Home » Авторски страници, българи зад граница

Предизвикано: Ние бяхме весели емигранти. Вие сте тъжни…

2015.07.20 11 коментара

НЕ БЪДЕТЕ ЕМИГРАНТИ, БЪДЕТЕ КОЛОНИСТИ!

Снимка: Gramofona.com

Снимка: Gramofona.com

Здравей, непознати братко. Здравей, непозната сестро.

Решили сте да заминете. Дошло ви е до гуша. Не се издържа повече.

Аз съм вече тук. От седемнайсет години живея в друга държава. Говоря на друг език. Лекувам други хора. Децата ми ходят на други училища. Празнуваме други празници. Смеем се на други шеги.

Хубаво е тук. Чисто, подредено, приветливи и спокойно.

Искам да ви подам ръка, братко и сестро. Да ви помогна някак си. Днес четох писмо на една сестра до майка си. Беше го озаглавила “Майко, ти си отгледала емигранти”. Тъжно писмо си написала, сестро. Като предсмъртно прощаваме ми прозвуча. Като стон, като жална песен за безнадеждната съдба робска.

Тежко ми е, сестро. Никога не съм се чувствал така. Ние бяхме весели емигранти. Идвахме да видим и да опитаме. Пълни бяхме със сили. Ако и да имаха някои от нас лошотия в сърцата, то тя беше обидата от това, че никой не иска силите ни, хъса ни, душите ни даже, в родния ни край да останат. Ние бяхме весели. Идвахме на битка. Идвахме да покажем на разглезените американци как се вкопчва в живота един истински българин. И им показахме, сестро. И им показахме, братко.

Вие сте тъжни. Идвате от отчаяние. Уморени от битката с предизвестен край. Идвате загубили, победени, обезверени.

Братко, сестро, вие сте по-силни от мен. Вие оцеляхте в ада, който само един българин може да направи за друг българин. Вие живяхте в този ад, направихте семейства, пренесохте надеждата “нещата да се оправят” през толкоз години българско робство. Вие сте истинските победители. Знаете ли защо? Защото все още имате хъс да си стегнете куфарите. Защото все още искате да опитате емиграция на четиридесет, петдесет, шейсет години.

Тук срещнах хора от целия свят. Братко, сестро, няма друг народ като българския. Крепостничеството, през което сте минали, би депресирало и довело до тежка необратима апатия и мексиканци, и китайци, и индийци.

Не си отивайте, не бягайте от България. Елате тук да покорите Америка. Не бъдете емигранти. Бъдете колонисти! Не бъдете отчаяни. Вярвайте. Вие сте победители! Вие оцеляхте! Аз не знам дали бих могъл.

Добре дошли и успех!

.

д-р Виктор Хинов,

Индианаполис, САЩ

11 коментара »

  • Благовест said:

    Макар да ми е много тежко да го призная, това изречение е самата истина :
    ” Вие оцеляхте в ада, който само един българин може да направи за друг българин.”
    И е същевременно велико защото казва много повече отколкото имаме сили да признаем сами за себе си….

  • Валерия Кертикова said:

    Викторе, отново ти “свалям шапка”….: ” Вие оцеляхте в ада, който само един българин може да направи за друг българин. Вие живяхте в този ад, направихте семейства, пренесохте надеждата „нещата да се оправят“ през толкоз години българско робство. Вие сте истинските победители. Знаете ли защо? Защото все още имате хъс да си стегнете куфарите. …..”

  • Nik said:

    Вие оцеляхте в ада, който само един българин може да направи за друг българин.

    Превъзходна метафора, но не казваща цялата истина.
    А тя е, че адът не е дело на българи, а на интернационалната комунистическа Номенклатура, поощрена за пъкленото си дело от довчерашния си смъртен враг – днешен неин западен демократичен партньор.
    Същият, който “
    за отскок” категорично се противопостави на търсенето на отговорност за престъпленията й.

    “Не бъдете емигранти. Бъдете колонисти!”

