2022-01-26

1 thought on “Над 25 държави признаха Арменския геноцид. Не и България

  1. ПО СЛЕДИТЕ НА ПЯСЪКА
    От поредицата Сън – в името на моите предшественици, преминали през ужаса на една жестока империя

    Отпечатъци от малки ходила по пясъка, а вълните тичат да ги изтрият…
    Мари вървеше по брега избягвайки горещия пясък, следейки с поглед собствените си стъпки, които изчезваха при всяка доближаваща се вълна. Беше в непознат за нея град, но като че ли сърцето и усета ѝ се бореха с мисълта на собственото й аз – едно младо момиче. Нима никога не съм ходила по този бряг преди, той ми е някак си познат. А може би се заблуждавам с брега от родния ми град, където всяко лято тичам по плажовете, чакам вълните да ме докоснат, а с тях и спомените на огромното море, спомените на многобройните бежанци, на деца, майки, бащи, братя, сестри, баби и дядовци (ако е имало), на хора от един древен род, на хора, които вечно ги достигат вълните на изпитанията.
    „Не е трудно да узнаеш истината, трудно е да я запомниш” – си припомни Мари думите на майка си.
    Сега, когато родителите ѝ, нейните свидетели не са сред живите, въпросите ѝ за този град висят във въздуха.
    Мари прехвърляше в мислите си отделни спомени от разказваното от родителите й и очите ѝ светеха. Като че ли тъгата се сблъскваше с радостта, че може да подиша морския бриз, който са дишали предците ѝ на този бряг.
    Беше изпълнена с очаквания от предстоящата среща. Нейна роднина щеше да я чака в Чираган сарай и времето на срещата наближаваше. Мари изтърси пясъка от краката си, обу сандалите и се запъти по преките улички към Палата – Чираган сарай. Пресичаше вече, когато я стресна клаксона на една кола. Мари подскочи и с три крачки се озова на тротоара. Пред нея пъплеше трамвай.
    Погледът ѝ се спря върху една пътничка, гледаща през прозореца и когато погледите им се срещнаха, като че ли електрически импулс премина по гръбнака на Мари. Момичето в трамвая беше неин пълен образ, нейна двойничка, но носеше кърпа на главата си, така че не се виждаше цвета на косата. Мари ѝ махна с ръка и момичето отговори, устните ѝ се раздвижиха.
    Мари се затича след трамвая, тичаше по тротоара, блъскаше се в хората като обезумяла и се надяваше двойничката ѝ да се досети и слезе на следващата спирка.
    Задъхана Мари спря в очакване, но не видя непознатото момиче. Сълзи потекоха по бялата й кожа, като че ли беше изгубила близък човек. Трамваят потегли, Мари тръгна с бавни стъпки и точно, когато стигна светофарите, пред нея се изправи собственият ѝ образ – момичето със забрадката, нейната двойничка.
    Двете се гледаха. Мари протегна ръка и се представи:
    – Аз съм Мари Налбантян.
    Девойката отвърна:
    – Севда Селиоглу.
    Мари се опита, но не знаеше езика на събеседничката си. Тогава се досети да жестикулира, като ѝ посочи пътя към Чираган Сарай. Двете влязоха във фоайето и непознатото момиче изчака настрани, докато Мари разговаряше с жената от рецепцията:
    – Имам среща с г-жа Анна, бихте ли ми казали дали е пристигнала – попита Мари на английски.
    Корсиeржа ѝ кимна да го следва. Влязоха в по-малко фоайе, където златните инкрустации по стените, огромните кристални полилеи, красиво изтъканите килими накараха Мари да се изчерви, но нейната двойничка ѝ кимна одобрително. И така стигнаха до малка масичка от тъмно дърво, която за крака имаше красиво изработени дървени слончета.
    „Каква изящност…” – помисли си Мари и в този момент към тях се обърна жена, облечена в нежно лилаво, със забрадка, от която се подаваше непослушен тъмен цвят кичур коса.
    – Здравейте – очаквах една Мари, а не две – смутена, но с чувство за хумор протегна ръка жената на средна възраст на западноарменски диалект.
    – Аз съм Мари, а това е Севда Селиоглу, с която съдбата ни срещна преди 15 минути.
