Home » Избрано

Идва ли краят на американската мечта?

2011.11.14 Един коментар
Spread the love

Американците търсят нови спасители. Затова изборите през 2012-а могат да се окажат исторически вододел

“Independent on Sunday”

“Преди 10 години имахме Джони Кеш (фамилията му в превод от англ. език означава пари в брой), Боб Хоуп (надежда – англ.) и Стив Джобс (работни места – англ.)”, гласи солена шегичка, станала популярна, след като Силиконовата долина изгуби един от символите си. “Сега вече няма пари в брой, няма надежда, няма и работни места”. Тази шега може и да не е претендент за Нобелова награда за смешна история, но показва мрачното настроение, което цари в Америка – година преди страната да произнесе присъдата си дали Барак Обама заслужава втори мандат в Белия дом.

Преди провеждане на президентски избори се говори, че вотът ще бъде исторически вододел, за да подхожда на двамата кандидати, които наистина са се подготвяли за поста през миналия век: 1932 г., която предшества избора на Франклин Рузвелт и последвалите пет десетилетия господство в Белия дом на Демократическата партия; голямото поражение от Рейгън през 1980 г., когато официално бе направена консервативна промяна в националната политика, която продължава и до днес.

Смяташе се, че 2008 г. ще донесе ново начало – не само заради цвета на кожата на победителя, но и заради очакванията за промяна и възраждане, които изглеждаше, че набират скорост, въпреки най-лошата икономическа криза след Голямата депресия, която докара в Овалния кабинет Франклин Делано Рузвелт. Ситуацията обаче не бе такава.

Големите надежди могат да създават големи, неоправдани очаквания

Това се случи и с Обама. Бляскавото обещание не бе изпълнено, поне засега; донякъде заради неговата неопитност (той бе само две години в Сената, когато през 2007 г. бе обявена кандидатурата му); донякъде заради изключителния инат на опонентите му от Републиканската партия; но преди всичко заради икономическата криза, която се оказа по-сериозна и по-трудна за разрешаване, отколкото почти всеки очакваше.

Истината, изразена в цифри, бе представена преди дни в последните прогнози на Федералния резерв – централната банка на САЩ. Икономическият растеж в следващите три години едва ли ще надхвърли 2.5% – значителен според остарелите евростандарти, но едва достатъчен, за да не изостава от увеличаващата се работна сила. Дори и да предположим, че е избегната нова рецесия, то безработицата ще продължава да е почти 9%, когато се проведат изборите, а в края на 2014 г. вероятно все още ще е над 7%. Това подобряване на ситуацията може да окаже влияние върху увеличаване, но не на свободните работни места, а на броя на американците, които са се отказали да търсят работа. Помнете също така, че нито един президент след Рузвелт не е бил преизбиран, когато безработицата е била над 7.2%.

Цифрите обаче показват само част от ситуацията. Те не могат да опишат задълбочаващото се чувство на упадък; усещането, че тази криза не е само временен обрат, а постоянна инфекция, влияеща на националното благополучие. Докато икономиката бе в добра форма, несправедливостите и недостатъците на системата бяха прикривани.

Повече от десетилетие се появяват обезпокоителни сигнали

– нарастващите бюджетни дефицити, увеличаващите се задължения на хората и стагнацията в доходите на средната класа. Голямата рецесия ги извади на показ и те могат да вдъхновят американците да се променят. Доминиращите емоции днес са безсилие и гняв. Не можете да ги измерите с възхода на дясното движение “Чаено парти” и на лявото “Окупирай Уолстрийт”. От идеологическа гледна точка те се намират на двата противоположни края – първите смятат правителството за източник на всеки проблем, а другите настояват властта да се справи с несправедливостите на капитализма.

В сравнение с “Окупирай Уолстрийт” “Чаеното парти” е почти организирана политическа сила, която в момента тласка напред Републиканската партия. Но по начин, по който представляват двете страни на една монета. И двете движения са гневни на статуквото. Мразят системата, в която управляват парите; политиците са зависими от финансовите си благодетели, а изпълнителните директори си плащат безсрамно високи бонуси, дори и когато са докарали компаниите си до дъното.