    Авторът е искал да каже нещо важно и силно, но се е получило обратното.
    Докато първото изречение заслужава адмирации, второто внася пОтрес у нас, оставащите “до последно” в Отечеството. “Бъдете колонисти” означава да останете в чуждата държава и никога да не се върнете при костите на бащи и майки, баби и дядовци.
    Днешна Турция е авторитет на Стария континент в немалка степен благодарение и на своите “
    гастарбайтери“, които се върнаха и въздигнаха държавата до видимото й благополучие.
    Не ставайте колонисти – покажете им, че не сме по-долни от тях; спомнете си, че Дончо Колев не пожела да смени българския си паспорт с американски.
    Беше българин. Велик! Дори за милиони не пожела да стане колонист…

  • Ибрахим said:

    Много може да се каже за България и за преди и за сега. Но чувството за робство са е впило в нас чак до кости. Толкова здраво е насадено че ще го носим не само в чужбина но и в другият свят.

  • Лила said:

    Какво иска да каже @Nik
    с това: “А тя е, че адът не е дело на българи, а на интернационалната комунистическа Номенклатура, поощрена за пъкленото си дело от довчерашния си смъртен враг – днешен неин западен демократичен партньор.
    Същият, който „за отскок“ категорично се противопостави на търсенето на отговорност за престъпленията й.”
    Кой е поощрил комунистите и кой им е днешен западен партньор?

  • Нели Енева said:

    Ибрахиме ,много си прав човече.Робството е в главата.Оковите и решетките си ги създаваме със крепостническото си мислене.Крайно време е да тръгнем напред в търсене на по-добро бъдеще за себе си и децата си.Нека вземем пример от турците.Те са навсякъде в Европа.Всички сме ги срещали по митниците.Гледаш Шевролет,Мерцедес ,Ауди …немски,холандски,австрийски,италиански ,швейцарски номер ,а в него цяло семейство турци ,жените забрадени ,мъжете с мустаци-няма как да ги объркаш.Спазват си традициите ,но вървят напред.Изучили си децата там ,внуците им ходят на училище .А колко са единни !Защо да не сме като тях?Турция е голяма -на два континента е и пак не им стига.Ние имаме „земя като една човешка длан“ и ако на ген Г. Джагаров по-голяма „не му е нужна“,ние можем да докажем на света ,че кръвта българска е гореща е винаги сме готови да завоюваме все по-нови земи и върхове,като за оръжие използваме способностите си и вярата в себе си.Само да не забравяме съвета на хан Кубрат-да бъдем единни.

  • Георги said:

    Нели Енева – Турците ходят и си търсят късмета навън…. Голяма част от тях са отишли навън без да видят как растат децата им, как живеят в къщи… Изпращат им пари, прибират се от байрям на байрям… Това се случва и с България от ден на ден все повече… Да си дойдеш за Коледа, да видиш детето си… Това ли е? Това ли е завоюването на новите земи? Каква е цената? А тези които оставаме назад… Какво за нас? Горчивия привкус на българското? Защото , ако всички си тръгнем… Няма да има за кого да завоюваме, а децата ни са всичко… Ние сме България, но България без нас не може!!! Все повече хора, отишли в чужбина, направили кариера, пари, положение, се връщат и започват някакъв бизнес или се включват в политиката. Проблема е , че автоматично се включват и впиват във статуквото и се възползват от преимуществата, с които са се върнали от чужбина… И вече не са роби, вече са робовладелци…

  • B said:

    Георги, много смислен коментар сте написал. Иска ми се да Ви запитам обаче нещо. Какво трябва да прави един български емигрант в чужбина, който милее за България?

    Според мен опциите му са:

    1. Да се върне в България и да се опита да се интегрира в живота в страната без да ползва придобитото по време на емиграцията. Това придобитото да го раздаде на площада на всички присъстващи за да не е в неравностойна позиция с другите българи.