    Севда разбираше, че Мари разказва за тяхната среща и че двете жени говорят на арменски. Сега бе неин ред и момичето се изчерви и попита:
    – Ще ми позволите ли да задавам въпроси на турски и вие да превеждате. Шокирана съм и самата аз не знам какво търся тук, но не можех да не следвам двойничката си. Коя е тя, от къде е. предполагам, че говорите с нея на арменски? Не желая да бъда замесена в нещо, заради което да отговарям – с чувствителен тон продължи момичето.
    На Мари очите гледаха в очакване на превода, а жената им предложи да седнат на масата и да поговорят.
    – Нали знаете, че според обичаите тук нямаме право три жени да седим без мъжко присъствие. Затова съм поканила съпруга си, а ето го – каза роднината на Мари на арменски и повтори на турски за Севда.
    Представителен мъж се доближи до компанията.
    И господин Барон Налбантян загледа с недоумение момичетата с поразителна прилика – едната с коса на вълни, а другата подчинена на местните закони млада жена – момиче с грижливо пристегната на главата забрадка.
    Госпожа Анна започна:
    – Аз съм племенница на вашата майка Мари, но войната и обстоятелствата не ни позволяваха да се срещнем. Вие сте първата, дръзнала да прекоси морето от нашите роднини след толкова години. Не ни е позволено да сме с арменските си имена. Имаме професии, които не бихме имали, ако ни познаваха с името Налбантян.
    Господин Барон Налбантян се обърна към Севда Селиоглу и ѝ преведе на турски. Севда стана и отсече:
    – Не мога да бъда с вас на една маса, унизително ми е да слушам разговори на арменски в противоречие с моята култура и възпитание.
    Мари скочи, хвана двойничката си за ръка и се досети да пробва на английски:
    – Не си тръгвай. Не е случайно, че те срещнах и че си приличаме. Вълните на Черно море ме доведоха тук да търся изгубените си роднини, но и навярно нови приятели. Моля те, остани.
    Севда отговори с прекрасен английски:
    – Добре, ще остана, ти си единствената причина… Как е възможно да си приличам толкова с една арменка. – и веднага усети, че е допуснала грешка и сконфузена се извини.
    Тогава неволно, поради напрегната атмосфера, свали забрадката си. Красива, лъскава, къдрава тъмно кестенява коса допълни малкото ѝ личице. Сега двете момичета си приличаха още повече. И двете се гледаха безмълвно, докато госпожа Анна, не се намеси:
    – Ще продължим разговора си на английски.
    Всички се усмихнаха.
    Мари разказваше за живота си и за близките си в красивия морски град Варна, а Севда седеше без да продума. Лелята (Анна) се просълзи на няколко пъти, а мъжът ѝ я погалваше по рамото.
    Мари приключи с думите:
    – Аз само исках да знам кои са хората, които са обичали родителите ми, близките, които са останали тук, за да мога да допълня щастието си.
    Севда се обърна към Мари, а очите ѝ бяха изпълнени с огън, който чакаше своята заповед да пламне.
    – Нима животът ти се крепи на миналото. Историята е несправедлива за всеки народ, откъдето да я гледаме. Следвам в Истанбулския университет, факултет – История и журналистика. Главата ми е пълна с въпроси, на които нямам отговори. Но баща ми и майка ми са почтени и уважавани граждани на Истанбул. Ще си тръгна, но ще ти оставя адреса си. Не мога да присъствам на подобен разговор.
    Тогава г-н Барон се обърна към младото момиче:
    – Госпожице Селиоглу, ще имате още един въпрос повече в главата си, ако си тръгнете от тук сега и може би никога няма да имате същата възможност да научите нещо за Мари, с която толкова много си приличате. Това навярно не е случайно.
    Госпожица Селиоглу погледна господин Барон право в очите, кимна му и седна отново. Отпи от ароматния чай, докато Мари я следеше и изпитваше огромно вълнение при мисълта, че тя можеше да бъде родена тук, да има същото възпитание, мислене и пак да изглежда така.
