Home » Авторски страници

Иван Даракчиев: “Защо не ми цитирате Хайтов или Димитър Талев?”

2011.09.12 3 коментара
Spread the love

Интервю на Тася Тасова (Австралия)

Иван Даракчиев е роден в Бургас на 15.07.1948 г. През 1967 г. завършва с отличие Техникума по индустриална химия, а през 1972 г. се дипломира отново като „първенец на випуска“ и става инженер по микроелектронни технологии във ВХТИ – София. Между 1972-1982 г. работи в Института по микроелектроника в София, а след това заминава на специализация в Католическия университет в Льовен, Белгия.

Отказа да се завърне, превръщайки се в невъзвращенец. През 2004 г. основава „Дукати“, малка организация, занимаваща се с консултантска, брокерска и издателска дейност (www.dukaty.com). Резултатът от дейността си като научен работник в микроелектрониката се изразява в множество публикации, авторски свидетелства и патенти, малка част от които могат да се видят при справка с интернет търсачките.


На първо място всред непрофесионалните му интереси стои музиката. По времето на ученичеството си в ТИХ е ръководител на вокално-инструменталната група “Корали”, от която по-късно се раждат професионалните групи „Тоника“ и „Домино“. Други хобита са му литературата, историята и археологията. Обича спорта във всичките му разновидности, практикува: тичане, йога, плуване, гмуркане, пинг-понг и по малко от всичко, което му е достъпно. Иван има и друго любимо занимание, което не може да определи като хоби, но което цял живот е диктувано от прагматични причини и обстоятелства – изучаването на чужди езици.

Свободно говори шест езика, не толкова свободно- още толкова. „Когато действаш на много фронтове и искаш да контролираш – а не само да движиш пешките – по няколко сложни проекта едновременно, знаенето на езици е безкрайно полезно умение. Все едно отваряш няколко допълнителни прозорци в една тъмна и висока кула“, споделя Иван. Г-н Даракчиев се занимава с издателската дейност на книги с патриотична насоченост и такива на здравна тематика, и природосъобразен начин на живот.

Всички му книги могат да се видят обявени на специализирания за това сайт www.dukaty-books.com, откъдето могат и да се закупят. Иван Даракчиев е автор на книгата “Bulgaria, terra europeansis incognita”, която представлява истински синтез на най-важното в неговия живот. Познатите и приятелите сполучливо наричат книгата му неговия “opus magnum”.

****

Иван Даракчиев

Иван Даракчиев

– Г-н Даракчиев, как ще излезем от кризата?

– Първо, да дефинираме кризата. Всички – и в България, и в чужбина – под този въпрос биха подразбрали просто настоящата финансово-икономическа криза в световен мащаб. Според мен, по-важно за нас, българите, е да осъзнаем, че страната ни се намира в перманентна криза от момента на поставянето на власт на Фердинанд Сакскобургготски. За българската държава всички – или поне повечето – моментни спадове или пикове вследствие влиянието на световната икономическа, а нерядко и свързаната с това политическа конюнктура, са вторични или дори третични ефекти.

Поради това фокусът на усилията на съзнателните българи трябва да бъде прилагането на механизъм, гарантиращ излизането на страната ни от тази траеща вече около 125 години криза. Тогава и само тогава ще бъдем още по-малко зависими от световната конюнктура, тоест вторичните ефекти – и особено спадовете – няма да се отразяват толкова чувствително на нацията ни. А при спадовете това е болезнено. Тогава и само тогава бъдещето на България ще представлява прогрес за българите. Ретроградният курс днес предвещава само разпад на нацията. И то не след много дълго.

– Кажете, според вас, в икономическа, политическа или духовна криза се намираме?

– Отговорът на този въпрос си е буквално “три в едно”. Българската нация днес изпитва дълбока икономическа, политическа и духовна криза. Днес това е дъното, достигнато, както казах, след почти 125-годишен период на упадък. Интересното е, че през този век и четвърт, когато се появяват на бял свят цели шест поколения българи, има немалко моменти на икономически подем, има и периоди на духовен такъв, но в политическата сфера отчитаме само влошаване: подлизурщината, покварата и корупцията се ширят без прекъсване от първата та до последната точка на интервала от време, който визираме; некомпетентността, полуграмотността и безхаберието също; към горните константни характеристики трябва да добавим и стремежа към лично облагодетелстване и обграждане с ласкатели и блюдолизци (шуреи, баджанаци, братовчеди и друга рода са с предимство, разбира се). А през последния двадесетгодишен период и трите компонента на кризата са се така развихрили, че наистина сме стигнали най-ниската точка за всички времена.

