Кой се страхува от Обществените съвети на българите в чужбина?

Шефът на Държавната агенция за българите в чужбина Росен Иванов не работи за сплотяването на българите зад граница, а за спасяването на своя пост

Автор: Петър Стаматов (редактор на www.Eurochicago.com)

Миналата седмица Институтът за пазарна икономика оповести в доклад, че трите предишни правителства са похарчили неефективно 24 милиарда лева. Смятам, че към тази сума, с една или друга уговорка, трябва да се добавят и парите, дадени за Държавната агенция на българите в чужбина (ДАБЧ).

Нека припомня, че българските граждани зад граница внасят в България повече средства, отколкото постъпват от ЕС, и по този показател се нареждаме в челната тройка в Европа. Разходите за дейността на ДАБЧ са по-малко от 0.05% (пет стотни от процента) от постъпилите от емигрантите пари, но дали тази нищожна сума, заделена уж за нас зад граница, се използва ефективно? За съжаление, някои действия на сегашния й председател г-н Росен Иванов предизвикват резонен въпрос: -Имат ли българите в чужбина необходимост от такава институция* – поне в този й вид, при днешните й приоритети, очертани в изявленията на нейния ръководител?

В края на миналата година, като редактор на най-цитираното българско издание в САЩ, се обърнах към председателя на ДАБЧ с молба за интервю по въпроси, вълнуващи хилядите наши сънародници, посещаващи сайта ни. „Еврочикаго“ е списван, четен и коментиран от хора, пръснати по целия свят – от Канада до Австралия и от Южна Корея до Аржентина. Разбира се, най-голям е процентът на посетителите от България. Молбата ми бе българи от няколко контитента да зададат по Скайп въпроси, свързани с работата на подчинената на г-н Иванов агенция, както и въпроси, касаещи конкретни стъпки на държавната политика към тези милиони живеещи извън територията на Родината. За целта написах писмо до PR на агенцията с официална покана за интервю с председателя на ДАБЧ.

И до ден днешен не ми е обяснено защо няма реакция на писмото, дори и отрицателна! Освен, че е знак на незачитане, това само по себе си е нарушение на едномесечния срок за отговор – законово положение, което юристът Росен Иванов няма как да не знае… В същото време председателят на ДАБЧ в този период прояви интригуваща активност с интервюта в медиите, в които косвено или пряко се споменават “Еврочикаго” и новосформиращите се Обществени съвети на българите в чужбина**. В познатия маниер на уж отминалите времена, г-н Иванов не само омаловажи смисъла от създаването на независими и изборни Обществени съвети (ОС), работещи на обществени начала, но и се опитва да ги противопоставя на други организации и личности.

Ще приведа няколко примера.
Чуйте разговора с председателя на ДАБЧ, излъчен по БНР на 5 януари***, в който споменава както сайта ни, така и Времеменните обществени съвети, като една незначителна организация, посегнала на ДАБЧ. В „Гугъл“ лесно ще намерите и разпространеното от него съобщение в различни медии, с което той лансира идеята футболната легенда Христо Стоичков да оглави федерация на българите в чужбина – вероятно “правилната” от гледна точка на г-н Иванов организация, спусната отгоре, за разлика от “съмнителните” Обществени съвети? (Да повторя, че тези ОС ще бъдат изборни и предложени от българите в чужбина, включително и от г-н Стоичков!)
Друга “нестандартна” идея от последния месец: ние, българите зад граница, да имаме свой омбудсман за жалби и предложения, някакъв нов „арменски поп“, на който да се оплакваме.

В своите изяви председателят на ДАБЧ според мен намеква за измислена конкуренция сред над 700-те български организации по света, повече от 170 училища и много още наши български сдружения, поставяйки под съмнение способността на българите в чужбина да изберат свободно и демократично свои легитимни представители. Нека припомним, че създаването на Обществени съвети е предвидено в действащия, но неизпълняван вече 10 години Закон за българите, живеещи извън Република България.

Без да бъдем мнителни, не е трудно да се досетим какво е основното внушение – че не ни трябват тези изборни независими органи, представляващи интересите и защитаващи правата на българите в чужбина – нали си имаме ДАБЧ, ще ни измислят вместо нас и федерация. Зад изявленията прозира стремеж да се внася разкол сред сънародниците ни в чужбина – не да се тушира, а да се засилва разделението между българите зад граница – така, както е ставало в продължение на десетилетия. Може би в представите на г-н Росен Иванов именно разединението издига значението на ДАБЧ? Или целта му е агенцията да се превърне в арбитър за българските организации зад граница? И не на последно място, че всичко това ще издигне ролята на самия Росен Иванов – проявил се като потенциален “министър на българите в чужбина” за около 48 часа? И до днес няма обяснение защо номинацията му, направена от подалия оставка министър Божидар Димитров, не бе приета, но фактът, че премиерът и правителството отхвърлиха идеята – едва ли може да се тълкува като знак за доверие…

А дали ние, българите от чужбина, трябва да имаме доверие на сегашния председател?
Преди 1989 година Комитетът за българите в чужбина е имал една основна задача – да следи настроенията сред емиграцията и, естествено, всичко е било под контрола на ДС. Съставът на ДАБЧ се е градил на скелет от бивши разузнавачи, агенти и доносници. Имената на някои от тях излезнаха при проверката на досиетата, но тя се отнася за хора, заемали ръководни постове и не огласява действащите агенти, каквито вероятно има и сега.