Още по-важно – Голямата рецесия създава измамното усещане и за американската мечта. Правото да натрупаш състояние винаги е било част от тази мечта, но при определени условия, свързани с честност. Тези условия са достигнали своя предел. Не минава и седмица, без да се появят нови статистически данни, които показват, че националното богатство е все по-концентрирано в ръцете на много малко хора. Пропастта между много заможните и останалите американци е по-голяма след депресията от 1929 г. Либералите обвиняват намаляването на данъците, което предприе Буш през 2001-2003 г. Това обаче само затвърди тенденцията технологичният напредък да възнаграждава собствениците на капитал и изключително сръчните, докато глобализацията на пазара на труда унищожи милиони работни места за американската средна класа в традиционните сектори на икономиката.

Друго отмиращо мнение е, че

всяко следващо поколение ще бъде по-добро от предишното

Съвременните млади американци може да живеят по-зле от родителите си в свят, където пълната заетост на работната сила в традиционния смисъл може да се постигне завинаги. Освен това се предполага, че образованието е ключът към непрекъснато нарастващото благополучие. Американците често са атакувани с доказателства, че училищните им стандарти изостават опасно след основните им конкуренти от Азия и Европа.

Вярно е, че целият свят завижда на американските университети – доказателство за това са чуждестранните студенти, които се тълпят към тях. Средните дългове на студентите в САЩ са се увеличили до над 25 000 долара на човек, което е рекорд, и сега общо заемите на студентите превишават задълженията по кредитни карти. Това става в момент, когато намаляват добре платените работни места, които ще позволят на завършващите да изплащат кредитите си. Смяташе се, че Америка е място на социална мобилност. Всъщност проучванията показват, че ако си роден в бедно семейство, имаш по-голям шанс да забогатееш в Канада или някои европейски страни, отколкото в САЩ.

Това ни връща към Стив Джобс. Несъмнено той бе титан в съвременния бизнес и е сравняван с Томас Едисън или Хенри Форд. Но тъгата след смъртта му показва нещо друго – усещането, че определена част от Америка си отиде с него;

Америка, в която две деца могат да променят света от гаража си

Подобни страхове, разбира се, са доста преувеличени. САЩ все още са най-творческото място на земята и доказателство за това са получените патенти, спечелените Нобелови награди и маниите, които завладяват света – да не споменаваме безмилостния индустриален шпионаж, на който САЩ са подложени от страна на Китай, Русия и др. Осезаемо е чувството, че ХХI век няма да принадлежи на Америка и глобалното икономическо превъзходство пресича Тихия океан.

Затихващата сила на САЩ в чужбина допринася не толкова болезнено, но пък осезаемо за усещането на упадък. Срещата на Г-20 в Кан подчерта това. Преди Вашингтон бе смятан за потенциален спасител на еврозоната. Сега, затънали в дългове, САЩ са просто наблюдател. Всички погледи са насочени към Китай, който притежава резерви на стойност 3.2 трилиона долара.

Във военно отношение, разбира се, Америка остава ненадмината, единствената световна суперсила, която може сама и веднага да изпрати многобройни войски навсякъде по света. Вашингтон обаче вече не може да си позволи втори Ирак или Афганистан – войни, които струваха над 1 трилион долара.

Влиянието на Америка намалява дори и в региони, където имаше традиционно господство. САЩ не могат да моделират близкоизточния мирен процес; гледаха отстрани Арабската пролет; а честно и със съжаление в гласа сътрудник на Обама каза, че “бяха на задна линия” във войната на НАТО в Либия. Подобен подход може да създаде забележимо дипломатическо и финансово присъствие, но бе лек удар за защитниците на американската изключителност и за глобалните претенции на страната.

Въпреки това няма разочарование и усещане, че старият модел вече не работи. Когато времената бяха добри, несъвършенствата нямаха значение: федералното правителство традиционно бе далечна реалност, а разделението на властите е вписано в конституцията. Но когато времената са лоши, хората гледат към Вашингтон с надеждата да получат решение. Затруднено положение, в което е страната, повдига въпроси дали двупартийната система в настоящата й форма функционира.

Американците общо взето са прагматици и с умерени възгледи

Те вече гледат към Вашингтон и виждат само поляризация и вечни спорове между двете партии. В американската система на разделение на властта политиката може да работи само ако се правят компромиси. Според мнозинството от настоящите сенатори и конгресмени, основната заплаха, пред която се изправят, не е опозиционната партия по време на избори, а по-радикален съперник от собствената партия, в която малцинство от посветени активисти решават изхода.

