Home » Избрано

Българският самолет

2009.07.19 Няма коментари

Много се говори за националните герои около кадидатстудентските и предизборните кампании и около откриването на Народното събрание. Левски, Ботев, фебрилни речи, пълни с романтични клишета, които съвпадат с юлските жеги и подсилват усещането за трагичното предопределение на един народ, който отказва да излезе от пубертета и за всичко вини създателите си и лошия късмет.

“Ние българин жив герой нямаме! Всички до един – от Стоичков до Левски са ликвидирани, докато са били живи”, скара се, обзет от справедлив гняв, Бойко Борисов на Велислава Дърева в едно включване, което според водещия “му прави чест”.

Вече няма новини по телевизията без Борисов live – ако са закъснели да го поканят, ще го включат по телефона, ако ли пък и там изостанат, то той сам ще се обади, за да поясни или да смъмри бащински говорещите в студиото. Това върви от екрана от ранна утрин до късна доба и така ще е задълго, нека не се лъжем.

Между минало и настояще

На някои не им понася, но са свикнали да живеят в емиграция без да напускат границите на страната. Имат добър тренинг от соца, когато са слушали едно, мислели са си съвсем друго, а пък нещо трето всъщност се е случвало.

Може би заради това жестоко се обиждат, когато някой дойде отвън и започне да им обяснява как да живеят и защо са такива. Външните гледни точки зачестиха, откакто емиграцията е икономически, а не политически акт, а свободното движение на хора и стоки не се забранява от конституцията и закона.

Появиха се и няколко книги с биографичен елемент, които често представят поглед навътре, към душата, която се лута между изгубения рай на миналото и сивото на настоящето или пък точно обратното – между сивото на провинциалните спомени и цветовете на големия свят.

Въпреки активния режим на емиграция, от българите успешни имигранти доскоро не ставаха – трудно свикват, силно носталгират, не се интегрират много-много, виждат се главно помежду си, но пък доста си завиждат и малко си помагат. И през цялото време копнеят за вкуса на българските домати, безчувствени към цялото богатство от вкусове, което им предлага страната-домакин.

Не говоря за 80-те хиляди, по официални данни, български студенти в чужбина, които държавата вече се чуди как да върне BACK2BG. Става дума за загубеното поколение на 90-те, което често се чувства като „излъганото” или направо „прецаканото” поколение на прехода.

И все пак, да живее носталгията! Заради нея навярно българските емигранти са изпратили на своите близки в страната 2.634 млрд. долара. Пари, които като стойност са 5.4% от българския БВП, според Световната банка. А само за една година паричните потоци към родината са се увеличили с над 23%.

“18% сиво”

Това е фотографски термин и името на романа на Захари Карабашлиев,  road movie за човешката криза, за любовта и за пътя към себе си. Накъсано, филмово повествование, мислени диалози с любимата, случаен секс, прясна марихуана и много екшън.

„Зак, с чувал трева в багажника и купен настаро филмов Никон поема към Източния Бряг. Пътуването на Зак преплита две паралелни реалности – там преди и тук сега. В първата е необикновената му връзка със Стела, студентските години в България през 90-те, адаптацията им по-късно в Америка… Втората реалност го поставя в животоопасни ситуации, с които трябва да се справя, за да продължи.”

Това пише в синопсиса на романа, който Любен Дилов-син е нарекъл пъpвaтa „eкшън-ноcтaлгия”, която, впрочем, много се хареса на читателите в България.

Втората книга на родилия се в изгнание, така да се каже, писател и драматург, е сборник с разкази – „Кратка история на самолета”. Истински самолет, приземен завинаги в едно образцово варненско село, който първо е сладкарница, после еволюира в кафе-бар, продава вносни цигари и шоколад, а след това, закономерно, монтира и видео, което „през гъстия тютонев дим показва лоши копия на „Рамбо” и Брус Лий”.

„После влязох в казармата и забравих за самолета. Когато се върнах за първи път след две години, го видях олющен, поочукан и доста по-малък, отколкото го бях оставил. Около него се мотаеха някакви непознати хлапетии и дишаха лепило из храсталаците. Чу се, че собствениците му започнали да се сменят един след друг. Дойде и новото време, в което собственост се превърна в относително понятие – нямаше Комсомол да го стопанисва или дава под наем. Започнаха да го обират през месец. Полицията в началото залавяше извършителите и ги затваряше, после ги залавяше, но ги пускаше, после спря да ги залавя, а накрая взе и да не ги търси.”

Метафорите на прехода

Те са много, често доста предвидими и банални. Всичко друго, но не и банален, е романът „Животът свършване няма” на хирурга Андрей Симеонов. „Дни преди да го победи болестта, от която години наред лекува пациентите си, д-р Симеонов предава на издателство „Факел” ръкописа на своя роман”, четем на гърба на книгата.

Чудесно е, че точно „Факел” издава динамичния разказ за един още по-динамичен герой, чиято страдалческа съдба и приключения напомнят героите на Сорокин, на Юз Алешковски, Олег Разумовски, които стигат до българската публика благодарение на издателството. Става дума ако не за еднаква съдба, то за същата специфична „демографска политика” в страните от Източна Европа.

Историята на Филип/Фил/Фитьо, опериран на два пъти от рак на тестисите, което няма да му попречи да завладее сърцата на всички медицински сестри и дори на богата изискана еврейка от Ню Йорк, почти да сбъдне американската мечта и да се забърка в какво ли не, ни е разказана от неговия лекуващ лекар, който противно на принципите си, заобичва това момче, преливащо от жизнерадост и оптимизъм в раковата болница.

То надживява лошата болест и колумбийските търговци на наркотици, но може би, според отворения вече завинаги финал, не успява да избегне дългата ръка на българската организирана престъпност. Чаровният Фитьо, веселият нихилист и съвремен пикаресков герой умира заедно със своя автор и лекуващ лекар Андрей Симеонов.

Може би не е голяма литература, но е оптимистично. Малко зловещо се връзва и с новините, които съобщават, че отново липсват или се бавят лекарствата за пациенти с онкологични заболявания, че има хора, които чакат повече от три месеца, за да започнат лечението си, че заради липса на лекарства онкоболните в България са решили да заведат колективен иск в съда, с който да търсят правата си. Върви такава подписка на Центъра за защита на правата в здравеопазването.

Героите и антигероите от новините директно влизат в литературата и още доста вода трябва да изтече, за да дръзнат писателите да занимаят българската публика с проблеми от друг, по-висш порядък. То тогава навярно и хедлайнът няма да е за цените на парното и за липсата на животоспасяващи лекарства. Нали?

Deutsche Welle

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.