– Коя е тази сила, която сплотява българина?

– Може да ви се стори странно, но мисля, че на днешно време това е инатът. Ако трябва да правят напук на нещо или някого, нашите хора са много изобретателни и невероятно солидарни – де, да беше така и в други аспекти… Например, почти всички шофьори в България си присвяткват, за да сигнализират на колегите си, че има полиция (т.е. “Спазвайте за малко правилата за движение!”), но не им и минава през ум, че последното трябва да е дълбоко вкоренен навик. Всъщност, култура на шофиране да е част от цялостното им поведение на съзнателни хора…
Със съжаление трябва да констатирам, че любовта към Отечеството и чудните му природни дадености в днешното до крайност комерсиализирано общество се считат едва ли не за архаизъм и отживелица. Патриотизмът, който успяваше да сплоти българите до преди половин век, вече е полумъртъв. До степен, щото аз считам, че колективно взето ние не сме достойни потомци на героите, които уж тачим, по разните празници, предназначени всъщност само за да има повече неприсъствени дни. Като тяхно потомство ние сме всъщност срам и позор за паметта им.
Друг е въпросът какво ми се иска да би било това, което ни сплотява. В моите мечти и въжделения това е притегателната сила на родния край, стремежът да сме всред близките, роднините и приятелите, желанието да спомогнем за възвисяване на свободния творчески дух на българина, за изграждане на истински справедливо общество, в което да се радваме на развитието и успехите на всички около нас – успехи с измерения на професионални, творчески, морално-етични и духовни параметри, а не в парични единици. Това е и част от мотивацията ми, макар и осъзната впоследствие, а не при първоначалното възникване на замисъла за написването на книгата.

Към момента обаче това си остава в сферата на сaнтименталността. Болшинството от тези, които ще прочетат горните редове, или ще се изсмеят, или ще се запрозяват. Не че това ще ми повлияе – отдавна е ясно, че възпитанието на последните поколения произведе експоненциално нарастващи с времето количества хора със силно занижени морални и естетически критерии, които в същото време са неимоверно взискателни към околните, докато изискванията им към себе си клонят към нула – но просто ми е жал за пропиляването на толкова много ценен генетичен материал, с неминуемия краен резултат: съсипване на нацията.

– Предпочитан български философ от световна величина?

– Има само един български философ от световна величина – Петър Дънов. Независимо дали вярваме в системата му или не. Аз бих определил учението му като езотерична форма на християнството, факт е, че това е една стройна и завършена система; той има много последователи по цял свят; движението е живо вече около век; учението му се ползва, през целия период на съществуването си, с голямо уважение сред видни интелектуалци от цял свят. Без да съм негов последовател, аз питая голяма почит към Учителя Петър Дънов, точно защото го смятам за най-видния български философ на модерните времена.

Вторият велик изразител на българския философски гений от последния век за мен е Никола Димков, от и за когото знаем за съжаление твърде малко. Все пак, фактът, че Уудроу Уилсън е заимствал и 14-тте точки от прословутата си прокламация относно Обществото на народите от Димковата “Конкордия”, говори много. Други български философи от световна величина последното столетие не познава.

– Разкажете ни повече за книгата си. Защо решихте да я пишете? Това е амбициозно начинание и не винаги се увенчава с успех.

– Решението да напиша книга за България и българите се формира преди около 30 години, когато осъзнах колко малко – за да не кажа нищо – знаят за нас моите западни колеги, познати, клиенти, началници и пр. Всъщност повечето, а в Америка почти всички, не бяха и чували за такова животно: държава на Балканите, граничеща с Черно море и влизаща в рамките на Комунистическия блок. Та аз, може би повече на инат, си казах тогава: “Един ден като спра с активната си дейност в индустрията, ще седна да напиша нещо, за да ви пообразовам”. И понеже винаги съм изпълнявал каквото съм се заричал – като дойде моментът, не се и замислих какво ще ми коства този проект.

А то се оказа много повече от простото “амбициозно начинание”. И, да, за да се увенчае с успех, ми отне седем години писане и изследване плюс още почти две години илюстриране, предпечат и всичко останало, докато да държим книга в ръцете си, от която не само аз, но и всички българи да не се срамуват, като попадне в ръцете на външния свят.