Резултатът е Демократическа партия, в която доминира либералното крило, и републиканска фракция, която е станала по-консервативна от всякога. Всеки се е окопал дълбоко в идеологическото си укрепление. Американците са благосклонни към силни аргументи и разделено правителство – но не разделено по този начин. Разделението на властите е направено много добре, но когато един законодателен орган (Сенатът) изисква гласовете на 60 от всичките 100 членове за най-малко спорни закони, нещата се променят. След разногласията при гласуваното през лятото на увеличаването на тавана на националния дълг, националното недоволство се превърна в отвращение. Направено наскоро проучване по поръчка на Си Би Ес, в. “Ню Йорк таймс” показа, че одобрението за работата на Конгреса е само 6%.

Изглежда обаче нищо не се променя. Преди дни Камарата на представителите успя да приеме с мнозинство от 396 срещу 6 гласа резолюция, която утвърждава “Вярваме в Бог” като официалното мото на САЩ. Но останалите важни въпроси са обречени на провал. Омразата на републиканците към по-високите данъци, дори и за свръхбогатите, блокира закон, който би осигурил работни места на стотици хиляди. Подобно противопоставяне изглежда ще попречи и на двупартийната “суперкомисия” в Конгреса, създадена при сключването на сделката за тавана на дълга. Неуспехът може да се изрази в ново понижаване на рейтинга на САЩ от рейтинговите агенции – и да увеличи презрението на обикновените граждани към политиците.

Не е чудно, че американците търсят нови спасители. Не е чудно, че се появиха леви и десни протестни движения. Не е чудно, че популярността на политиците с оригинални възгледи като доста грубия в изказа си губернатор републиканец от Ню Джърси Крис Кристи или преподавателката в Харвардския университет Елизабет Уорън, кандидат на Демократическата партия за Сената, тормози Уолстрийт и финансовия сектор.

Бунтарското настроение също така помага

да се обясни необичайната борба за президентската номинация на Републиканската партия през 2012 г.: отказът да приемат опитния Мит Ромни и флиртът с алтернативните кандидати, сред които е бившият собственик на пицарии Хърман Кейн, чиято кандидатура, както изглежда, може да залезе, но не само заради отправените му обвинения в сексуално посегателство.

До изборите все още има една година и резултатите от тях са доста неясни. Обама би имал сериозни притеснения при нормална обстановка, когато одобрението му е само 45% и 75% от американците са на мнение, че страната е “поела по грешен път”, според едно от последните проучвания на общественото мнение. Но както казва стара поговорка, не можеш да победиш някого, без да имаш с кого да го победиш.

Едно нещо обаче е сигурно. В тежки моменти за Америка на сцената се появяват популистите. Това може да бъде и настоящият президент, който остро критикува безсърдечните републиканци заради това, че поощряват богаташите. Може да бъде и републиканец, който успее да убеди сънародниците си, че Обама води страната към разруха. Или пък може да бъде трети кандидат, който да се превърне в отдушник на общото недоволство от статуквото.

Не отписвайте напълно тази възможност. А и през 1992 г. Рос Перо обяви кандидатурата си само шест месеца преди изборите и спечели почти 20% от гласовете – във време, когато проблемите на САЩ не бяха и една десета от тези, пред които страната е изправена днес. По един или друг начин 2012 г. може да се окаже изборният вододел, който 2008 г. не бе.

Източник: в. “Сега”

One Comment »

  • Nik said:

    “Преди дни Камарата на представителите успя да приеме с мнозинство от 396 срещу 6 гласа резолюция, която утвърждава „Вярваме в Бог“ като официалното мото на САЩ.”

    Стига наистина да вярват в Бога и да вършат делата си върху основата на тази вяра – ще си решат проблемите.

    Европа пак изостана безнадеждно назад, като благодарение надмощието на социалистическия атеизъм отказа да констатира в конституцията си, че именно християнската вяра я е извадила от блатото на тоталния нравствен, културен и икономически провал.

    Затова християнските Щати имат повече шансове от езическата атеистична Европа да прескочат трапа на световната икономическа криза в следващите няколко години.

    А когато слепец слепеца води…

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.