Понякога

.

Понякога, точно преди полунощ,
след последната песен на здрача,
след последната мисъл
на остарелия ден
Светът умира.

Понякога,
малко след полунощ,
когато вчера подава ръка на утре
и сякаш за миг се обикват,
Светът възкръсва.

Новият ден полага пита с мед
да нахрани непрогледния мрак,
Самотата да помаже с мед.
Безкрайната самота
на безкрайно многото
свити птици в гнездата си,
пръснати във всеки ъгъл
на този кривоъгълен свят.

И между тези малки
големи
Смърти и възкресения,
между тези нощни
самотни бдения
се ражда едно малко,
почти невидимо щастие
и разперва неволно криле.

То може би още не знае,
че може да лети,
макар че отдавна сънува небето.
Но знае
как да тръгне обратно
към своето детство,
да завие нагоре към слънцето
и да свети.
Да свети в тъмното.

И това малко щастие тръпнещо
ще пулсира някъде тайно,
ще открива живот и във камъка,
ще умира и пак ще възкръсва
безконечно – безкрайност и миг.

Даже сън да е само – на Вятъра
и звездите, отронени в утрото.

.

Дарина Проданова

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук, тук и тук.

.