Всяка книга има свой преднатален живот – някой може да го определи и като родилни мъки, и тази не прави изключение. Напротив, понеже говорим за почти 9 години дълъг период, това си беше едно огромно развитие. Съдете сами: тогава, когато се зароди първоначалната ми идея, тя включваше само описване на най-същественото от историята на България, природните ѝ красоти, духовното развитие на българите и техния културен принос в световната съкровищница, характерни национални черти, както и прилики, и разлики с останалите Балкански народи, малко за проблема Македония и толкова. Това бе готово за две-три години, и точно когато мислех, че съм свършил, научих за колекцията на д-р Симеон Симов, един наш емигрант, дарил безценни карти, книги и гравюри на Националния архив. Имах щастието да се запозная с него и той ме насочи към най-важните и дотогава непознати за историците материали.

Година по-късно получих достъп и до колекцията на г-н Христо Манев, друг наш емигрант, от която също извлякох безценна нова информация. Когато все пак приключих с писането на това, което по-късно стана първата част на вече завършената книга, си казах: “Добре, стана чудесен материал, но как ще ми повярват хората, че българите са такива прекрасни, трудолюбиви, културни, с възвишени идеали хора, след като всичко, което днес чуват и виждат по медиите за България и българите се описва с комбинация от термините ‘корупция’, ‘фалшификации’, ‘проституция’, ‘рекет’ и тям подобни?”

Стана очевидно, че трябва да прибавя и една втора част, вече за съвремието. Така се стигна до решението ми да обясня на интересуващите се от външния свят – а по-късно осъзнах, че вече има доста българчета, които също ще имат полза от това, бидейки родени или израстнали навън от Родината, ако, разбира се, все още я чувстват такава – защо и как се стигна до днешната катастрофа. В резултат се роди една от уникалните черти на тази книга – първият и засега единствен, според мен, задълбочен и обективен сравнителен анализ на “комунизма” и “демокрацията” в аспекта им на влиянието върху бита и всекидневието на хората.

При 30 години живот на Запад аз не съм още нито чул, нито видял някой да е споменал за “позитиви” на комунизма, нито за “негативи” на демокрацията; според моите преценки те са горе-долу по равен брой и от двете страни. Друга една уникална черта, от общо около дузина, в книгата е, че заключението ми за пътя на България към прогрес и благоденствие не е идентичен с поетия днес, а се разминава сериозно с тази посока.
След като поставих диагнозата, се наложи и да поработя върху лекарството, инак щях да търпя упреци, че само критикувам – което е най-лесното нещо на света – вместо да се постарая да помогна с конкретно предложение. И ето, така се роди предложения нов модел за социо-политическа система, включващ икономическа и политическа част.
Междувременно книгата стана цяло книжище, но аз съм доволен от свършената работа и си харесвам бебето: казах всичко, което имах да казвам на света, свърших си работата и не съжалявам за вложеното време, усилия, очи… Имат думата читателите, а няма и съмнение, че тази книга ще бъде прочетена само от най-интелигентните хора на света – е, не е ли това нещо, все пак?

– Любима Ви част от нея?

– Коя част от бебето мислите, че е по-любима на родителите: ръцете, краката, главата…? Аз не мога да избера никоя част – над всички глави и по всички страници съм се потил достатъчно много, за да станат по най-добрия начин според моите виждания, така че не мога да си обърна езика и да кажа: “Тази я харесвам по-малко”.

Ако се е случвало така по време на работата, на някое от безкрайно многото пъти препрочитане, просто съм я грабвал и работил над нея, докато я захаресвам колкото другите. Нямаше да считам книгата за завършена, ако сега имах любима част. Факт: с удоволствие показвам, при разговори и представяния, подходящи страници, илюстриращи интересни, неизвестни, фрапиращи, скандализиращи и пр. тезиси и хипотези, и това са винаги различни страници, според профила на аудиторията, а илюстративният материал е над 400 фотографии, над 40 фигури и графики, над 30 таблици и над 30 древни карти!.

– Какво заключение би си направил читателят, след като затвори и последната страница?

– Този въпрос ме затруднява. По-скоро ще Ви кажа какво аз бих искал да си помисли в заключение читателят. Впрочем, първо трябва да характеризираме този читател, понеже аз виждам поне три различни типажа. Първо, това е специалистът в някоя от силно засегнатите области – историк, археолог, социолог, професионален политик, икономист, политолог. Всеки от тях неминуемо ще е открил нова информация- факти, хипотези, теории, модели- и реакцията им ще бъде от ентусиазъм до скандализиране и остра критика; със сигурност отхвърлям вероятността за индиферентност. Втората група читатели са неспециалистите от горните области, просто интелектуалци, четящи от общокултурен интерес, за обогатяване на светогледа си. Надявам се тия да си кажат: “Ето един народ и една държава, достойни за уважение. Как така досега нищо не съм знаел/а за тях?”. Третата група са нашите емигрантски дечица. Блазня се от мисълта, че мислите им ще текат приблизително в следния ред: “Родината на моите родители изглежда невероятно красиво и духовно място. Сега разбирам защо те толкова я обичат, и защо все повтарят, че се гордеят с нея… А аз с какво ще се гордея?”