    2. Да се върне в България, и използвайки по най-добрият според него начин придобитите пари и умения, да се опита да постигне най-добър социален статут за себе си и семсйтвото си. Или както вие казвате да стане робовладелец.

    3. Да използва парите и знанията натрупани в емиграция за да организира една дружина съмишленици, да ги обучи, въоръжи и да се опита да премине с тях Дунава за да промени статуквото, чрез революция.

    4. Да не се връща в България и да продължава да живее в чужбина като пише от време на време по форумите за да се чувства по-добре.

    5. Да се връща в България за по един два месеца в годината, но не на почивка, а за да помага безплатно (мисионерска дейност) с каквото може на българите. Това съм го написал по-горе в писмото.

    Бих се радвал на мненията на читателите по този въпрос. Благодаря ви предварително!

  • Георги said:

    Нещо трябва да се случи… Иначе ще се научим… ще се научим да живеем на дъното, да ни мачкат, ще загубим желание за борба, желание за по-добър живот, ще се примирим с това децата ни да живеят като нас… ТОВА НЕ ИСКАМ! И ако ще се взима пушката, ще трябва да се случи… Не мисля че това е решението, но пътя към решението минава през това…

  • комуникацио said:

    Бъдете жив и здрав! Вие сте направили своя избор! И ни оставете тук, да оцеляваме – все някак ще се справим, без да се налага да колонизираме други земи. С нашия си език. И с нашите си празници. И с нашата си съдба.

    В най-добрия случай, приемам статията като неволна безпардонност. Били сме издържливи на абсурд и повратности, затова сме били велики. Защото все още сме били готови да стегнем куфарите. И затова сме били достойни да бъдем бъдещето на Америка! Простете, звучи като някакъв фарс.

    Странно, че човек лекар може да пише тъй, според мен, неясно, двусмислено и неуважително (надявам се, без да го осъзнава) към своите сънародници, същевременно наричайки ги “братко” и “сестро”. Смея да твърдя, че българите имат много, много повече достойнства от един гол инстинкт за оцеляване.

    Константин Димитров

  • емигрант said:

    Трябва да си в добро настроение, за да можеш реално да пишеш за състоянието си на емигрант.

    Пардон, на експат, както политически коректно трябва да се наричат тези, които обитават спокойно други населени места, дето не са им родина. И които не бягат от война, а най-вече от начин на живот или от манталитет.

    Като една почти шестмесечна експатка (или експатица) установявам, че гледната ми точка към новото ми местоживеене и изоставеното такова се мени според чисто човешките ми настроения.

    В дни, когато се чувстам доволна и щастлива от направената крачка, всичко ми се вижда пълно с надежда. Тогава, когато се сдухвам най-вече заради някаква подла, дълбока и режеща патриотична тъга, приемам новото си място като особено чуждо и недружелюбно. И все пак.

    Шестте месеца на емигранта са нещо като първи преломен момент. Зад гърба ти е първоначалната еуфория от смяната, която така или иначе трае не повече от седмица. Минал си и идващия след нея неизменен страх с въпроса „Трябваше ли ми цялата тая работа сега на мене или не?”.

    Някъде след втория-третия месец започва да отшумява и носталгичният повей „абе май добре си бях у нас, за какво ми трябваше да идвам!”. Половин година на ново място, с нови хора и нова енергия е като първият срок в нов клас – постъпил си на краката си, полека започваш да се отпускаш, чувстваш се все повече на място, но все още си далеч от това да си местен.

    Разкрачено положение. И почти пълна липса на баланс.

    Първият шок, който те връща в родната действителност, е първото връщане в България. Един мой приятел, който от години живее в Америка, твърдеше, че когато си дошъл за първи път, имал чувството, че наистина ще легне на земята пред летището и ще започне да я целува. Когато кацнал, се просълзил.

    На излизане от самолета вдишал дълбоко въздуха и се вторачил в гръбнака на Витоша, за да си я погледа.

    Ударът с мокър парцал дошъл няколко минути по-късно, когато застанал пред гишето за паспортна проверка.