    Мари извади малко черно кожено тефтерче, което беше на майка ѝ. Там имаше записки на турски и го подаде на леля си. Леля ѝ отвори тефтерчето точно на страницата, където имаше рисунка на гълъбче и прочете:
    – „Мила моя Харика, искам да съм гълъб и да мога да долетя до красивия Босфор, където като деца играехме, тичахме по пясъка, правехме фигурки – аз замъци, а ти кули с мостове. Къде е нашият мост?”
    Очите на Севда се отвориха широко, нежната ѝ ръка се протегна през масата:
    – Моля Ви госпожо Анна, може ли да видя почерка?
    Севда гледаше, разлистваше, четеше и преглъщаше на пресекулки. Погледна Мари и заговори бавно на английски:
    – Твоята майка е била приятелката на майка ми Харика. Ние имаме това писмо у дома. Майка го криеше с години, когато един ден чух как говореше на висок глас с татко, разпалено. Той беше гневен и скъса писмото пред насълзените очи на мама – Севда спря, отпи от чая си, помоли за вода и бяло сладко.
    Мари я слушаше и като че ли живееше живота на майка си, да срещне приятелката на майка си тук, на Босфора, възможно ли е?
    Двете момичета се изгледаха странно. Тогава леля Анна се намеси.
    – Можем да се поразходим покрай брега. Знаете ли, че този красив Сарай е построен от главния архитект на Османската Империя, който …
    – Господин Балян – побърза Севда – Зная, че цялата фамилия Балян, които са от арменски произход са архитекти на Сараи, Болница, Павилион…
    Севда се изправи и помоли за извинение. Отиде бързо до рецепцията и запита:
    – Ще мога ли да се обадя по телефона на родителите си от тук?
    – Да – отговори младият мъж там и ѝ подаден черен, тежък телефон.
    – Мамо, мамо, само ме слушай и не задавай въпроси и не повтаряй имена. Не искам татко да се разгневи. Моля те, ела в Чираган Сарай в малкото фоайе „Султан Мехмет” – имам невероятна изненада.
    – Да – отговърна нежен глас – ще дойда съвсем скоро.
    Севда се върна при компанията, чу че разговарят на арменски, доближи се и изчака.
    – Мама ще дойде, обадих ѝ се, но не можех да ѝ кажа защо – притеснено говореше Севда и бързо завърза кърпата на главата си.
    – Много се радвам, благодаря ти за тази възможност – ръцете на Мари се разтрепераха, когато се опита да извади нещо от чантата си. В ръцете си държеше малка златна лъжичка, а на гърба ѝ имаше два инициала – Знам, че това са буквите Х и А.
    Във фоайето влезе жена, забрадена, със светла кожа и очи в сиво-синьо, като че ли вълните на морето ги бяха обагрили. Жената погледна стъписана двете момичета – дъщеря си в бяло, забрадена и непознатото момиче, което толкова много приличаше на Севда.
    – Какво правиш тук дъще, какви са тези хора?
    – Мамо, моля те, седни и се запознай с Мари, с която безспорно си приличаме като близначки и с господин и госпожа Налбантян.
    Майката на Севда погледна семейството, после Мари и въпросите ѝ заваляха като порой, но не на турски, а на западноарменски диалект.
    – Къде е Агавни? Къде е…? Ако сте Налбантян, то вие сте нейни роднини. Цял живот съм чакала този момент, отново да я срещна и силно да я прегърна – просълзи се Харика.
    Севда прегърна майка си, а Мари ѝ отговори на арменски.
    – Аз съм дъщеря ѝ и знаех, че най-близката ѝ приятелка от детинство е тук и че силно ви обича. Огромната загуба на близки тук, трудностите и бягството ѝ бяха оставили много силен отпечатък. Но това, което често повтаряше е: „Само да можеш да видиш Босфора, да усетиш топлината на вълните и да играеш по пясъците с приятелка, каквато аз имах, която ни спаси живота…”
    Севда беше изненадата, че майка ѝ говори арменски. Тогава реши и я помоли да продължи на английски. Харика беше преподавателка по Английска литература в Истанбулския университет.