– Прав ли е Елин Пелин, като казва: “Ако някога някъде се роди геният на завистта, то родината му ще бъде България”?

– Категорично „не“! Първо, първокласните гении на завистта са отдавна описани. Вземете например Шекспировите герои от “Хамлет”, “Макбет” и прочие, следователно вече са били родени, и между тях няма нито един нашенец. Второ, Елин Пелин е един чудесен разказвач, и толкова. Той е един от великите наши писатели, но това не го прави вездесъщ и всезнаещ, понеже обобщенията му – особено при тогавашните средства на комуникация, определящи степента на познаване на останалия свят – се ограничават от региона, в който живее, действа и познава.

Понеже въпросът ви всъщност е част от една отдавнашна тенденция към негативистично отношение спрямо националния ни характер, ще си позволя да разширя аргументацията си, включвайки други двама наши колоси, често цитирани в подобни дебати. Единият е Алеко Константинов, другият – Иван Хаджийски. Няма да ги цитирам, понеже приемам а приори, че всеки културен българин неминуемо е запознат с най-съществените елементи на тяхното критично отношение. Вероятно могат да се приведат и други аргументи, но аз ще нахвърля накратко тук само два. Първо, силната ограниченост на извадката, както е и случая с Елин Пелин, и второ, регионалната специфика на националния характер.

Какво имам предвид ли? Ами, ако погледнете, и тримата посочени автори произлизат от – и работят предимно във – областта, ограничена между Северна България и Софийско. Нека бъде едновремешната административна област Княжество България. Не знам на вас какво ви говори това, но на мен това ми казва, че оттам мога да очаквам по-различен типаж, отколкото е характера на българите от Южна България, или пък тези обитаващи географските области Тракия и Македония (за момент ще оставим настрана българите от Западните Покрайнини и тези от Северна Добруджа). С други думи, България бидейки една голяма страна, за мен това понятие се покрива с етническата карта, българите все пак са различни.

Вие имате ли представа какви благи хора са родопчаните? Ако някой от горното трио беше прекарал малко време сред тях, никога нямаше да е така категоричен в негативизма си. Или, с други думи, когато хората ми цитират Алеко или Хаджийски, аз ги питам: “Извинявайте, а защо не ми цитирате Хайтов или Димитър Талев, или… ?”

Впрочем, много се радвам, че ми задавате този въпрос. Причината за това е, че в книгата съм се постарал да анализирам и обрисувам националния ни характер, както и еволюцията му – има цяла глава, посветена на това. Само че, за разлика от някои, аз стъпвам на три пилона: моите лични наблюдения, прочетеното от всички български автори и характеристики от чужди автори- особено тези от началото на 19 век та до средата на 20 век. Тоест, твърдя, че ползвам много по-достоверна извадка. Това важи и за всички други раздели от книгата – неслучайно съм цитирал библиография, композирана от около 760 източника (половината са материали на латиница, останалите на кирилица), като това не е всичко, което съм ползвал, а просто референция за интересуващите се, откъде да тръгнат, ако искат да се задълбочат.

– Каква добродетел или черта най-много му е необходима на днешния българин?

– Живеем в глобално общество с разнообразни недостатъци. “Глобалното общество” е като монета с две страни. Ако вярваме в това понятие, трябва да приемем, че не си струва да се кахърим за българина, понеже той и тъй и инак ще изчезне, претопен в този нов земен “флуид”. Бих искал да ви коригирам, в следните насоки. Днес глобализацията е предимно в сферата на търговията и комуникациите. Така ще си остане доста време, докато станат необратими два процеса с резултат респективно ограмотяване на масите и изравняване на покупателната способност в по-големите държави- по-точно казано, намаляване на драстичните разлики в културата и икономическото състояние на масите там, спрямо останалия свят.

Властващите на Запад в момента теории за превъзходство на наднационалната държава са опасни и неминуемо ще рефлектират негативно върху него, според мен по една много простичка причина – националната държава е много по-жизнена. Впрочем, поради същата причина оцеляването на българина и България – защото за да се включи в глобалното общество, което след може би 200-300 години наистина ще бъде реалността на Земята (освен ако най-жизнената от големите национални държави – Китай, Индия, Ислямски халифат – погълне една след друга останалите) – минава през създаването на силна държава, възстановена като Феникс от днешните руини.