Г-н Росен Иванов не афишира в своето CV къде e завършил правo, но е известен с връзките си с кадрите на ДС – агент Гоце (вижте илюстрацията долу под текста) и Кардам/Тервел. Може ли някой да открие друга решаваща причина за бързата му кариера от пернишки адвокат до кандидат-министър?

Ако погледнем списъка на бившите председатели на ДАБЧ след 1992 г., ще видим и известни имена, но и такива, които не ни говорят нищо.
* Георги Данаилов (1993–1995)
* Гиньо Ганев (1995–1997)
* Вера Мутафчиева (1997–1998)
* Пламен Павлов (1998–2002)
* Антон Пиралков (2002–2004)
* Деница Христова (2004–2007)
* Евгений Желев (2008)
* Димитър Димитров (2009)
* Райна Манджукова (2009–2010)
* Росен Иванов (2010– ?)

Ще бъде ли запомнен сегашният председател и с какво?

През последните години, не винаги достатъчно решително, но все пак ДАБЧ е изразявала позиции в подкрепа на наши сънародници, изпаднали в беда. Най-известни са случаите с медицинските сестри, осъдени на смърт от режима на Кадафи в Либия, и със Спаска Митрова в Македония. Какво можем да кажем за времето, откакто Росен Иванов ръководи агенцията? Ето пример: в общественото пространство беше изразена категорична подрепа за Мирослав Ризински – български активист в Македония, който втора година излежава скалъпена присъда в македонски затвор заради българското си самосъзнание (линк).

В негова защита застанаха интелектуалци, бивши дипломати, представители на български организации в чужбина и т.н., както и българските евродепутати (линк).
Но и до днес остава тайна какво мисли председателят на ДАБЧ по този въпрос.

Друг, при това съвсем пресен факт.  Преди 3 дни, на 18 февруари, сръбските власти опорочиха поклонението пред паметта на нашия национален герой Васил Левски в Босилеград (Западните покрайнини). Медийното и интернет-пространството буквално бяха взривени от възмущението на българи от страната и от целия свят. ДАБЧ и нейният председател отново запазиха аристократично мълчание.

Вече два месеца в Арабските страни продължават размирици – там, където има няколко хиляди българи. Правителството и дори фирми се намесиха, като предложиха подкрепа и евакуация за сънародниците ни. Но да сте чули за някакъв жест или дума от агенцията?
Можем да продължим, но няма смисъл – в намножилите се интервюта на г-н Иванов тази проблематика просто отсъства.

ДАБЧ запази мълчание в практически всички ключови дебати през последните месеци, в които бяха пряко засегнати правата на българите, живеещи в чужбина. Не чухме агенцията да вземе отношение по Изборния кодекс и в частност за гласуването зад граница. Подкрепя ли тя исканията на българите в чужбина да бъдат поставени в еднакви условия с гласуващите в България в обособен избирателен район? И защо не се противопостави или поне не взе отношение по утежняването на условията за откриване на изборни секции в градовете без дипломатически представителства?

Не чухме агенцията да заеме позиция по изключително утежнената процедура по издаване на нови български лични документи в чужбина, безкрайните срокове за това, липсата на мобилни устройства, позволяващи провеждането на консулски дни и в градовете без дипломатически представителства, и т.н.

От различни интервюта в медиите се разбира, че се готви нов Закон за българите в чужбина, с участието на експерти от ДАБЧ.**** Каква е визията, политическата рамка, в която този закон се пише, какви национални политики се залагат в него, какви институции той предвижда? Това са въпроси, които една междуведомствена работна група на експертно ниво няма право да предрешава сама – за тях трябва обществен политически дебат. Отговорът на тези въпроси виси във въздуха, а г-н Иванов само симулира желание за диалог без никакви реални стъпки.
Нека припомним, че според Устройствения правилник (приет с постановления на MС, обн. ДВ бр.76 от 2006 г.) председателят на ДАБЧ разполага не само с широки правомощия, но и със задължения. Той разработва, съвместно с органите на изпълнителната власт, държавната политика по отношение на диаспората (чл. 5 ал.1) и ръководи, контролира и координира нейното провеждане (чл. 4 ал.1).

В този смисъл, той е длъжен да се самосезира по всички въпроси, касаещи българите в чужбина, а не да се оправдава с начина, по който са го потърсили за мнение.

Ако се запитаме с какво се занимава днес агенцията, ще забележим два основни нейни приоритети.
На първо място, с приетите наскоро поправки в Закона за българското гражданство, ДАБЧ беше натоварена с проверката на българския произход на лицата, желаещи да станат български граждани, и издаването на удостоверения за това. Неясно е обаче защо дейност, свързана с доказване на автентичност на докумени и движение на граждани от други държави не се осъществява от специализираните за това звена в институции като MВР, МВнР, ДАНС и т.н. Mоже би защото целта беше да се „бетонира” съществуването на уютната агенция?

