите си.Приветствам твоето писане, твоето откровение (извинявай ,че се обръщам на „ти“,премам те като сестра ,не по кръв ,но по съдба: емигрантска и несигурна ,но винаги пълна с надежда).Уверена съм на 100 % че ,нас българите зад граница, писането ще ни спаси.Нека с радост ползваме завещаното ни от светите братя Кирил и Методий и отец Паисий Хилендарски ,който ни учи да не се срамуваме , но да се гордеем с произхода си и с писмеността си.Страшно си права ,че България е там ,където сме ние, не където са продажните ни управници . Не се обвинявай ,че напускаш територията на България – това не е предателство .Нали смисълът е в това- да оставим поколение.Поколение ,което да израстне щастливо и безгрижно и да му осигурим бъдеще достойно. След като в Родината нямаме възможност ,тръгваме да завладяваме нови територии.Никой и нищо не ще сломи свободния ни дух.Казваш за социализма ,че не трябвало да си отива ….,не приятелко ,въобще не е трябвало да идва. Единственото ,което ни е завещал и Левски е …чиста и свята Република (без комунизъм -без уравниловка) ,Република с възможностите на свободния пазар и конкуренцията ,където добрите имат стимул да стават още по-добри. Най- сърдечно ти желая да изтриеш сълзите си , да вдигнеш гордо глава и да жънеш успехи .Пътят е стръмен и трънлив ,но там , където е най трудно проправяй пътя си с усмивка и много любов. Ще има хора ,които ще те нараняват покажи им добрата си страна ,не се озлобявай.Ще те гледат чудно ,но това ще ги обезоръжи.Когато можеш помогни, ще ти се върне в труден момент.Каквото и зло да ти се е случило ,винаги приемай ,че е могло да бъде и по- зле. Стискам палци.УСПЕХ!

  • Peter S said:

    И писателят д-р Виктор Хинов е написал отговор на Олга – ето го тук:
    https://www.eurochicago.com/2015/07/predizvikano/

  • OIFVet said:

    “България е там, където сме ние” Но все пак зад граница си остава едно виртуално понятие, силно оцветено от носталгия и далечни спомени. 23 години вече живея в САЩ, и поне за мен е факт че има разминаване между сърцето и разума. Разумът ми казва че България далеч не е този рай който сърцето си представя, а сърцето ми казва че България далеч не е този ад който разумът описва. Истината е че и разумът, и сърцето, са прави. И че и двете не са прави. Мисля че за голяма част от емигрантите тази амбивалентност е постоянен спътник. И това усложнява живота до известна степен. Мария може би ще бъде от този тип емигранти, според написаното от нея. Пожелавам й да не е, и й пожелавам успех.

  • комуникацио said:

    Тази статия е малко като да говориш за въже в дома на обесения, но може пък някои да намерят нещо за себе си.Всеки има право да емигрира, всеки има право да не превръща Родината във виртуално понятие, понасяйки своя кръст на място. И не всичко е хаос, мръсотия, развала и лъжи в България – пълно е с прекрасни хора и всеки ден съм свидетел на прекрасни постъпки. Да не рисуваме черно-бяла действителност, само защото сме отровени от черногледство. Това няма нищо общо с отсъствието на реализъм.

    http://liternet.bg/publish4/kdimitrov/preselnichestvo.htm

    Константин Димитров

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.