В този аспект трябва да подчертая, че палитрата на традиционните български добродетели си му е напълно достатъчна на българина. Просто първо трябва да забрави дрънканиците на номенклатурчиците за някакви си “Европейски ценности” и да си се върне “back to basics”, на базата на които е дошъл успешно дотук, извървявайки най-дългия път в сравнение с всички други европейски народи. А колкото до това коя измежду всичките традиционни характерни черти най-много му трябва за целта, то това според мен е патриотизмът.

Комбинация от фактори – от заразяването с бацила на консуматорската психика, през чуждопоклонничеството, поради елементарно невежество относно себе си и своите, плюс липса на гордост и самочувствие в резултат от изкривено възпитание, та до потискащия ежедневен натиск на нуждата от свързване двата края, доведоха до значително излиняване на тази някога забележителна българска добродетел.

Когато тази черта се възроди до степен близка до тази на дедите ни, българинът ще се възроди и България ще пребъде. Ако ли това не стане в рамките на едно поколение, то и държавата ни ще изчезне и народът ще се претопи. Тези, които живеят в рамките на днешна България вече виждат, че без радикални мерки държавата се превръща в дълбока провинция на Европа, провинция, в която масите са маргинализирани, една част са перманентно на гурбет, другата вегетира и се надява на чудеса, които все не се случват. Единствено Номенклатурата – амалгамата от мутри, политици и шепа олигарси, всичките производство на ДС и БКП – и нейните отрочета се радват на “dolce vita” и безчинстват, след като са си организирали и “правосъдие” по свой образ и подобие. Без повишена доза патриотизъм това изчадие, така добре окопало се в бедната ни Родина, няма как да бъде катурнато.

– Кой български държавник или ръководител от най-новата ни българска история може да послужи за емблема на България пред света поради своята далновидност, а защо не и мъдрост?

– Няма такъв.

– Какви са надеждите ви от и за президентските избори през октомври 2011?

– В книгата си, завършена като текст преди две години (август 2009), съм формулирал ясно ситуацията на държавата и нацията като катастрофални, а единственият изход като демократична революция, водеща до истинско народовластие чрез една нова форма на директна демокрация. Днешната “представителна демокрация” дефинирам като Номенклатурокрация – управление на “професионални политици”, които като правило са най-големите некадърници в професията си и се интересуват единствено от личното си облагодетелстване.

Какви надежди и какви очаквания бих могъл да имам, след като е ясно, че всички избори са цирк -скъпо платен от данъкоплатците-, след който номенклатурчиците си преразпределят народната баница и после всичко си продължава както преди. Има ли някакво значение дали този или онзи корумпиран некадърник ще седне на президентското или министерското кресло, или ще бъде някоя от мутрите, или…

Ако погледнете в книгата, при приключването на писането ѝ, което съвпадна с идването на власт на ГЕРБ, съм коментирал, че очаквам само козметични промени, въпреки ентусиазма на мнозина по онова време. Вие преценете дали съм бил прав. Освен това, по-важното е, че съм направил малка симулация за прогнозиране основните параметри на бита – средна работна заплата, средна пенсия – за следващите 20 години, за да подтикна към мислене читателите. За по-добра визуализация това са графики и те са показани като част от онагледяващата информация за книгата, поместена на Интернет страницата. Погледнете там и си помислете. Ако някой храни надежди за нещо по-добро като следствие от тези избори, нека знае, че това са просто илюзии.

– Имате ли си вече фаворит?

– Не мога да имам фаворит, след като към всички номенклатурчици питая само презрение.

– Какви са следващите ви творчески планове?

– Ако питате в личен план, като автор, имам две-три идеи, но засега съм ги поставил на края на списъка на проектите за издателството и това значи, че едва ли ще публикувам авторски неща преди края на следващата година – по-вероятно е след две години най-рано. А списъкът е безкрайно интересен, но и задължаващ към мен като редактор, издател и спонсор. Току-що издадохме две книги, които на пръв поглед изглеждат несъвместими, в рамките на едно издателство. Първата е повестта “Бягство” от д-р С. Симов, едно от първите белетристични произведения в новобългарската литература, посветено на емигрантската тематика. Втората е “Наричат ни утописти”, сборник от белетристика и публицистика на Вълкан Дапчев. Интересното е, че д-р Симов е дългогодишен невъзвращенец, като мен; г-н Дапчев, от друга страна, е о.з. генерал, дългогодишен политически командир от БНА, съответно идейно убеден комунист.

