Home » Авторски страници

АГОРАФОБИЯ: СТРАХ ПО БЪЛГАРСКИ*

2011.10.18 2 коментара
Spread the love

Да се отгледа едно единствено дете, е нужно цяло селище.

Африканска поговорка

В книгата си De Architectura libri decem (Десет книги за архитектурата), Марк Витрувий (80–25 г. пр. Хр.) пише: „Дължината на разперените ръце е равна на височината на човек….” През 1492 г. Леонардо да Винчи рисува Витрувианския човек, наричан още Канон на пропорциите – мъж с разперени ръце е поставен в кръг (израз на духа) и в квадрат (израз на материята) – в бележките около рисунката Леонардо е написал: cosmografia del minor mondo (космография на микрокосмоса).

Забравил „канона на симетрията”, светът продължава да бъде асиметричен, дихотомен (разрязан на две), Mondo anti-leonardesco бедни и богати, болни и здрави, неграмотни и грамотни. Само 500 милиона от наближаващите седем милиарда земляни (earthicans) имат компютри – това е „цифровата пропаст”, която ражда „пропастта в знанията”. Пет милиона деца умират ежегодно от глад в Африка и Азия, други пет милиона започват да пълнеят от деца в САЩ – най-трагичната асиметрия. Гладните и необразованите са най-много в Африка, нахранените и изучените – в западните страни. Три милиона семейства във Великобритания и САЩ имат поне по един милион долара – три милиарда човека в Африка и Азия имат месечен доход по-малко от десет долара.

И в демократична България нисък стандарт на живот, висока смъртност от болести и от другата страна – хедонизъм, алчност, агресия и никакъв стремеж да се прави нещо pro bono publico. Както е казвал Атанас Буров: “Българинът като забогатее, той се забравя. Удря го на грабеж, разгул, разврат, покер. Става злобен и завистлив. Губи човешкия образ. За него няма нищо свято на този свят. Парите отприщват пороците му, слабостите и злобата му. Българинът с пари се смята за по-умен от този, който ги няма.” Така ние сме европейци, които са по-близо до афроазиатския полюс на анти-витрувианския глобус на планетата Земя.

Асиметрията богати-бедни съпровожда човешкото общество от векове протестите, понякога с формат на революции, са пиковите изяви на стремежа на хората за социална справедливост. Сега те отново протестираттози път срещу финансовата политика на банкерите и политиците, довела до „над един милион хора, загубили работата си, десетки хиляди ипотекирани домове, прибрани от банките, и борба за оцеляване на дребните предприемачи.” На 15 октомври 2011 г. вълната на Движението на възмутените (Los Indignados), родена от стачките през май в Испания, обхвана стотици хиляди хора в повече от 70 страни по света – те излязоха на улиците и площадите – и пред банките – във Франкфурт, Рим, Лондон, Мадрид, Атина, Брюксел, Базел и Ню Йорк, Сиатъл, Денвър, Сан Диего и други градове на САЩ. И питаха защо трябва ние да плащаме за кризата, която банките предизвикаха?” Затова Окупирай Уолстрийт” стана девиз на протестиращите в Канада и САЩ, „Окупирай фондовата борса” – в Лондон, разбиване на прозорци на банки и министерства – в Рим.

А в София, Бургас, Варна и други градове на България? Само 20-30 протестиращи в София! Защото има финансова стабилност, пропагандирана от политиците? Или? Ние се измъчваме от условията на живот, от несправедливостта и беззакониетои се възмущаваме от тях в разговори помежду си в кафенета и кръчми, но не протестираме открито по улиците, площадите и аудиториите. Емигрирането засега е нашата ефективна форма на протест и надежда за по-добри условия за образование и работа, по-добро качество на живот и по-добър социален статут. „Тихо, да не събудим българите” – изписали на плакат гърците, протестиращи в Атина.

Нашите проблеми са в колективното ни мълчание. „Ние самите сме нашето наказание” – като че ли за нас го е казал мъдрият римлянин Марк Теренций (116–27 г. пр. Хр.). Ние живеем “в кротко отчаяние“, както Хенри Дейвид Торо е писал в “Гражданско неподчинение” за американците от 19-ти век. Ние сме индивидуалисти с особени, свръх-патриархални, еснафски изяви – егоизъм, страх и робско подчинение преобладават над съпричастност и споделена креативност.

Ние страдаме от агорафобия**, Алек така написах тези дни на мой бивш студент, който няколко пъти писа протестно писмо до министъра на здравеопзаването и на образованието и науката.

От Мишел дьо Монтен и Цветан Тодоров, също и от годините ми (71), научих, че живеем в “несъвършената градина”, от Борхес – че човек е “несъвършеният библиотекар”, но – вероятно от бургаската сантименталност – все ми се иска да вярвам, че светът може да бъде по-справедлив, симетричен, витрувиански, mondo leonardescо.

