Home » Авторски страници, литература

Деца

2018.06.23 Няма коментари

Разказ от Златимир Коларов*

Илюстрация: Fakti.bg

Пътят за гробището минаваше покрай училището. Подминаваше крайните селски къщи, виеше се като разпиляна лента към върха на хълма и свършваше пред разкривената желязна порта, облепена с некролози.

Хванати за ръце, русокосата и чернокосата Мария гледаха от двора на училището черните смълчани шествия, предвождани от попа, които се изнизваха покрай изсветлялата училищна ограда и нагоре по баира, и потръпваха от страх. Прибираха се в клас и се заричаха никога, ама никога повече да не гледат каруцата с ковчега, теглена от двата дръгливи коня на гробаря, разплаканите близки и виещите оплаквачки, но щом чуеха тежкия звън на черковната камбана да отеква над селото, да се разлива към баира и да заглъхва в околната гора, потръпваха и, без да се споглеждат и да разменят дума, се разбираха, че няма да пропуснат и това погребение.

Някои от съучениците им мислеха, че са братовчедки, други, че са приятелки. Те самите не знаеха какво са повече – братовчедки или приятелки? Факт е, че бяха кръстени на една и съща баба – майка на майката на русата и майка на бащата на чернокосата Мария. Още по-достоверен факт е, че бяха неразделни. В този смисъл спокойно може да се каже, че биха могли да бъдат и сестри. Нещо повече – понякога се чувстваха като един човек, толкова бяха близки. Само дето човекът имаше две лица – едното светло, другото мургаво (съответно на русокосата и на чернокосата Мария). Това незначително различие изобщо не им пречеше да се чувстват близки. Напротив, и тъй като си споделяха всяка мисъл, а всяка усещаше нещата по своя си начин, помагаше им да видят света и от другата му страна и да почувстват, че той е много по-сложен и объркан, отколкото им изглеждаше миналия ден…

Една вечер през лятото двете лежаха по гръб на земята в двора зад къщата на дядо им и гледаха звездите.

– Дядо каза, че животът е мръсна работа. Ти как мислиш? – попита чернокосата Мария.

– Не знам. Щом дядо казва… – сви рамене русокосата Мария.

Нямаше представа какво точно нещо е животът. Много вярваше на дядо си и беше готова да възприеме мнението му, въпреки че й се струваше, че животът би трябвало да е ако не нещо красиво, то нещо поне мъничко приятно, щом хората се страхуваха да го изгубят. Ако не беше така, защо трябваше да се цапат с тази мръсна работа? И защо дядо плачеше за баба, след като тя се отърва миналата зима от мръсната работа?

– Един ден баба каза, че всички сме деца на Бога – продължи разговора тя след малко.

– Помня. Дядо й се скара и каза, че всички сме деца на Дявола – допълни чернокосата Мария.

– Аз съм си дете на мама и на тате… – приключи разговора русокосата Мария и се изправи. Постоя права, постоя, не й се прибираше вкъщи, отново легна на земята и се загледа в звездите.

Около тях тревите се поклащаха едва-едва от вятъра, подухващ откъм гората, щурците жужаха като разтревожени пчели, миришеше на цветя и лавандула.

Една падаща звезда пресече безшумно небосклона и изгасна към хълма с гробището в края на селото.

– Пожелай си нещо! – извика русокосата Мария.

– Пожелах си – отговори след малко чернокосата Мария.

– Какво? – попита русокосата Мария.

– Ако ти кажа, няма да се сбъдне – сви устни чернокосата Мария.

– Нали нямаме тайни – намуси се русокосата Мария. Тя бе по-чувствителната и по-обидчивата от двете.

– Да, но тази е много важна – поклати глава чернокосата Мария.

И двете замълчаха – едната обидена, другата – решена да мълчи до гроб, на всяка цена и за нищо на света на никого и думичка да не спомене, за да не попречи на желанието й да се сбъдне.

Вятърът позатихна и песента на щурците се усили.

– Падаща звезда означава, че някой човек е умрял току-що – въздъхна русокосата Мария, забравила обидата.

– Кой ти го каза?

– Баба, като беше жива. Каза, че всеки човек си има звезда на небето. Докато е жив, звездата свети. Като умре, звездата пада и на мястото й остава черна дупка. След време на нейното място изгрява нова звезда, на някое току-що родено бебе. Затова, каза баба, звездите на небето постоянно се менят – едни изгряват, други падат и изгасват, и така, откакто свят светува, каза тя…

– Кои ли са нашите звезди? – след малко промърмори чернокосата Мария и обходи с поглед небосклона.

– Моята си я знам – усмихна се в мрака русокосата Мария и замълча.

– Коя е? – надигна се на лакът чернокосата Мария и погледна в очите русата си братовчедка.

– Кажи ми какво си пожела и ще ти кажа! – устоя на погледа й русокосата Мария.

– Няма – смръщи се чернокосата Мария.

– Тогава и аз няма да ти кажа, коя е моята звезда! – заинати се и русокосата Мария.

И двете замълчаха. След малко русокосата Мария се размърда. Поначало беше по-нетърпеливата от двете и по-бързо й минаваше и обидата, и болката, и ината, и… и изобщо всичко, което я караше да се чувства недобре.

– Искаш ли да ти кажа, коя е моята звезда? – попита тя.

– Искам – отговори чернокосата Мария. Познаваше характера на русата си братовчедка и чакаше сама да й каже името на звездата си, без да я пита. Знаеше, че нямаше да издържи повече от няколко минути и сама щеше да поднови разговора за звездата.

– Няма да казваш на никого!

– Няма!

– Обещаваш ли?

– Обещавам!