Реших да спонсорирам, редактирам и издам работите на генерала, понеже ги определям като качествен литературен материал, а от тях прозира мисленето на огромен брой българи-пенсионери, които – даже и да са били идейно убедени партийни членове и функционери на високи постове в комунистическата държава – не са се опетнили с разграбване на народното имущество, разграничили са се от “партийците”-номенклатурчици и са останали верни на идеалите си.

С този жест искам да демонстрирам на почтено мислещата, но засега пасивна българска интелигенция, че не може да се изгради активен фронт срещу Номенклатурата, която разграби и ще продължава да съсипва държавата, ако не се привлече естествените си съюзници – всички противници на сбирщината от мутри, корумпирани некадърници, полуграмотни нечии метреси и всякаква хлъзгава паплач, неспособна да си изкарва прехраната по честен начин. Достатъчно е само да се прочете какво пишат двамата видяли и патили почетни мъже (първият е на 80, вторият на 85 г.) за различните “народни водачи” и “държавни ръководители” – сякаш го е писал един човек!

И така, удоволствието ми от досега изпълнения план очаквам да се удвои, понеже през следващата година ще се появи още една забележителна книга. Написана пак от наш дългогодишен емигрант, тя е повест, която няма равна на себе си: действието се развива само в затвори и концлагери, а книгата се чете на един дъх! За мен тя е отново един шедьовър от най-новата ни литература… С други думи, ценителите на българското художествено слово няма да скучаят.

Ivan_Daraktchiev

Иван Даракчиев (снимки от личния архив)

.

3 коментара »

  • читател said:

    Много интересно интервю! Бих искал да си купя и трите книги, за които става дума, но събрани цените им са повече от половината ми пенсия. Бих препоръчал на автора/издателя друг път да търси спонсори, за да може книгите да са на по-достъпни цени.

  • Друг Иван said:

    Поздравления и хвала за начинанията на г-н Даракчиев!

  • отБългария said:

    Иван Даракчиев: Предлагам честните патриоти да се обединим

    Published 15 Септември, 2011 06:37:00 Bulgaria Sega

    Иван Даракчиев е роден (1948 г.) и израснал в гр. Бургас. През 1972 г. се дипломира като инженер по микроелектронни технологии във ВХТИ – София (ВХТИ = Висш Химико-Технологически Институт). През следващите десет години работи като научен сътрудник и ръководител на секция в Института по Микроелектроника – София. От 1982 г. Иван живее и работи в Белгия, като първите две години е научен работник в престижната ESAT – Laboratory към Католическия Университет, Льовен. През 1984 г. той преминава на работа към микроелектронната индустрия и през следващите 20 години изпълнява управленчески функции в Белгия, САЩ и Швейцария. През 2004 г. г-н Даракчиев напуща индустрията, основава Dukaty Ltd., и се занимава с консултантска и издателска дейност.

    Кристина Ненова: Какви са впечатленията Ви от българите, които живеят в Белгия? Срещат ли се, помагат ли си?

    Иван Даракчиев: Аз познавам и двете различни групи български емигранти – тези от преди и тези от след “промените” през 1989 г. Първата група бяхме предимно т.нар. “невъзвращенци”, хора, напуснали страната по политически причини и всички се стремяха да контактуват интензивно помежду си и да си помагат. Така с общи усилия и волни пожертвования през май 1982 г. в Брюксел бе основана българската църква, където всяка неделя, както и по църковните празници, се събирахме след службата на обща трапеза, рецитирахме и пеехме по Яворов, Пенчо Славейков, Дебелянов, Ботев, Смирненски… Втората група започна да приижда след 1990 г. и вече коренно се отличаваше от предишната. Първо, те всички бяха – и продължават да са – просто икономически емигранти. По-важното, най-общо новите емигранти могат да се разделят на три групи. Едната включва мераклиите просто да си намерят съпруг(а) с най-общо казано “западняшки” паспорт. Веднъж осъществили заветната си мечта, повечето от тях почти не контактуват – или просто го правят много рядко – с останалите от диаспората. Тези от другата група – аз ги наричам номинални модерни гурбетчии – се стремят да поддържат по-топли контакти със съотечествениците и при възможност си помагат. Третата група са студентите, за които информацията ми е много оскъдна. Впрочем, както на всички е ясно, те рано или късно се присъединяват към една от горните групи; познавам само няколко изключения – млади хора, които след завършването на образованието си се завърнаха в България.

    Кристина Ненова: Вие сте издател на редица книги. Какво ви носи издателската дейност?

