Снимка: Авторката
.
Поглеждам тази автогара и ме стяга гърлото.
Някога тук беше като мравуняк – помня го ясно, сякаш беше вчера.
Беше 1994-та, 1995-та. Бях ученичка, носех раница, която все ми се струваше по-голяма от мен. Пътувах всеки ден. Имаше автобуси на почти всеки час между моя град и този.
Гишетата светеха, хората бързаха.
Имаше опашки за билети за София, за Плевен, за околните села.
Двигателите на автобусите ръмжаха, миришеше на бензин, нафта и на прясно изпечени закуски.
Тук се чуваше живот – гласовете на хората, които тръгваха към мечтите си.
Днес… влизам и чувам единствено ехото на собствените си стъпки. В шок съм. Сълзите ми напират.
Гишетата са тъмни, прозорците – със спуснати щори. Кой ли е бил последният, който ги е пуснал? Как ли се е чувствал?
Едно време се чакаше за билет, сега няма дори кой да попита за разписание.
Някой би казал: „Хората си купиха коли, затова няма автобуси.“
Не. Няма хора. Няма икономика.
Дворът на автогарата е като сцена след война – стени, които помнят, а около тях само тишина.
И не е само тази сграда.
Цели градове се свиват, селата пустеят.
Над 1 200 училища са затворени за двайсет години – класни стаи, които някога кънтяха от смях, сега са изоставени, продават се като ненужни мебели на миналото.
България е сред най-бързо застаряващите страни в Европа – почти една четвърт от хората са вече над 65 години, а средната възраст гони 45.
Всеки следващ ден тук се раждат по-малко деца, отколкото хора си отиват.
И докато хората намаляват, намалява и нещо още по-страшно – водата.
В момента се намирам в град, който вече живее на воден режим.
А, по данни на БТА, това лято над 450 населени места в България са на режимно водоснабдяване, засегнати са около 162 000 души.
А нали по природа България трябва да е богата на вода – планини, реки, стотици извори.
Средногодишните валежи са като във Франция, а Дунав, Марица, Искър и десетки по-малки реки прорязват страната.
Но реалността е друга:
– по данни на НСИ и Евростат разполагаме само с около 2 300–2 500 куб. м вода на човек годишно – почти два пъти по-малко от средното за ЕС;
– повече от половината вода се губи по пътя заради остарели тръби.
Някога се гордеехме с извори и студени планински ручеи, а днес се питаме дали ако милионите българи зад граница се върнат, ще има ли изобщо вода за всички.
Стоя на тази автогара и си спомням как се смеехме на пейките преди години. Млади влюбени се срещаха и разделяха. Работниците от заводите се шегуваха с онова безгрижно чувство на хумор.
Сега слушам капките от течащата тръба и се чудя – ще има ли кой да помни, че тук някога кипеше живот? Ще има ли кой да пие от тази вода след десетилетие?
Не искам да звучи като носталгия.
Това е предупреждение.
Ако не се погрижим за хората, за земята, за водата –
няма да остане нито кой да тръгва с автобус към мечтите си,
нито чешма, която да му утоли жаждата.
България не изчезва с гръм.
Изчезва бавно –
с тихи гари,
с празни училища,
с пресъхнали извори.
И ако не спрем този процес, някой ден ехото на стъпките ни
ще е единственият звук, който ще остане.
.
.