– Моята звезда е… – направи театрална пауза русокосата Мария и пошепна в ухото на чернокосата си братовчедка. – Зорницата.

– А пък моята е Вечерницата – също така тихо каза чернокосата Мария в ухото на русокосата си братовчедка и двете прихнаха едновременно.

– Зорницата и Вечерницата са една звезда – през смях промърмориха те и им стана още по-смешно…

– Как да си я поделим? – през сълзи попита русокосата Мария.

– Що да си я делим, тя си е нашата звезда – през сълзи отговори и чернокосата Мария. Пое си дъх и каза: – Венера е нашата звезда, завинаги. Само ти и аз ще знаем, коя е нашата звезда. И никой друг на този свят, ама никой друг няма да знае коя е тя!

Успокоиха се и отново се разсмяха – ей така, без причина. Дълго се смяха. След това се умълчаха.

Ветрецът полъхна откъм гората, развя тревите около тях и разроши косите им. Песента на щурците се усили. После позаглъхна и стана тихо.

– Дядо каза, че един ден всички ще умрем – тихо, като че ли се страхуваше от гласа си, каза чернокосата Мария. – И мама, и тате, и… – не посмя да продължи. Вместо това попита – Ти как мислиш? – надигна се на лакът и погледна русата си братовчедка.

В мрака сините й очи бяха потъмнели и изглеждаха още по-големи.

– Ами… Щом дядо казва… Сигурно е вярно – промърмори русокосата Мария и й стана хладно.

– Откакто баба умря, дядо все говори за смъртта. Каза, че не му се живее, че животът е най-голямата глупост, която може да се случи на човека, че всичко е било напразно, за какво се е трепал като всички ще отидем в гроба… – потръпна от хладината и чернокосата Мария и замълча.

– Каза, че не му се живее, но нямало начин – трябвало да се живее. Знаел какво трябвало да направи, но не трябвало да го прави, заради другите. Не знам какво искаше да каже… – допълни русокосата Мария.

– И аз не знам… – сви рамене чернокосата Мария. Замълча и след кратко колебание, попита: – Знаеш ли какво си пожелах преди малко?

– Не знам – надигна се на лакът русокосата Мария.

Тя бе по-любопитната и нетърпеливата от двете и сега сърцето й щеше да се пръсне от нетърпение да разбере какво си беше пожелала преди малко чернокосата й братовчедка. Чернокосата Мария я познаваше добре и нарочно замълча, за да я подразни.

– Кажи, де! – побутна я с лакът русокосата Мария.

– Няма да казваш на никого!

– Няма!

– Обещаваш ли?

– Обещавам!

– Пожелах си никога да не умирам, и аз, и мама, и тате, и ти, и изобщо всички… – тихо каза чернокосата Мария.

– Щом дядо казва – пошепна русокосата Мария, – значи, че всички ще умрем…

– Знам, но си го пожелах – подсмръкна чернокосата Мария. – И какво ще стане като умрем? – попита тя след малко и двете потръпнаха от хладината, която повя внезапно от към гората.

– Децата ще играят в двора на училището, а ние ще ги гледаме от гробището на върха на хълма и няма да можем да помръднем… – подсмъркна и русокосата Мария.

Така каза русокосата Мария, защото и двете не знаеха какво точно нещо са животът и смъртта, но си представяха, по-точно усещаха живота като любимата им игра на народна топка в двора на училището, а смъртта като раздрънканата каруца, слабите коне на гробаря и шествието оплаквачки и опечалени близки, упътили се, начело с попа, към върха на хълма в края на селото при гората. И на двете им стана не толкова страшно, колкото мъчно за тях самите, като си представиха как децата от класа ще играят народна топка в двора на училището, а те ще гледат отдалече, от гробището на върха, и никога, ама никога повече няма да могат да играят с тях. При тази тъжна гледка и двете едновременно се разреваха.

– И те ще играят… – бършеше сълзите и носа си русокосата Мария.

– И нас няма да ни има… – и чернокосата Мария бършеше сълзите и носа си.

– Мама и тате ще плачат за нас… – през сълзи промърмори русокосата Мария и още по-силно се разплака.

– И дядо… – допълни чернокосата Мария и се разплака с глас.

Прегърнаха се и продължиха да плачат.

Вятърът утихна, песента на щурците стихна, остана само дъхът на цветя и лавандула.

Поплакаха си доста. После избърсаха очите и носовете си, въздъхнаха няколко пъти и щурците отново зажужаха като пчели, вятърът повя откъм гората, дъхът на лавандула се усили.

– Да се прибираме, че стана късно – промърмори чернокосата Мария, изправи се и се прозя.

– Да се прибираме, че дядо ще се сърди – и русокосата Мария се изправи, и също се прозя.

Дядо им ги посрещна на вратата.

– Къде се губите, бе, калпазанки! – скара им се той. – Сядайте да вечеряте! – посочи им той масата.

– Не сме гладни – отговориха в един глас те и влязоха в тяхната си стая, съблякоха се и се мушнаха в леглото.

– Утре ще ви водя на пикник в гората… – долетя откъм антрето дрезгавият глас на дядо им.

– Добре, дядо – прошепнаха и двете.

Прегърнаха се и в същия миг заспаха. Сънуваха, че играят народна топка в двора на училището, русокосата Мария от единия отбор, а чернокосата – от другия и, въпреки че хвърляха топката с всичка сила, от удара не ги болеше. И, въпреки че не беше нито изгрев, нито залез, високо над тях сияеше тяхната си звезда, която само те знаеха как се казва, и никой друг, ама абсолютно никой друг на този свят не знаеше как се казва тя. Децата около тях се боричкаха, гонеха и смееха и беше весело, ама много весело…

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Интервю с автора – вж. тук.

.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.