    Зад стъклото стояла начумерена гранична полицайка, която видимо мразела целия пътникопоток, прииждащ от странство за седмица-две по Коледа и която всячески се постарала да му скъса нервите с дълбоко вторачване в американската му виза и коментари на тема „родоостъпници недни”.

    Сега мога да си го представя. Толкова ти е хубаво, че се връщаш в България, че в главата ти са само едни такива родни, разтърсващи душата песни, като „Моя страна, моя България” и „Една българска роза”, сърцето ти тупти, като че ти предстои войнишка клетва пред националния трибагреник, а гледката на изкорубеното софийско летище ти се струва направо пасторална.

    Миризмата на печен сандвич с кашкавал, която се носи от дървените кафетерийки на Терминал 2, те кара да си спомниш училищните лавки и принцесите с кайма от голямото междучасие. Дори сладникавата смрад на смес от пишкано и ароматизатор „борче”, която се носи от тоалетните, не те дразни.

    Вдишваш и се усмихваш – родина!

    После се срещаш с граничните полицаи. Ъгълчетата на устните им са провиснали като тези на намусените емотикони. Колкото и да се стараеш да си приветлив, те гледат лошо.

    „Няма какво да ми се хилите – това не ви е сватба тука!”, чувам да казва полицаят от съседното гише на една възрастна дама, пристигаща от Франкфурт.

    Тя, милата, го гледа неразбиращо и на стар, аристократичен софийски диалект му обяснява, че „бех разбрала, че след седемдесет години нема нужда да се сменя паспорта, ама ето сега вие ми казвате, че не е верно. Ще се заема сега в София, моля да бъда извинена!”

    Мъжът с униформата се опулва насреща й и явно взима решение да отстъпи пред възрастта й:

    „Айде, бегай, че от такива като тебе…”… Не става ясно какво от такива като нея, но дамата си взима паспорта и все така любезно му благодари. На Вие.

    Второто българско кроше получаваш от таксиметровите шофьори пред летището. Наредили са се един след друг и ръкомахат важно, докато току-що пристигналите се опитват да разберат какъв е редът. Ред няма, ние, дето сме си българи, това си го знаем. Скачаш направо връз вратата на поредното такси и преди да си се качил, задължително питаш дали ще те откара до адреса.

    Защото си спомняш много добре, че може и да не му хареса и да те отпрати. Или да ти се нацупи. Или да ти поиска двойно пари.

    Когато вече си се покачил в колата, бързо си припомняш шофьорските умения на незаменимите, безсмъртни и непобедими български таксиджии. Хващаш се здраво за седалката и се молиш просто да стигнеш жив, докато кротко приемаш обстрела от псувни по повод трафика в София, кметицата, Бойко Борисов, бежанците, футбола, корупцията, цената на тока и „тоя педераст”, дето има наглостта да ви изпревари с беемвето си.

    Въпреки всичко една част от теб все още се чувства щастлива – родината си е същата, даже по-напреднала – завършили са еди кой си ремонт, отворили са в квартала ти нова Била, нов Кауфланд или нов Лидл, автобусът до вас вече не е изнемощял Чавдар, а нов, екологичен немски екземпляр, спирката на трамвая е боядисана, а пред входа на блока ти има нови пейки и катерушка за децата от екологичен тип.

    Иначе съседите са си същите и същото си правят – кой пие ракия, кой простира, кой е против да плаща ежемесечната такса, кой се развел, кой родил второ дете…

    Първите ти дни и вечери на завърнал се в България експат са много вълнуващи. Всеки иска да те види и това внимание ужасно ти харесва. Приятелите ти са си същите, радваш им се искрено, прегръщаш порасналите им деца (как за половин година порастват като гъби тия хлапета?!), слушаш и попиваш разказите им за всичко и питаш, питаш, питаш.