    Иван Даракчиев: След дългогодишна кариера на управленчески кадър към микроелектронната индустрия това е огромна промяна и то най-вече в смисъл на избор на проектите: дори и като директор имах само ограничено поле за действие, продиктувано от чисто прагматичните нужди на отделите или фирмите, които съм ръководил. Като издател съм свободен да си избирам проектите, съответно мотивацията е различна във всеки отделен случай, но общото е, че стимулите са от чисто духовно естество, оттам и удовлетворението от завършената работа е по-голямо. В индустрията удоволствието от всеки завършен проект също не е за пренебрегване, но там духовната компонента се засенчва от чувствителната материална компенсация, докато при книгите последната просто липсва, особено при тоталната стагнация през изминалите 20 години.

    Кристина Ненова: Какво Ви провокира да напишете книгата: “My diet”?

    Иван Даракчиев: Всяка книга си има предистория. Случаят с “My diet” е следният: В продължение на дълги години моите колеги – директори в базирана в САЩ многонационална компания – правеха шеговити забележки от рода на “Иван, как е възможно всички заедно да седим по цял ден по съвещания и директорски съвети, по конференции и симпозиуми, по срещи с клиенти и пр., след което да ядем обилни обяди и вечери, след което да пием до късно на бара на хотела, и това в продължение на месеци и години, при което ти си винаги във форма, а всеки от нас има да сваля по 20-30 кг. минимум ? На всичкото отгоре, ти демонстративно ядеш масло, захар, сол, тлъсто месо, мазни риби, омари и скариди, сладкиши, бонбони, шоколади, яйца, мазни сиренета и всички други вредни храни в огромни количества, докато ние ги избягваме, а ефекта е като че ли правим точно обратното на препоръките на всички диетолози. Каква е тайната ти ? Какво криеш ? Не е честно, ако не ни кажеш рецептата си…” Тогава към един момент им обещах, че ще трябва да напиша книга по въпроса – цяла книга, понеже с две думи казано моята концепция отрича почти всички важни постулати на разните официални диетолози и гурута на храненето, поради което, изложено простичко и кратичко, това би било губене на време за всички ни. И така, понеже винаги удържам на думата си, един ден седнах и описах моята концепция. Ако погледнете на Интернет страницата на Dukaty Ltd., специализирана в разпространението на книгите на издателството, http://www.dukaty-books.com, в резюмето ще видите най-важното за тази концепция: аз твърдя, че храната (и като вид и като количество, при условие, че са спазени изискванията за разнообразие и за енергетичен баланс) стои на трето място по важност за физическата (а като следствие и психическата, емоционалната и т.н.) ни форма, водата на второ, а на първо е колективно една цяла “кошница” от поведенчески фактори (нарекъл съм ги “Десетте Златни Правила”).

    Както виждате по-горе, провокира ме фактът, че към времето на написване на книгата две трети от американците бяха с наднормено тегло, като половината от тези последните – тоест една трета от всички жители на САЩ !!! – бяха обявени за “затлъстели” в медицинския смисъл на термина. Исках да им помогна, като им посоча, че докато се водят по приказките на официалните диетолози не могат да имат трайни успехи. Впрочем, от неопитност в маркетинговата психология, допуснах грешка като кръстих книгата “Моята диета”. Това въобще не е диета – или ако щете това е бездиетна диета. Защото аз ям всичко, което ми се яде, а яде ми се всичко, което съм ял от рождението си та и досега: традиционната балканско-ориенталска кухня, плюс всички местни кулинарни гъдели на посещаваните от мен места – а има малко места, където не съм бил. Тоест, трябваше да кръстя книгата нещо като “Десетте тайни, за да бъдем винаги във форма”. Но все едно, опозицията от големите производители на храни и напитки, за които се оказаха манна небесна твърденията за критичната важност на “добрия” и “лошия” холестерол, за омега-3 киселините, за антиоксидантите и какво ли не още, е толкова силна, че по-подходящото заглавие едва ли щеше да има кой знае какво отражение. Така че успехът на книгата до момента е повече от скромен (в сравнение с това, което аз съм убеден, че заслужава). А междувременно “епидемията” на затлъстяване се шири вече и в Европа, въпреки спазването на предписанията на официалната диетология – ясно е от горното, че за мен това е не “въпреки”, а “поради”, както съм го обяснил в книгата. Жал ми е за всички тези хора; още повече ми е жал за дечицата в България – току-що съобщиха по медиите, че от тази учебна година се въвеждат европейските норми за храните в училище – но не мога нищо повече да направя за тях: аз моята работа съм си я свършил, оттам нататък другите да четат и да мислят и да се учат. В същото време аз и най-близките ми, които възприемат принципите на моята концепция и се ръководят от тях, си оставаме във форма – и, забележете, си ядем най-лакомо всичко, което ни се услажда !!!