Активната дейност по предоставяне на българско гражданство на българи по произход, оказали се по стечение на исторически обстоятелства в границите на други държави, се аргументира с демографската криза, която преживява българската нация. А в същото време не е направена статистика колко от лицата, получили българско гражданство, реално са се заселили в България и са допринесли за преодоляване на кризата? Какви са тези имигранти по специалност, в кои области от икономиката реализират своето образование и професионални умения? Зададен ли бе въпросът – облекчи ли се процедурата при получаването на българско гражданство? Истина ли е, че сега желаещите да го получат са длъжни да посетят страната ни неколкократно и заплащат пак на посредници, този път и за превоз? В същото време ДАБЧ не предоставя и официална статистика на обратните процеси – колко са българите, напуснали страната и емигрирали поне през последните години?

Другата дейност на агенцията би трябвало да е, както гордо е отбелязано на нейния сайт: „съхраняването на българското етнокултурно пространство извън територията на страната и единението на всички българи, независимо от техния постоянен адрес. Поддържаме контакти с разнородни български организации – дружества, землячества, клубове, асоциации, с църковни общини, библиотеки, училища, подпомагаме тяхното формиране и утвърждаване. Изучаваме миналото и днешното състояние на нашите общности зад граница и изготвяме програми за работа с тях.”

Но на практика културната дейност на агенцията се свежда до тази на едно средно голямо читалище в провинциален град – няколко конкурса, основно за деца, и едно електронно списание. Работата по изучаването на български език в чужбина е свършена предимно в MОMН по програма „Български език зад граница„. Не е тайна, че развързването на възела с проблемите на училищата зад граница, както и финансовото им подпомагане станаха възможни едва след създаването на Асоциацията на българските училища зад граница.

Пак от интервюта на г-н Иванов в медиите разбираме, че неговата голяма амбиция за тази година е … да предостави на всички български дружества в чужбина герб, знаме и химн, за да си украсели помещенията! В комплекта, убедени сме, няма да забрави и портрет на любимия ни президент. Добър повод да се оправдаят и командировъчните – нали заплатите не са високи, поне командировките да са повечко.

Провъзгласените цели, които четем на сайта на Агенцията, звучат патриотично, но без покритие. Ще изброя няколко от причините:

-липса на амбиции и на национална доктрина по отношение на диаспората;
-неизяснен статус на ДАБЧ. Тя или следва да бъде орган, координиращ и управляващ всички сектори, свързани с проблемите на българите в чужбина – защо не и със статус на министерство – или да бъде помощен отдел в МВнР, който подпомага дейността на културните аташета;
-липсва и проучване сред българите в чужбина, което да формулира техните очаквания за дейността на подобна институция, апропо лишена както от особени правомощия, така и от достатъчен бюджет.

Всъщност за какво проучване може да става дума, като няма надеждна статистика за българите в отделните държави, няма и данни за техния образователен и професионален статус, което допълнително усложнява картината. С какво ДАБЧ допринесе за изясняването на този важен въпрос – не беше ли пропуснат златен шанс да се извърши интернет-преброяване на българите в чужбина, съвместно с преброяването на населението в страната?

И не е ли крайно време да се пристъпи към назначаване на председател на ДАБЧ на конкурсен принцип чрез избор? Наложително е кандидатите публично да излагат и защитят своя концепция за развитието на агенцията, включително с необходимото финансиране, което да бъде гарантирано от правителството в самото начало на мандата.

Двугодишното празно говорене на Станишев и Калфин за новата политика към българите в чужбина си беше демагогия и остана само на книга – така и никой не попита с какви средства би била реализирана тази политика.

Както се вижда дори от пръв поглед, промяна в работата на ДАБЧ няма, а май и не се очаква. Защото един председател на ДАБЧ очевидно трябва да има цял комплекс от качества, като: инициативност, ерудиция, познаване на проблемите на диаспората и съпричастност към тях, нови идеи, и не на последно място – желание и способности за водене на реален диалог с организациите и медиите на българите по света.
Българите зад граница заслужават поне това.

–––––––––-

*Подобни въпроси задават и други известни български емигранти като д-р Ив.Гаджев (тук) и журналистът-правозащитник Даниела Горчева – чуйте запис от изказването й по Хоризонт (2011-02-08_Gorcheva_Horizont). За да не бъда упрекнат в пристрастност уточнявам, че и двамата за сега не фигурират в списъците на ОС .

** Официалната страница на ОС (линк)

***Интервюто на г-н Иванов по БНР от 5.01.2011 (линк)

**** Този закон е започнат да се пише може би преди 3 години. Но от достоверни източници е известно, че работата по него в кабинета на Б.Димитров и в ДАБЧ е активирана именно от деня, в който новосъздаващите се ОС обявиха целите си.

На снимката долу  –  най-важната страница от книгата на Росен Иванов и Симеон Мильов “Шетба из Пернишко” (отделно има и кратък предговор от Георги Седефчов Първанов).