    Жената подаде ръката си на Мари, погледна я в очите и я грабна в прегръдките си, говорейки тихичко:
    – Разбирам, че Агавни не е жива, ти си като мое момиче. Всичко, всичко ще ти разкажа и започна на английски – Аз и Агавни бяхме връстнички, съседки. Тя ходеше в арменското училище на две пресечки от тук, а аз в турското училище съвсем наблизо. Всеки ден си учихме уроците заедно, тя пишеше на арменски, а аз на турски. Тя беше една крачка напред, защото можеше да пише и на турски. Един ден решихме, че аз мога да се науча поне да говоря на арменски, тъй като азбуката им беше сложна за мен. И така дните се сменяха, лятото и зимата, есен и пролет, растяхме като сестри. И двете знаехме, че наближават трудни дни с приближаващата война. Бащите ни бяха офицери в армията на Турската империя. Една сутрин, майката на Агавни, Варта, задря по вратата, като обезумяла:
    – Ханъм Метанет, отваряй, побързай… и плачеше – нахълта във вътрешната стая, затвори вратата, огледа се, като че ли търси крадец и продължи – Всички арменски войници са отлъчени от армията на пашата, някои са вече затворници, други убити, изтезавани. Тогава майка ми я прегърна, издърпа я към дивана, хвана я за ръцете и ѝ каза:
    – Ние сме като сестри, ще напиша вест до Шефкед, веднага да ми отговори за Вахрам и да го укрие! Вземи дъщеря си и всичко, което е ценно и елате тук у дома.
    Метанет целуна приятелката си.
    На следващия ден четирите бяхме седнали около масата, облечени в типичните турски одежди. На вратата се почука и се чу груб мъжки глас:
    – Отваряй, отваряйте, ви казвам.
    Две разпасани заптиета нахълтаха, огледаха ни и попитаха къде са мъжете.
    – Как къде – отвърна майка ми – на война!
    – Дайте си документите – майка им показа моя и нейния, но горката Варта притисна дъщеря си до себе си и каза: „Нямам документи тук. Ние сме на гости на кака Харика – ние сме братовчедки.” Заптието я изгледа и излезе от къщата с другото заптие.
    Леля Варта се разстрои, въртеше се около масата, мислеше, гледаше дъщеря си и така до полунощ. Когато се стъмни помоли майка да се грижи за Агавни и хукна нанякъде. Никога повече не я видяхме. Получихме писмо от татко, че чичо Вахрам е бил заловен и не знае къде е и ако разпитва ще го заподозрат в съучастие с арменците. Агавни чакаше зад вратата всеки ден и най-малкият шум я караше да отваря, бързо поглеждаше и не спеше с дни. Цялото арменско население от района беше изселено. Чухме за изтезанията, кланетата, но и ние се страхувахме. Майка ми гледаше Агавни като своя дъщеря. Продължихме да ходим в турското училище. Агавни се молеше на турски, говореше турски, пишеше на турски. Стана мълчалива и затворена. Когато баща ми се върна, извика майка ми и говориха тихо, шушукаха. Взеха решение на Агавни да ѝ дадат турско име и тъй като ходи вече в турското училище да кажат, че е тяхна роднина. Само така можеха да я спасят. Стана много тягостно, тревожно за арменците. Една сутрин намерихме леглото на Агавни празно, вратата отворена и торбичката с жълтиците я нямаше. Майка ми плака, а аз ѝ пригласях. Баща ми пушеше суров тютюн и миризмата още повече ме раздразни. Чакахме всеки ден вест, тайно разпитвахме, но не успяхме да научим почти десет години нищо. После получих писмо и веднага разпознах почерка на Агавни на турски. Изтичах при майка ми, която с треперещи ръце разкъса плика и зачете:
    – „Мили мои, беше невъзможно досега да ви пиша след онази сутрин, когато видях заптиета да обикалят съседната къща, грабнах торбичката с жълтици и право на пристанището. Докато се криех се натъкнах на ужасно зрелище – пазар на жени, които разголиха до кръста за продан. Между тях беше и майка ми. Тогава покрай мен мина един турчин с фес и потури, но от по-официалните. Приближих го и му предложих жълтици, ако откупи майка и я освободи. Треперех от страх, а той протегна ръката си, взе жълтиците и подхвърли няколко на продавача. Започнаха да се пазарят, но накрая непознатият успя да откупи майка за своя робиня. Когато тя ме видя, ме запрегръща, а аз й дадох своята забрадка, за да се загърне. Непознатият ни отведе в дома си. Оказа се, че е американец роден в Истанбул. Останахме в дома му, докато уреди да ни качат на кораб. Сега живеем във Варна, хората са прекрасни, имаме подслон. Знаем, че татко е жив, научихме от едни други заселници и го издирваме. Обичаме ви много. Майка също ще ти пише, лельо Харика, но сега е малко слаба. В нощта, когато е избягала и са я заловили, успяла да скрие в дрехите си малката златна лъжичка, която твоят дядо е направил за двете ви с инициалите Х и А. един ден лично ще ти я върне.
