Home » Избрано

Провинцията мре, дивото зове

2013.11.03 Няма коментари

 

Светлозар Стоянов, в. “Новинар”

.

Снимка: http://m.btvnews.bg

Снимка:  m.btvnews.bg

Миналата седмица една констатация, която отдавна вече не е новина, умря. Като стара и безинтересна мома в обезлюдено българско село. Обидена, че никой не й е обърнал внимание.

С нейната смърт настъпва и смъртта на селото. Българското, онова с отколешните традиции, млякото на баба и гегата на дядо. Онова толкова подигравано през последния половин век (и повече) село.

Миналата седмица от БАН съобщиха, че около 200 села в България, населени (някога) предимно с българи, вече са мъртви. И там вече няма нито един жител. Някои села от години нямат население, но не са изтрити от регистъра на населените места. В останалите млади почти няма. В над хиляда села от десетки години не се е родило и едно дете.

Виж, селата със смесено население, турските, помашките и циганските, са друга работа. Там хората се женят и се плодят. Колкото повече са хората от малцинствата, толкова по-голяма е плодовитостта. Селата с българско население обаче си отиват.

Погледнато отдалеч, селото обикновено разкрива романтична картина, чист въздух, вода студена, тежък (но здравословен) труд и една безкрайна хармония в човешките отношения. Киприте момичета от картините на Майстора и фотосите на потънали в цветя и здравец реставрирани къщи от рекламните диплянки също носят багрите на патриархалната хармония, която едва ли някога е била чак толкова хармонична, но никога няма да се върне в този й вид.

Българското село, от което извират корените на почти всички българи, днес е обитавано само от духа на дедите ни. Или от едни бедни и стари хора, които кретат с кривите си тояжки по пустите улици. Като вехти призраци.

В края на ХІХ век и началото на следващия на село живеят 80% от българите. Днес населените места, които нямат статут на град, са повече от четири хиляди и там живее по-малко от 25% от цялото ни население.

През последните години много села провидяха селския туризъм и екопътеките като панацея за всички болести, от които умира българското село. Но се забрави главното му богатство земята и плодовете на тази земя. Лошото е, че не всичко опира до липса на пари. Защото да си изчистиш двора, който си превърнал в клошарски склад, не е само въпрос на средства.

Идете в който и да е (оцелял) хоремаг. Там ще ви предложат кебапчета по 19 стотинки, сирене по селски, приготвено от прясно палмово масло, или селска салата от пластмасови домати и турски гумени краставици. Да, бабите с мотиките вече измряха.

Първият удар, който понесе българското село, бе криворазбраната социалистическа урбанизация. Тя превърна селяните в градски хора от селски тип и ги натика в заводите.

По-лошото е, че днес издъхват и малките български градове. Вземете например родния ми Казанлък. Според последното преброяване през 2011 г., само за 10 години този град се е смъкнал с 10 хиляди души. От 55 хиляди днес казанлъчани са по-малко от 45 хиляди. Сметката е проста. След 45 години Казанлък изчезва.

Ах, ще кажете, невъзможно е да се случи! Напротив, ще ви кажа аз. Градове умират дори в Щатите. И то големи градове. Погледнете Детройт. Изпари се пред очите ни.

Ето защо, винаги съм се чудел как ще свърши България. Дали ще се превърне в огромен цигански катун, дали ще ни превземат турците или ще ни преобразуват в бежански лагер за близкоизточни терористи.

Гледах обаче по телевизията как в обезлюдена Странджа група учени се опитват да възстановят изчезналите популации на дивите коне и зубри. И се сетих за финала на един мой стар разказ. Двама дядовци пътуват във влак и оплакват пустеещата българска земя, която препуска зад прозорците. Разказът завършва така: „Колко изоставени земи и запустели градини има в нашата литература и с каква любов се описват те винаги! Защо буренясването, бездействието, разоряването и примирението са толкова скъпи на българина? Тухлени складове, краварници, хамбари и прочие земеделски сгради без керемиди, прозорци и черчевета – всичко е порутено, всичко се разпада и подивява. Гледката овехтява навред и с всяка изминала година става все по-пленителна. А природата с нямото си спокойствие търпеливо чака този народ да измре и цивилизациите да преминат, за да залее отново всичко с неувяхващата си вечност.”

Да, явно винаги съм знаел какво ще се случи. Просто го бях забравил. България ще свърши като резерват. В по-добрия случай – за тарпани и зубри.

В по-лошия – за българи.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.