Ножът е гумен – Eurochicago.com

Разказ от Веселин Николаев

Израснах на село. Израснах е някак грубо казано, по-скоро – борих се с живота на село. Виждате ли, повечето хора се раждат и си имат мама и татко. Аз имах баба и дядо. Много ги обичах. Те бяха стари. После станаха възстари. Пред очите ми остаряваха. Ставаха все по-бавни и бавни. Моята мила баба готвеше, месеше, правеше мекички, имахме пещ и печеше агне. Аз играех пред пещта с котето, а баба сегиз-тогиз отваряше дупката на глиненото огнище и гледаше агнето как е. После ядяхме. Най ми беше приятно, като сядахме на масата, дядо режеше по един голям резен хляб на всеки, а баба сипваше по едно хубаво едро парче от агнето. Котките се мушеха в краката ми, а аз лапах и мазнина се спускаше по брадата ми, и капеше я на покривката, я на ризката ми. Слънцето напичаше, а ние под старата круша, на масата се радвахме на сянката, на храната, дядо на ракийката, а баба се правеше, че не вижда как той си налива за трети път. Господи, колко ги обичах! Но те умряха. Първо баба, после дядо. Господ си ги взе. Баба – както си спеше, а дядо седеше на едно столче и доеше козата. После го намерих паднал до столчето. Аз бях още малък. На 13 години бях, когато останах сам. Имах майка, но дядо я изгони. Тя беше дошла веднъж от града, накипрена с хубави дрехи. Застана на портата, а аз не знаех, че е тя. Носеше някаква чанта и беше с красива шапка. Дядо излезе навън и я подгони с един кол от оградата. Тя хукна да бяга, а той я гони, гони, докле не се скриха от погледа ми. Аз питах баба:

– Бабо, коя е тази жена?

А баба се разплака. После дядо се върна, запъхтян и много ядосан. Наниза пак кола на мястото му и влезе в обора без дума да продума. Вечерта баба ме викна при себе си долу в одаята, замилва ме по главата и ми каза:

– Синко, тази жена е твоята майка. Но дядо ти не я пуска тук, защото тя те остави и отиде в града. Баща ти се изгуби някъде, а тя ти намери друг баща. Но дядо ти те взе. Такъв си е той…

Аз мълчах, слушах и нищо не разбирах. Как така друг баща? Как тъй татко ми се изгубил? Това да не е коза да се изгуби. Не разбирах, да ви кажа и днес не разбирам, макар да знам, че тия неща се случват. Не разбирам защо? Та не видях никога вече майка си. Спомням си я само там на оградата с хубавата шапка, помня и че преди дядо да я подгони, тя ми даде един бонбон. Аз се протегнах да го хвана и го изтървах. Той падна в здравеца и аз се наведох да го търся. Сетне чух дядо да вика и се изправих, но видях вече само гърба на майка си и тичащия след нея дядо. Бонбонът беше много хубав. А опаковката му беше едно красиво станиолче, със жълта емблема. Разпънах станиолчето и го сложих под една крива греда в сайванта, точно над обора на магарето. До там се стигаше по една дървена стълбица. Гредата бе високо, но аз стъпих на стария котел за компоти и го натиках под нея.

Имахме крава, магаренце, две кози и няколко кокошки. По цял ден играех в сеновала. Помагах на дядо, като садеше картофи и като доеше козите и кравата. Когато човек не знае нещо, то живее щастливо, именно защото не го знае. Не ми тежеше, че нямам майка. Тежеше ми, когато баба и дядо умряха. Тогава се събудих сам на другия ден. Съседите организираха погребението. Седяхме на гробището аз, няколко бабички и дядовци, гробарят и попът. Бабите настояваха в ковчега на дядо да сме сложели глава на петел. Не знам защо, но това ми се стори гнусно. Сложиха тая пуста глава. Мен никой не ме питаше нищо. Все едно ме няма. Дядо Поп пя. Хубаво пя, после говори разни неща за дядо. Как го познавал и какъв човек бил, и това беше. Зариха го. Аз гледах как буците падаха на сандъка и ми беше едно страшно, страшно. Представях си дядо как седи вътре и че той изведнъж някак трябваше да потъне под земята. Тая земя, която цял живот бе орал, сега го погълна. После си тръгнахме. Една баба ме погали по главата и ми каза да ходя у тях, когато искам. Бях едър за възрастта си. Надали някой знаеше на колко години съм тогава. Може би мислеха, че съм голям, но аз не бях никак голям. Колко си голям на тринайсет години?