    Чакаме с нетърпение да ни пишете.
    Харика спря, изтри сълзите си и продължи:
    – Скоро след това получих лично до мен адресирано писмо и накрая имаше едно красиво гълъбче, а до него: „Мила Харика, иска ми се да съм гълъб и да долетя до теб…”
    Харика спря, когато леля Анна ѝ подаде тефтерчето и позната рисунка и думите бяха там.
    Настъпи мълчание. Харика прокара пръсти по страницата, вдигна поглед, а очите ѝ се бяха обагрили във въгленово сиво. Устните ѝ потрепваха, ръката тупкаше нервно по тефтерчето и когато се успокои продължи:
    – Ето така, Мари, ти вече знаеш цялата история на приятелството ми от детството с твоята майка Агавни, с моята Агавни.
    Мари подаде златната лъжичка:
    – Майка ми беше поръчала ако някога намеря истинска приятелка, да ѝ я подаря, защото надеждата да се видите намаляваше.
    Харика погали Мари, която протегна златната лъжичка и я подаде на Севда. Сърцето на Севда биеше силно, наведе глава, като че ли се дърпаше от подаръка, но успя да каже „Благодаря” и то на арменски. Усмивки се появиха по лицата на всички, а Мари сложи ръката на сърцето си и ѝ отговори с „Благодаря” също на арменски.
    – Мамо, сега разбирам защо беше просълзена в нощта, когато татко скъса писмото. Ще се опитам да му разкажа за приятелството ти и за моята приятелка Мари, ще се опитам да го накарам да чуе това, което аз чух днес. – каза Севда, а очите ѝ пламтяха.
    Госпожа и господин Налбантян си тръгнаха с Мари, а Севда се отдалечи с майка си към трамвайната спирка. Харика прегърна дъщеря си и каза:
    – Днес беше един от най-щастливите дни в живота ми от твоето раждане. Но ще трябва да научиш малко повече за рода на баща си, преди да му поднесеш разказа си за днешната среща. Ела да седнем на тази пейка.
    Очите на Севда замръзнаха в една точка, безлично, без мисъл и като че ли потънаха в бездната. Харика я потупа по рамото и продължи:
    – Баща ти е от известен турски род, чиито прародители са живели в онези времена, когато Турската империя губи от силата си, губи територии, а също така и най-силните си военноначалници. Неговият дядо е бил офицер и му било заповядано да наказва арменци и преди всичко да се заеме с жените и децата – или да ги потурчи, или да съдейства за изселването им. Бил млад и изпълнен с идеята за Нова Турция, за Турция без арменци. С готовност приел задачата и служил на Султана без колебание. Допускал и жестокости. Будел се от сън, викал на глас, но не се отказвал от делото си, да служи на своята Родина, на своите идеи. Един ден в конвоя му попаднала млада червенокоса със зелени очи арменка. Лицето ѝ греело, колкото и тъга да имало в очите ѝ, не се предавала духом. Прадядо ти се влюбил и против всички закони я укрил и спасил живота ѝ. В къщата, в която я криел, никой не подозирал, че тя е арменка. Била принудена да се преструва, била изгубила всичките си близки. Тогава прадядо ти започнал постепенно да се отдръпва от отговорностите си в армията, докато накрая се намерил предател, негов приятел и го издал на Султана. Гневът на Султана бил нечуван, но прадядо ти го убедил, че тя е вече мохамеданка и всичко арменско е изтрито от паметта ѝ и от сърцето ѝ. Тогава Султанът пожелал да я види. Това не се харесало на прадядо ти. Върнал се, подстригал косите ѝ, намазал главата ѝ с боя, но не се престрашил да посегне на лицето ѝ. Момичето знаело какво го очаква и посегнало на живота си. Прадядо ти с времето променил възгледите си и бил арестуван, получил смъртна присъда. Ето защо синът от тази любов пораснал без