Д-р Георги Чалдъков


___________________________________________

*От „Пеперудата и синьото хапче” – публесета, подготвени за печат.

** От гръцки, agora – площад, phobia – страх; панически страх да бъдеш на улици, площади и други открити места.

2 коментара »

  • Ваня said:

    Драги г-н Чалдъков,
    Много вярна констатация, но тя е просто поредната! Защото нашата обърканост и неопределена етническа физиономия, започва от нещастният спор, какво сме ние най-вече аджеба – траки, славяни или българи. И в този този гротестен политически каламбур потъват всички напъни на по свестните сред нас да ни покажат що годе по надежден път за националното ни спасение. Ама как да стане това спасение, като то още от Кубратово време е започнало да се задушава. Той великият старец им показал по стар тибетски обичай номера с пръчките т.е. да не се делят и онези петимата апапи, ханове де точно това направили. Всеки си взел конницата и където му видят очите. А днес някои смешни тангранисти, се пъчат колко Българии сме направили (щото все се цепим), като подминават гузно още по смешният лозунг на сградата на народното събрание (за съединението де), който виси като ръждясал меч върху съвестта и паметта на оцелялото население от времето на Кубрат, че и по отрано. Защото на никой друг парламент по света не стои такъв срамен лозунг за малоумници. И най-малките знаят че сговорна дружина планина повдига. А ако влезете в парламента, ще видите че онези вътре да има как да обърнат думата съединение в разединение, ще се чувстват изпълнени с висока патриотична гордост. Така че извинявайте за дългият коментар, но както казват някои мъдри историци “За българите или лошо или нищо, иначе се възгордяват. Малко да ги похвалиш викат че Господ е българин, стават по лоши от евреите”.
    Докато не се смирим и не съберем пръчките нищо добро не ни чака!

  • Mariana said:

    Хубавите неща са плод на някакви еволюции – икономическа, политическа, родова, социална. Т.нар. прабългари (които разбира се сами себе си не са наричали така) са пренимали във или до времената, в които са основавали своите дължави, пред някакво достатъчно адекватна на съответните времена, векове и пр. еволюция на етноса или родовете, аристократичните родове, довела до достатъчно жизнена и адекватна за времето си политическа, военна и пр. култура. Ако не беше така, нямаше да успеят да се задържат и по тези географсши ширини достатъчно, че да си оставят името и държавата, която по-късно минава през разни перипетии и трансформации разбира се. В началото на третото “издание” (т.е. от 1878 г. насам) на тази държава тя е трябвало да догонва с бързи темпове организации, отношения, модели, развили се на този континент в по-благоиприятни исторически, отколкото за нас, обстоятелства. Да догонва и да се опитва да се съедини първо, северната и южната й част, да води войни после за третата част от себе си (неуспешни, както е добре известно), да се опитва да изживява набързо, за десетилетия, процеси, които в други европейски страни са протичали векове. И въпреки това, въпреки всички байганьовски и балкански страсти, въпреки войни, катастрофи и пр., в края на 30-те години на ХХ век, само за няколко десетелитея, тази страна успява да постигне доста. Каква държавна къща е била строена от 1878 до 1944 г. е една по-дълга, достатъчно сложна тема. Така или иначе обаче от есента на 1944 г. до есента на 1989 г. съвсем друга “къща” започва да се строи. И в началото на стоенето на тази втора “къща” на третата българска държава е избита, унизена, потисната или прогонена твърде значителна част от предведетосептемврийския елит на страната. (За една малка страна в този исторически момент, която е била стоена само десетилетия преди това, това не е никак малка загуба, впрочем.) Идват известните 45 години тоталитарен социализъм, втората “къща” руши почти напълно първата и почва отначало, по съвсем друг модел. После, от есента на 1989 г. започна третата “къща” на третата българска държава. И тя започна да се строи с доста значими разрушения на неща, оставени от втората. И все догонваме, и все в ускорени темпове се прилагат или копират сляпо някакви готови модели. Каква собствена, достатъчно устойчива и адекватна на обстоятелства, време и пр. национална специфика би могла да остане при подобно развитие на нещата? Каква култура може да доминира, освен (пак) индивидуална или семейно-баджанашка култура на оцеляване? Впрочем, може би си струва да си спомним и затова, че българското Възраждане по време на Османското владичество идва заедно с едно сравнително икономическо възраждане, не с икономически упадък. Сега времето е доста различно, но така или иначе и в тези времена на световна икономическа криза и на глобална икономика се оказва, че има значение, и то голямо значение каква държава има или няма в една или друга територия. И какви доминиращи модели на поведение, плод на сбор от фактори, исторически, икономически, политически, социални и пр., има в нея.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.