Home » Избрано

КЛЮЧОВЕТЕ НА ФРЕНСКОТО САМОЧУСТВИЕ

2011.11.01 6 коментара
Spread the love

Автор: Божидар Чеков

С голям интерес изслушах интервютата на всички водещи кандидат-президенти, излъчени от радио Дарик на 1-ви октомври т.г. Предаването се състоя няколко дни след събитията в Катуница и засягаше между другото връщането “по етапен ред” на българските цигани от Франция. На въпроса “какво биха предприели, веднъж избрани срещу погазването от френска страна на правото на свободно движение на „нашите сънародници”, всички отговориха, всеки според темперамента си, че ще се борят срещу тази дискриминация и ще защитат правото на българските граждани да пътуват свободно където пожелаят.
Предизборната демагогика е хапче, което може да приспи някой и друг избирател, но с нищо не решава нито циганския проблем, нито урежда европейското равноправие. Подобни екскурзии с “обратна разписка” се повтарят от няколко години и светлината, която се хвърля върху тях в повечето случаи е не вярна и не пълна. След като пламъците от къщата на Цар Киро, обиколиха телеграфните агенции на цял свят, изявленията на кандидат-президентите за защита на правата на българските граждани във Франция, пребиваващи прекомерно дълго, потвърждават отказа на някои водещи политици да се вгледат в реалността. Защото признаците за липса на равнопоставеност и безнаказност в българското общество са много по-видими от тези във Франция. В българските медиите се говори за депортиране и екстрадиране, което е тенденциозна измислица в услуга на сензацията, но не и на информацията. Побългарените френски думи означават, първата – насилствено местене на местоживеещо население към други земи и територии. Хитлер и Сталин са своего рода шампиони на депортиране на хора. Екстрадират се престъпници и опасни с действията си хора. Преди години Франция “екстрадира” 70 руски дипломати и техните семейства, поради шпионската им активност в Париж. Не точната употреба на “чуждици” и пристрасното използване на “вносни” понятия не помагат с нищо изграждането на европейско гражданско съзнание. Представям си за миг, днешните български младежи, копнеещи за реална евроинтеграция, пред които “лошите” французи, размахват заплахата с депортиране или екстрадиране. Начинът по който се обяснява, отказът на ЕС да приеме България в Шенгенското пространство, също е наситен с демагогия. Така режисирана информацията не само, че не отговаря на истината, но дори рискува да накърни самочувствието на цяло едно поколение. Не е ли именно липсата на самочувствие едно от обясненията за посредствената и бездушна игра на националния отбор по футбол? Поради това задължение на политици, журналисти и общественици е да дават цялостна и точна информация както за правата, така и за задълженията на пътуващите из Европа български граждани. Що се отнася до Франция, проблемът не е в “свободата на пътуването”, а в “безкрайното остановяване” на мургавите ни сънародници без разрешение на терени, които не им принадлежат. След като са били многократно предупредени, те са принудени да напуснат страната под строгия контрол на адвокати, магистрати и всякакви защитници на правата на човека. Всичко това е напълно законно, защото отговаря на общоевропейската директива за “тримесечния престой”. След този период от време, пребиваващият трябва да докаже наличието на легални средства, осигуряващи неговия поминък. В противен случай, той и семейството му получават малка сума пари и самолетен билет за връщане. Тази акция носи името “репатриране”, което означава принудително завръщане в родината, или там от където са дошли. На времето, бившият министър-председател Мишел Рокар предупреди: “Франция не може да приюти цялата мизерия на света.”
По време на завръщането на “мургавите франкофони”, по някакво непредвидено съвпадение, българските медии публикуваха имената на тримата печеливши Нобелова награда по медицина. Според тях, единият лауреат е американец, вторият – канадец, а третият – от Люксембург. Никой в София не забеляза, че цяла Франция ликува за отличието получено от третия в списъка – Жюл Хофман, роден в Люксембург, но приел френско гражданство през 1970 година.
Различното тълкуване, което се дава в България на събития и прояви случили се във Франция, будят недоумение и загриженост. Париж е само на 3 часа от София и 200 годишния демократичен опит на потомците на Волтер и Жан Жак Русо, би могъл да бъде от голяма полза за България. Жюл Хофман е типичен и пълен с поука пример.
Той емигрира във Франция през 1964 година (също както много преди него го е направила полякинята Мария Кюри) и започва кариерата си като редови изследовател. С времето се издига до поста директор на Националния Център за Научни Изследвания (CNRS) в Париж. С получената тази година Нобелова награда, световно известният учен се отплаща по най-блестящ начин на страната, която му бе дала възмоост да се реализира. От край време, хиляди политически емигранти, хора на изкуството и научни работници, намерили убежище в Париж, носят на втората си родина международно излъчване и влияние. По отношение на гостоприемството, Франция е безспорно първа в Европа. Повече от 100 хиляди чужденци годишно, между тях и доста българи, получават френски паспорти. Станали ференски граждани, тези хора добиват право както да избират, така и да бъдат избирани. В настоящата кандидат-президентска надпревара във Франция, представителка на партията на “зелените” е норвежката по рождение Ева Жоли. Франция също си има цигани. Но техните гласове нито се купуват, нито се продават. За разлика от “българския етнически модел”, френският не признава никакво малцинство, нито регионален, майчин, бащин или какъвто и да е друг официален език освен френския. Френската република не позволява на никакви чужди фондации да дълбаят етническите разлики или да формират образованието на политическия ù елит. Малцина са тези, които познават името на американския посланник, защото той в Париж е напълно невидим за медиите. Въпреки всичко, приобщаването на различните култури и сливането им в една, не е безоблачна мисия. От време на време избухват неизбежни и предвидими търкания между общностите. Отговорът е винаги един и същ: еднакви права, но и еднакви задължения за всички, без изключение. Каквито и политически промени да настъпят, който и да се качи на държавното курмило, Франция остава правова държава, гарант на социалната справедливост и равнопоставеност пред закона. Правосъдната ù система е независима и подвежда под отговорност рано или късно, всички отклонили се от правия път, без да държи сметка нито за социалната им принадлежност, нито за политическите им заслуги. От време на време, набедени в корупция министри отиват зад решетките за известно време, като обикновени затворници. Някои се отървават с условни присъди или глоби. Не са много страните, в които един бивш Президент, бива изправен пред съда за прегрешения извършени преди 20 и повече години. Такава е съдбата на уважаваният от всички Жак Ширак. Никой не оспорва във Франция всеобщото равенство пред закона.
Всички знаем, че в София гостува редовно Жан Мишел Жар. Ирина Бокова пък оглави ЮНЕСКО в Париж. Седмиците на френския филм се радват винаги на сериозен успех. Хиляди български студенти пътуват между двете страни. Време е, по тези многобройни мостове на културата, науката и забавленията, да тръгнат и гражданското съзнание, и полезната, истинска информация. Защото ако има нещо, което да характеризира френските граждани в бизнеса, науката или спорта, това безспорно е тяхното самочуствие. Чувството за принадлежност към една нация създала и наложила на целия свят демокрацията, като политически модел. Националното самочуствие, не е ли точно това което липсва днес на българските граждани?

Париж
15.10.2011г.

6 коментара »

  • Mariana said:

    “За разлика от “българския етнически модел”, френският не признава никакво малцинство, нито регионален, майчин, бащин или какъвто и да е друг официален език освен френския. Френската република не позволява на никакви чужди фондации да дълбаят етническите разлики или да формират образованието на политическия ù елит. Малцина са тези, които познават името на американския посланник, защото той в Париж е напълно невидим за медиите. Въпреки всичко, приобщаването на различните култури и сливането им в една, не е безоблачна мисия. От време на време избухват неизбежни и предвидими търкания между общностите. Отговорът е винаги един и същ: еднакви права, но и еднакви задължения за всички, без изключение. Каквито и политически промени да настъпят, който и да се качи на държавното курмило, Франция остава правова държава, гарант на социалната справедливост и равнопоставеност пред закона.”

    Франция разбира се е добър пример, каквито проблеми да има и във френското общество.

    Разлики има обаче, между България и Франция, и доста още разбира се. Една от тях е например тази, че повечето постройки в ромските поселения, гета, квартали и пр. са незаконни (някои от тях – и на частни терени, чиито собственици нищо не могат да направят срещу това). И освен обстоятелството, че тези хора често няма къде да отидат, дори да бъдат преместени от местата, където са; остана и това, че дори когато някой тръгне да разтуря някакви по-нови поселища или катуни (каквито случаи имаше в София например преди време), веднага се вдига страшен шум и сезиране на европейски институции, правозащитници и пр., че правата на ромите се нарушават в България, че какво се прави с тези хора (самонастанили се примерно в някакви междуквартални пространства), че как може така и т.н. И така се получава на практика, че поне по отношение на ромите, най-бедните държави в ЕС и страните с най-много роми – като България и Румъния – хем нямат достатъчно ресурси, за да решават по-добре въпросите, свързани с интегрирането на ромите, хем при тях и спазването на законите и от страна на ромите се тълкува често като нарушаване на техните права.

  • Любо said:

    “хем нямат достатъчно ресурси, за да решават по-добре въпросите, свързани с интегрирането на ромите, хем при тях и спазването на законите и от страна на ромите се тълкува често като нарушаване на техните права.”

    Това е твърде демагогско изказване. ЕС никога не е отказвал помощ за интегриране на малцинствата в Румъния, България и другаде, проблема е, че българското мнозинство краде парите, които няма как да стигнат до малцинството. Политиката на ЕС в тази сфера е да изправи държавите пред техните отговорности. Не може Франция да се занимава с интегрирането на българските роми, помаци, турци. Това е работа на България. Те могат да ни дадат пари, наставления и т.н. но всеки да си свърши работата. Не разбрах също какво е предложението на Мариана, да отворим концентрационни лагери, да ги направим на сапун ли? Прилича на бягство от отговорност.

  • Mariana said:

    Хем не сте разбрал наистина какво точно съм се опитала да кажа, хем не сте се посвенил да ми вмените сапуни и концентрационни лагери…

    А това, което се опитах да кажа в предишния си коментар, беше, че за разлика от френските роми българските не винаги са равни пред закона. Те просто понякога са над него. И не казвам нищо ново с това. А примерът, който споменах между другото с новото поселище в София, което беше разтурено преди няколко години – то беше поселище от роми от провинцията най-вече, дошли в столицата от разни краища на страната – и когато местната власт след доста консултации, колебания, за и против и пр. разтури това поселище, Даниел Кон Бендид например, който беше дошъл тук, не спести критики и обвинения, че правата на ромите не се спазвали.

    Що се отняса за парите за ромската интеграция, впрочем, тези пари се крадат и през многобройните ромски фондации, призвани да се борят за същата тази интеграция. И с това също нищо ново не казвам.

    Не приемам, впрочем, който и да било да си позволява да ме обвинява в етническа или каквато и да било друга нетолерантност, само защото не е за нещо на моето мнение или просто не го е разбрал. Имам, впрочем, достатъчно лични познати роми, които харесвам и уважавам. Има много интересни, много обичливи и талантливи (а даже и много работливи) хора сред българските роми. Но въпреки че българската държава дава социални помощи най-вече на ромите, и въпреки че има колкото искате правозащитни организации – няма кой като че ли да провокира, да възпитава ако щете, онези роми, които живеят по законите на кражбите, просията и гетото, че не може да имаш права без задължения. Подценяването на престъпването на законите, от страна на хора от ромския етнос в частност – подценяването на постоянните кражби на кабели, релси, шахти и пр.; на волното самонастаняване в на роми обезлюдени къщи или пенсионерски села; на безнаказано джебчийство и пр.(на ромска физическа съпротива срещу полицаи даже или срещу медицински работници включително, която, впрочем, си продължава) доведе до каскадния ефект от събитията в Катуница.

    Ако т.нар. цар Киро беше изолиран пример за безнаказаност, нямаше да има такъв каскаден ефект в национален мащаб. (В който, за щастие, не се стигна до нещо по-лошо за всички ни, дето живеят тук, в България, а не в някоя друга страна.) С което не искам да кажа, че българските местни “цар кировци” трябва да продължат да безчинстват по разни градове или селища, дето са си ги направили свои феоди някакви, едва ли не. Нито, че престъпниците имат етнически знак на определение. Просто двойните стандарти по отношение на законността или нейната липса; или по отношение на това, че не може да имаш права, без да имаш и задължения като гражданин; или по отношение на това, че не можеш да критикуваш една нова страна членка на ЕС за неща, които в по-старите страни членки биха се сметнали за нормални и законни, не са полезни и не помагат на никого. (В България и Румъния, впрочем, има най-мого роми, в сравнение с другите европейски страни, а въобще не може да се каже, че и голяма част от неромското население в тези страни е с подобен на европейския стандарт на живот.)

  • Tchekov said:

    Мариана, съжалявам, че трябва да обяснявам това което пиша. Все пак всеки трябва да направи усилието да се издигне над събарянето на бараките постоени между блоковете. Разликата между България и Франция не е в мръсотията на циганите и тяхната недисциплинираност, а в приципите на Френската република и липсата на републикански принципи в България.Проблемът е погледа на управляващите към \"малцинствата\" като цяло. След като Андрей Луканов разбра, че никога комунистите дори боядисани на социалисти няма да спечелят 51% от гласовете, създаде ДПС. Какво е ДПС? Всички малцинства са организирани на кланови и семейни групи. На върха на всяка има един старейшина. От 20 години всички управляващи преговарят със старейшитите и се споразумяват с тях. Иван Костов продължи делото на Луканов, като подписа хартата за правата на \"малцинствата\", която Франция НЕ ПОДПИСА. Чуждите фондации нахлуха като лешояди в България и \"прегърнаха\" беззащитните малцинства и разработиха техните езикови и религиозни спицифичности. Във Франция никой не купува, нито продава гласове, защото няма чужди фондации, които да разорават етническите разлики, нито политици, които да преговарят и търгуват гласовете на малцинствата. Разчитам на способността ви да се издигнете над проблемите на ежедневието, които не са причина, а последствие.

  • Mariana said:

    Моите уважения, г-н Цеков, но споровете трябва все пак да се водят коректно. Да не смятате, че не съм съгласна с мнението Ви, че малцинствата са организирани в кланови и семейни групи? Или пък, че, за разлика от Франция, България е опитно поле за всякакви чужди фондации? НЯКЪДЕ ТУК ДА СЪМ НАПИСАЛА ПОДОБНИ НЕЩА – ЧЕ НЕ СЪМ СЪГЛАСНА С ПОДОБНИ ПОЗИЦИИ ИЛИ МНЕНИЯ???

    Като не съм – защо ми обяснявате едни съвсем ясни всъщност неща? Да не смятате наистина, че само Вие ги знаете? А пък някакви глупаци тука, в България, безпросветни, не можели да се издигнат над проблемите на ежедневието… Не принизявайте по такъв некоректен начин (надявам се, че е било неволно) събеседника си.

    Проблемът все пак, г-н Цеков, е свързан в крайна сметка и с това, че България не е Франция, както е добре известно. Доста различна е историята и генезисът на нашата държава от тази на френската. Нима трябва да се напомня примерно това, че преди английският да стане световен език, такъв е бил френският? Нима трябва да се напомня, че Франция, за разлика от България, е бивша империя, имала своите колонии и своето влияние (а някъде още го има) в разни региони по света? Нима трябва да се напомня, че Париж е бил световният град, който в определени времена е диктувал не само политическите, но и всякакви други моди? С каква културна устойчивост може да се охарактеризира на този фон страна като България например, която, въпреки че е достатъчно стара (съществувала е, когато не е имало още французи, а франки) – има разпокъсана, противоречива еволюция и исторически периоди на пълно изчезване от политическата карта. Какво пишат нашите възрожденци примерно (представителите на закъснялото разбира се българско Възраждане)? Пишат “Криворазбраната цивилизация”. И тази пиеса на Д. Войников продължава за съжаление да е актуална още в някакъв смисъл. Само полюсите, образците за подражание или следване се сменят, но подражанието остава. Защо? Защото няма културна приемственост, приемственост на държавотворните и интелектуални елити, защото има една трудно възвърнала се държавност в края на ХІХ век, която оттогава до днес три пъти се започва и разтурва, почти до основи, в различни политико-икономически модели. (През 1878 г., 1944 г. и 1989 г.)

    Не можем да бъдем Франция, уважаеми г-н Цеков. Не сме опазили и развили, по много причини, в историческото време, достатъчно устойчива собствена национална култура. Нашата политическа култура винаги се е внасяла отвън, от различни центрове, в последния век и половина. Освен това се намираме на границата, в района на преливане и смесване на т.нар. Изток и Запад, на Европа и Азия, на европейското и балканското, и няма как да избягаме от това. (В което има и чар, има и предимства, има и големи рискове и недостатъци разбира се.) И аз мога само да съжалявам, че нещата тук изглеждат в някакъв смисъл обречени, че е доста трудно да се изградят работещи модели – при това разбира се далеч не само по отношение на ромите. Това обаче все пак въобще не е причина да смятате, че вашите сънародници тук, в страната, са глупаци.

  • Mariana said:

    Впрочем, както е добре известно, след края на Втората световна война една малка страна като България губи голяма част от преддеветосептемврийския си елит. И виновни и невинни са осъдени, унижавани, убивани, прогонени и пр. Т.нар. народен съд издава много повече смъртни присъди от тези в Нюрнберг. А Франция впрочем, родината на гражданските свободи, изпраща доста от своите евреи в едни вагони, водещи към смъртта. Разбира се по онова време повечето хора не са знаели какво точно става с депортираните евреи и други неудобни, но малка България все пак успява да направи нещо друго. Да ги спаси, да спаси евреите, които са били български поданици.

    Част от неблагополучията в нашата политическа история, впрочем, са свързани и с това, че след края на Първата световна война, например, на победените страни, между които сме (все сред победените, но както и да е :)), са наложени доста сурови условия при подписването на мирните договори. В едно парижко предградие, Ньои, и въобще в системата на Версайското, да го наречем, приключване на Първата световна война, са заложени донякъде причините за Втората световна война (това разбира се не е мое мнение или твърдение, то много пъти е било изказвано). Т.нар. Велики сили в европейската и световна история не веднъж са си играли със съдбата на по-малки страни, в името на своите си интереси. Такава е историята на света. (И както през лятото на 1878 г. Бисмарк казва, че целта на договорът, който се сключва в Берлин по онова време, не е добруването на българите; така и през есента на 1919 Клеманско примерно хич не го е било еня за условията, които България е трябвало да приеме, ако не иска да бъде окупирана и разкъсана още повече.)

    Споменавам, впрочем, тези известни исторически факти не за си търсим оправдание за неблагополучията, случващи се днес. А защото една държава, която и да било държава, не се гради за ден, два; не се гради за един или два човешки живота; не се гради даже за 50 или 100 години. Там, където моделите, идеологиите, политическата и икономическа конюнктура, градени-недоградени, са се разтуряли почти до основи и почвали отново, трудно може да има еволюционно надграждане. Оцеляване нe значи надграждане, но точно то, оцеляването, индивидуално, семейно или групово (не обществено, гражданско, държавно) има за съжаление всички основания, както и дълбоки корени, в битието на хората, на не едно и две поколения в тази земя.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.