    Те ти казват колко е безнадеждно всичко. Обясняват ти в детайли политическия живот и непрекъснато те уверяват, че най-добре си направил, като си се махнал навреме. И че ако те имат тая възможност, на минутата биха си били камшика от тая страна, с тия политици, с тоя народ, дето е поробен в мисленето си, в кръвта си.

    Дават ти поредната доза примери с такива като теб, които някъде си вече са успели и за нищо на света не искат и да чуят за България. Сигурен си, че и на тях разказват за теб и през техните очи успехът ти – там, някъде си – изглежда далеч по-голям и по-случил се.

    После ти разказваш. Обясняваш как живееш ден по ден, описваш деня и местата си, говориш за хората там, за нравите, за новите приятелства. Приятелите те слушат и се радват за теб. Наистина се радват, нищо, че им липсваш.

    Но, да, те ще дойдат да те видят непременно, още лятото ще дойдат! Или за нова година, живот и здраве да е. И ще почукат на дърво, като го казват. Този звук ще те накара наистина да се почувстваш у дома.

    Там, където си, никой не чука на дърво, нито повтаря непрекъснато „живот и здраве”, „ако е рекъл Господ”, „да не чуе дявола”, „дай Боже”…

    През първата седмица в България харчиш много пари. Защото всичко ти се струва евтино. Ресторантите са със същите цени като тези в новата ти европейска държава, ама в лева. Доматите ти имат вкус. Тараторът мирише на бългаско кисело мляко, не на супермаркетски йогурт от западноевропейски тип.

    Скарата ти е леко мазничка, с лютеница и кьопоолу, които оставят лекета. Ракията ти влиза естествено и никой не прави физиономия, че му е много силна. Като кажеш „смарцафрацам” или „егасимуси”, всички те разбират. Купонът е постоянен и е супер.

    На втората седмица нещата започват да се променят.

    Малката ти нова подреденост – там, в новото ти място – започва да ти липсва. Входът на сградата ти изведнъж се оказва непоносимо мръсен и това те дразни. Вмирисаният рейс по линията 67 ти идва в повече и шумно се възмущаваш от кълбата дим, които се носят от него. Когато шофьорът те напсува откровено заради възмущението ти, недоумяваш.

    После изведнъж се сещаш какво трябва да правиш и започваш и ти да псуваш. Ъгълчетата на устата ти постепенно увисват и първоначалната ти добронамереност и учтивост отстъпват на инстинкта за самосъхранение, който е най-важният в родината.

    Много скоро, без дори да се замисляш как така, установяваш, че най-често чуваната фраза наоколо е „е..си майката”. Или нещо производно.

    Тогава разбираш, че първоначалният главобол, който те хваща още с пристигането на летището, не е само от мръсния въздух, а и от цялата мрачна, злокобна, тежка, подла, подмолна и разрушителна енергия, в която българите в България са принудени да живеят. И че ти някак вече не дишаш от нея поради едно единствено обстоятелство – че си си тръгнал оттук.

    Тогава, точно в този момент, чувстваш облекчение от избора си. И забравяш романтичния припев на „Една българска роза” и „Облаче, ле, бяло”, силуета на Витоша и красивия български език, на който толкова ти е хубаво да говориш.

    Емигранството не е леко състояние на духа и бита. За нас, българите, като чувствителни балканци, то е особено тежко и тегаво заради откъсването от рода, от навиците, от малките обичаи, които те идентифицират като част от общото семейство.

    Точно в тези моменти обаче, въпреки цялата ти нестабилност на чужденец в новото ти обиталище, единственото, което наистина ти е ясно е, че искаш просто да живееш човешки. И че над тези общи понятия като родина, дълг и бла-бла, стои фактът, че си човек, с един-единствен живот, поне до докаване на противното.

    Ако новото ти място те прави по-добър човек, изборът ти си е заслужавал. За шест месеца си наясно с това. Не знам колко още трябват, обаче, за да може и носталгията ти по България да го разбере.

    Ще видим. Просто трябва да си в добро настроение.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.