    Кристина Ненова: Какво е характерно за диетата Верланд и в какви случаи е уместно да се прилага?

    Иван Даракчиев: Поводът, който ме подтикна към проекта “Верланд”, е личен, както можете да прочетете от информацията, представена на сайта ни. Тоест, аз не съм просто привърженик на тази диета, а я считам за терапия, която може да помогне в много случаи, особено там, където официалната медицина не може. В това се убедих, докато редактирах материала, като в процеса научих няколко важни факта от фундаментално естество, които допълниха моята собствена концепция, така, както е отразена в “My diet”.

    И така, диетата Верланд е всъщност оригиналната разработка на това, което у нас се нарича понякога “суровоядство”, понякога “гладова диета” или “гладова терапия”. Споменавали са ми доста плагиати у нас, които пишат “свои” неща, докато прилагат предписанията на Аре Верланд, но това е първоначалният извор. От приведените многобройни примери на истински клинични случаи аз се убеждавам, че тази диета е всъщност едно чудно терапевтично средство за излекуване – или поне постигане на огромно облекчаване – на почти всички познати болести. Аз я предлагам на вниманието на всички, които искат да се запознаят с алтернативни методи на терапия и да я използват като такава, ако бъдат убедени, че би им помогнала, особено в случаите, когато традиционната медицина е безпомощна, или пък не желаят да тровят организма си със синтетични химикали. Тези, които бъдат убедени от авторката в ползата от възприемане на тази диета като начин на живот, са добре дошли да го сторят, присъединявайки се към Верландовото общество, но за мен лично е по-полезно, по-приятно и по-практично придържането към моята собствена концепция, както е описана в “My diet” – чувствам се прекрасно, винаги съм във форма, десетки години не съм поглъщал медикаменти…

    Кристина Ненова: Разкажете как се роди идеята за фондация „Заедно България”

    Иван Даракчиев: Идеята за Фондация “ЗАЕДНО” е всъщност последица от написването на книгата ми “Bulgaria, terra europeansis incognita”. Първата част от тази книга информира за историята на страната, природните й дадености, културния принос на българите в световната съкровищница на духовни ценности, характеристики на балканските националности и пр., а втората е посветена на съвремието. След обстоен анализ на ситуацията е предложено това, което виждам като единствения смислен изход от катастрофалното положение на държавата и нацията днес. И тъй като това минава през създаването на принципно нов тип движение – не ми се иска да употребявам мръсната дума “партия” – трябваше да предприема и първите стъпки към основаването му. Затова регистрирах Фондация “ЗАЕДНО” и създадох Интернет страница, http://www.zaedno.mobi, на която поместих в превод на български език пет от най-важните за идеята глави от книгата, ведно с други материали отнасящи се до движението. Остава само да се намерят мислещите, милеещи за България, интелигентни, дейни, безкористни, честни и почтени български граждани, които да се присъединят към групата и така да осъществим революцията, за която става дума.

    Кристина Ненова: Какви са проектите, по които работите в момента?

    Иван Даракчиев: Издателство ДУКАТИ предлага само книги на патриотична тематика плюс такива с предмет здравословния и природосъобразен начин на живот. Особено удоволствие ми доставиха, по линия на първото направление, повестта “Бягство” – истински бисер на съвременната ни литература, написан от дългогодишния наш емигрант Д-р С. Симов, и сборника от белетристика и публицистика “Наричат ни утописти” на о.з. генерал В. Дапчев. И ето, сега подготвяме една трета книга, хронологически първата белетристична творба излъчена от българската емиграция, уникална и с това, че е издадена за пръв път на френски език през 1975 г. Блазня се от мисълта, че всяка от книгите в това трио е достойна да бъде изучавана в часовете по най-нова българска литература. Сега вече можете да си представите, предполагам, удовлетворението, което представлява за мен редакторската и издателската дейност, още повече, че този проект съвсем не изчерпва всичко в палитрата ни за 2012 г.

    Кристина Ненова: Ако можехте, какво бихте променил и какво бихте запазил в България?

    Иван Даракчиев: Бих запазил всичко, а бих променил само държавното устройство от Номенклатурокрация в Народовластие.

    Кристина Ненова: Какво е Вашето послание към читателите на в.„България Сега”?

    Иван Даракчиев: Приканвам всички честни патриоти да се обединим за провеждането на революция, без която България и българите са обречени на загиване – подробности вижте на сайта на Фондация ЗАЕДНО, http://www.zaedno.mobi.
    Кристина Ненова
    В.”България Сега”

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.