Прибрах се. Къщата седеше съвсем пуста. От обора ме гледаше магаренцето. Нахраних го, нахраних и кравата, сипах на кокошките и отвързах козите. Излязох с тях на поляната. Те припкаха и късаха от храстите зеленина. Чудех се какво да правя. Вечерта отворих долапа и там имаше половинка хляб. В зимника дядо бе провесил доста суджуци, а в едни качета имаше сирене. Картофи също имаше. Нямаше го само него. Баба я бях позабравил, свикнах, че я няма, но сега дядо ми липсваше страшно много. Не е нормално това хората да умират, не мислите ли? Не е нормално. Това не е в реда на нещата. Но защо е така, не знаех. Къде ли са сега? Сетне седях на пейката и зяпах небето. И някак си усетих, че не съм сам. Не мога да ви обясня, но не бях сам. Имаше някой наоколо и този някой ме прегърна през рамото. Плаках малко, после взех котката в скута си и я милвах сума време. Щурците пееха, тя мъркаше, а луната ме гледаше отгоре, някак с разбиране, все едно бе жива. Беше странна вечер, тогава за пръв път в живота си пих чаша вино. Налях си от дамаджаната на дядо, дето стоеше до масата. Не ми хареса, но някак си се почувствах пораснал. После се сетих, че не бях налял вода на магарето и с газения фенер отидох да му сложа в гаванката. Легнах, спах и сънувах баба и дядо. Смееха се. Говореха ми нещо и с тях имаше още някой. Онзи, който ме бе прегърнал през рамото. Не го виждах ясно, но бе там. Цял живот бе там. Сетне ходих, садих картофи, пасях козите и кравата, а кокошките снасяха ли, снасяха. Научих се да гледам пчели от един дядо и си направих свои кошери. Събирах дърва за зимата. Боледувах от грип и се въргалях в треска по цели дни, но никога не бях вече сам.

Пораснах, ожених се за най-красивата жена на света и ми се родиха две дечица. Винаги бях до тях. Те пораснаха и на свой ред се задомиха. Сега живеят в града. Ние с майка им, която е още по-красива от преди, сме си все в старата дядова къща. Нямаме магаре, кокошките не са същите, нито козите, но едно нещо си седи все същото. Оня кол от оградата, който дядо извади навремето, като подгони мама. Знам го кой е. Един стар прогнил кол. Наскоро го лакирах с безир. От време на време го разглеждам и го пипам с ръка. Странно нещо – един кол, но какъв кол само! Понякога ходя горе в сайванта. Бавно се качвам по стълбичките. Изгнили са и скърцат. Горе намирам онази, кривата греда. Бъркам на онова място и вадя станиолчето. Всеки път ми става едно такова особено. Животът е тъжно нещо, да знаете. Но нима ние не го правим такъв? Ние го правим! Ние сме един нещастни глупаци. Каквото и да правим, все стигаме до това. Равносметката.

И каква е тя? Разбира се, нямам никакво намерение да ви кажа. Не знам моята равносметка дали ще ви е от полза. Знам само, че в онази самотна лунна вечер, когато бях все още на тринайсет, аз не бях сам! Не бях! Ето защо – дръжте фронта, приятели! Въпреки че пробожда кинжално и страшно боли, странно, но понякога и за някои, ножът е гумен!

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същия автор вж. тук и тук.