родители, станал истински боец, борел се заедно с младотурците и не подозирал, че и в него тече арменска кръв. Когато се оженил му се родил син с къдрава коса, с червен кестеняв оттенък. Дядо ти бил раздвоен, тъй като жена му била също тъмнокоса като него. След години научил истината за произхода си и за историята на родителите си. На предсмъртния си одър се разкаял пред сина си и жена си: „Толкова много злини съм направил, че нито сълзите, нито прошката, нито молбите ми могат да намалят разкаянието и болката, които тая в себе си. Не вървете против човешката доброта, не се подчинявайте на нечовешки закони. И с никого не споделяйте за моя произход. Разкайвам се и искам прошка.” И така затворил очи, а баща ти не допуска и до ден днешен дори да се споменава думата арменец. А аз се влюбих в неговите непослушни червеникави къдрици – през смях със сълзи завърши Харика.

    ***

    Чу се телефонен звън и леля Анна погледна към стенния часовник, който започна да бие… Беше 8 часа сутринта.
    – Ало – отговори Анна на турски.
    Разговорът беше кратък. Чичо Барон държеше лулата си и слушаше с огромно внимание, а Мари се опитваше да разгадае какво се говори, тъй като чу името на Севда.
    – Ще имаме гости – семейство Селиоглу настояват да се видим и аз ги поканих за вечеря. Обади се самият господин Селиоглу и настояваше да се срещнем и тримата с него.
    Времето течеше бавно. Мари излезе на пазар с леля си Анна и обсъждаха с какво да ги нагостят и какво е любимото ястие на Севда.
    Масата беше подредена. Красив порцелан и сребърни прибори подредени като за дворцов прием. Мари се възхищаваше на изящността, на майсторството на леля Анна, а чичо Барон излъскваше махалото на стенния часовник, обикаляше масата и си тананикаше стара народна арменска песен.
    Гостите пристигнаха. Поздравиха се на турски. Бащата на Севда беше строен, със запазени младежки черти, с прошарени къдрици, а очите му тъжни.
    Мари протегна ръка и се представи на английски:
    – Мари Налбантян.
    Мъжът гледаше и не можеше да отмести поглед от Мари, след това се обърна към дъщеря си Севда и лека усмивка премина през лицето му.
    Вечерята премина в приятелска атмосфера. Чичо Барон изнесе кратко слово в името на приятелството. Тогава бащата на Севда се изправи:
    – Позволете ми да ви благодаря за откровеността и за тази покана. Поразен съм от приликата на дъщеря ми Севда с Мари. Като че ли съдбата ни праща това изпитание, че ние сме еднакви. Ние сме хора, които носим сърца и спомени. Когато вървим по пясъка, стъпките ни са еднакви и вълните винаги ги заличават до следващите стъпки.
    Мари се усмихна, сещайки се за утрото, когато вълните се гонеха и изтриваха стъпките ѝ по пясъка.
    Бащата на Севда продължи:
    – Следите по пясъка се заличават, но нашата памет не може. Колкото и да се съпротивлявах и да слушах управниците ни по арменския въпрос, не е възможно да отрека, че истината се помни. И аз като баща си искам прошка от моите съвременници за трагедиите и пораженията, за избиването на една стара нация, с която днес би трябвало да сме приятели. Да, знаем, че нашите деца си приличат, някои дори и външно – погледна Севда, усмихна се на Мари, – да, знаем, че за всеки от нас има по един гълъб, гълъбът на приятелството.

    Очите на Харика светеха. Всички ръкопляскаха и точно когато чичо Барон вдигна чашата си за наздравица, прозорецът шумно се разтвори и нещо прелята и запляска с крила над масата.
    В стаята имаше гълъб (Агавни!)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *