2022-11-29

1 thought on “Избори в Тамбакунда

  1. Препрочетох два пъти прекрасния фейлетон на Димитри Иванов „Избори в Тамбакунда“.

    Неподражаемият му стил, финият му хумор кара читателя отново да се потопи в атмосферата на тънка ирония, лъхаща от всяка фраза.

    Още в началото обаче ме впечатли едно изречение:

    „В Царство България при цар Борис Трети имаше тотална забрана за избори.“

    Очевидно ставаше въпрос за периода след 19 май 1934 г., когато са забранени политическите партии в България и е установена т.нар. „еднолична власт на Кобурга“.

    Така е.

    Но какви са последствията за България – вредни или не?

    Ето какво казва непререкаемата историческа статистика:

    1. България постига неповторен след това връх в своя жизнен стандарт – седмо (VII) място в Европа;

    2. България единствена – главната заслуга е на същия „Кобург“ – ЕДИНСТВЕНА в Европа спасява своите еврейски съграждани;

    3. България не изпраща нито един войник на Източния фронт – пак „Кобургът“ стои в основата на това постижение;

    4. България не прекъсва дипломатическите си отношения със Съветския съюз (който вероломно я напада в началото на септември 1944);

    5. И т.н.

    Питам се:

    Ако политическата пасмина беше с развързани ръце през този период, какви ли щеше да ги надроби?

    Ето, вече над 22 години демокрация, стотици политически партии, пълна свобода… и ГЕНОЦИД!

    Какво показва сравнението:

    1. България е на последно място в Европа по жизнен стандарт, на първо място по инфаркти, инсулти, смъртност – лидер в отрицателния прираст на населението;

    2. България тотално се циганизира, българите са се свили в миша дупка, а 55,000 полицаи по-често стачкуват и по-рядко се сещат за какво получават професорски заплати – двойно над учителските;

    3. България изпраща „пушечно месо“ навсякъде по света, където замирише на барут;

    4. България „тича пред вятъра“, когато й подскажат, че трябва да се подмаже пред поредния „Биг Брадър“ и да загърби довчерашни „дипломатически отношения“;

    5. И т.н., и т.п.

    Та:

    Ако можеш да избираш (не като днес и вчера, разбира се) –

    Кого би избрал – „Кобурга“ или днешните ни вчерашни политици („политическата класа…“)?

    В нашия квартал, допреди половин век софийско село – е, не толкова елитно като Бистрица, Бояна, Драгалевци – живееше един странен старец.

    Срещах го по прашните улици – зиме, лете – винаги облечен с кожух с вълната отвън и с рунтава шопска капа, обрасъл в лицето като кожуха си.

    Разказвали са ми, че този нашенец, като видел някъде изхвърлено някое умрело прасе, вадел камата от пояса си, отрязвал си от рибиците и на място заръфвал парчето свинско – толкова първична природа (или порода?) бил.

    Викаха му „Денко“.

    Има хора, които още го помнят. Пък и светът е малък. Тия дни пътувах за няколко спирки в автобуса със съпругата на мой пръв братовчед. Споменах й за „Денко“, тя се засмя и призна, че това всъщност е Младен Бишлев – бащата на нейната майка…

    Защо разказвам всичко това?

    Край прочутото (поне колкото град Габрово) софийско село Бусманци имаше едно време едно блато. Ама не като Андрешковото – сериозно, яко, дълбоко, оазис за пернатия дивеч – патици, гъски, бекасини.

    Абе истински представителен образец на т.нар. „мокри природни обекти“. Та ако имахме истинска „природозащитна класа“, едва ли боингите щяха да кацат на новата писта на Летище „Враждебна“ (където е и прочутият „Терминал 2“ на Аерогара „София“).

    Защото блатото изчезна под пистата.

    Нейсе.

    Но заедно с блатото изчезнаха не само костите на неизвестен брой разстреляни без съд и присъда в първите седмици след 09.09.1944 г. български интелектуалци (селските лумпени всяка вечер се появявали на мегдана с все нови „меки шапки“, които ловели в същото блато), но и известното на населението от околните села „царско гюме“.

    Влизал съм като дете в него (наблизо имахме голяма 12 дка ливада). Беше по-широчко от обикновените гюмета; подът не беше землен, а дъсчен – върху дъските е била застилана слама, на която отдъхвали авджиите.

    Кой е бил постоянният спътник на „Кобурга“ в „царското гюме“? С кого царят е делил сламената постеля и царската си дажба?

    Прозорливият читател позна кой е завсегдатаят в царското гюме:

    ДЕНКО БИШЛЕВ – шопът с първичната природа – не някой Георги Джагаров, Панталей Зарев или страшилището за африканските слонове и лъвове Пенчо Кубадински…

    Не!

    Обикновеният, най-простият от простите, най-първичният от първичните български селяни.

    Питам се:

    Защо не се знае къде е гробът на последния български цар?

    И разбирам:

    Защото той, Царят, е една от онези личности в човешката история, които са заслужили честта да не се знае къде почиват костите им:

    Моисей… Левски…. Ботев…

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *