Home » Авторски страници

Лукàро! Лукàро-о!

2015.07.02 Няма коментари

Текст от авторската поредица на Николай Гусев „Защото накрая нищо друго не остава…“. Всички публикувани досега текстове от тази поредица могат да се намерят тук.

——————————————————————————————————————————–

ЛУКАРО! ЛУКАРО-О!

.

Шоп от софийско село продава чесън на Женския пазар в София, 30-те години на ХХ век. Снимка: "Изгубената България"

Възрастен селянин продава чесън на Женския пазар. София, 30-те години на ХХ век. Снимка: “Изгубената България”

Главините на натоварената със стотици тежки връзки праз лук затъваха в червеникавата кал на югоизточната столична покрайнина. От схлупените едноетажни къщички излизаха скромно облечени домакини, призовани от гласа на дéде /1/ – „Лукàро! Лукàро-о!“, купуваха по връзка-две и се прибираха доволни, че са осигурили зимнината. Дéде ме водеше със себе си, защото умеех светкавично да пресмятам стотинките, които поредният клиент дължеше за покупката.

Днес там е разположен престижният квартал „Изток“, известен преди и като „Ленин“. Не всеки може да си позволи да живее в този район. Но в ония далечни времена там обитаваше мизерията. И затъналата в червеникавата глина каруца на дядо ми се вписваше идеално в тая картина; днес не биха ни пуснали дори да припарим до гладките асфалтови булеварди, защото бихме били в крещящ дисонанс с лъскавите витрини на супермаркетите, бихме стряскали с тропота на дървените колелета гостите на скъпите хотели и дразнели със селяшкия си вид обитателите на богаташките апартаменти. Всичко с времето си…

Всяка ранна пролет майка ми засаждаше няколкостотин фетерии (малки лехички от 5 до 7 кв. м.) с праз лук. Докато Долни Богров и Челопечене държеха търговията със зеле, то патент на Враждебна беше празият лук. Тази храна на бедните („враждебската луканка“) нямаше как да ни направи богати, но все пак ни държеше настрана от мизерното животуване. Така удъʹржахме на жестокия соцнатиск до 1958-а – годината на „окончателното и безвъзвратно решение на кооперирането на селското стопанство“. След това засаждахме само за лични нужди, и почти символично – за пазара, където продукцията се носеше на ръка, в торби.

Производството и реализацията на празия лук почти не оставяше луфт за отдих. Следваше се строга технологична схема, стартираща с построяването на т.нар. „ястък“ – импровизирано миниатюрно подобие на класическата оранжерия, но с рогозки вместо стъкла. Това ставаше през януари-февруари; през март се засяваха семената и следваше цяла поредица от процедури (описал съм ги в спомена за майка ми /2/), които приключваха някъде преди Бъдни вечер с продажбата на последната връзка праз.

В близост до „Ленин“ („Изток“) беше кварталът на дъновистите. Тогава не знаех защо го наричат така. Сега знам. Но тези бяха относително близки дестинации за Мица и Лиса – конете на дядо ми /3/. На ул. „Софийски герой“ №25 – срещу бъдещия хотел „Славия“ – живееше болната ми първа учителка (учила преди това и баща ми) – Анастасия Платнарова /4/ („Сѝка“, както я наричаха с уважение иначе слабограмотните съселяни). Винаги ѝ носех по две връзки праз лук – разбира се, безплатно. Тя, милата, всеки път се разплакваше…

Стигали сме и до „Барутните пóгреби“. Тогава там нямаше баровски къщи и гигантски молове, построени с крадени пари, идващи в демократична „Република“ България уж като чуждестранни инвестиции. Пак кал до главините и наизлезли по пеньоари домакини, дочули призивния глас на дядо ми: „Лукаро! Лукаро-о!“.

И така – докато цялото произведено количество праз лук – освен оставеното за собствена консумация – се разпродадеше из крайните квартали на бедната следвоенна София.Само за сведение на отдъхващите по пейките на парка „Заимов“ майки с детски колички и беловласи номенклатурни пенсионери от едноименния жилищен комплекс – тогава още не бяха засадени и първите му фиданки, които днес са могъщи полувековни дървета. Вместо зелени площи – зееха огромни кратери от авиационни бомби, хвърлени от англоамериканските „суперлетящи крепости“ /5/ върху артилерийските казарми. Там се провеждаше и прочутият подуенски панаир – старите още помним главоломните мотоциклетни атракции на братя Соколови в огромните бъчви, пехливанлъка на Гюро Мечкаро, пукотевицата на детските тапешници… Нищо общо с днешната предизвикателно блеснала, облизана столица.

Отдавна, много отдавна отзвуча призивният глас на „Лукаро! Лукаро-о!“.

Днес внасяме праз лук от Македония, кромид – от Турция, картофи – от Полша, чесън – от Китай…

Няма как: глобализация! И целенасочена „държавна политика“ за загробване селското стопанство на България.

Докога ли?!

 

Николай Гусев
________________________________________________

/1/ Вж. „Дéде“.
/2/ Вж. „Майка ми“.
/3/ Вж. „Мицка и Лиса“.
/4/ Вж. “Анастасия Платнарова. Учителко, целувам ти ръка!”
/5/ Така наричали навремето огромните американски бомбардировачи.

.

Comments are closed.