.
Разказ от Николай Милчев*
На втори август в Гложене е сборът. Казват, че някога освен за търговия, сборовете ги правели и за да има за кого да се ожениш. Живееш по колибите като вълк и като див гълъб и няма за кого да се ожениш. Около тебе само сестри и братовчедки, но виж, на сбора – тогава идват моми и от други колиби и села.
Като наближеше втори август, и чувах:
– Голямо нещо е сборът, да знаеш! Дядо ти Дико Ошава чак от Букурещ си е дошъл пеша за сбора. И е домъкнал една наковалня на гръб.
Или:
– Видяло се е, че ще трябва да се къпя. Азе тука се къпя по веднъж в годината – във Вита за сбора.
Или:
– Падне ли един дъжд след сбора, и лятото се свърши.
Такива работи чувах.
Не зная кой за какво е чакал сбора някога, откъде се е връщал, кой се е къпал във Вита и кой се е женил, но откакто се помня, сборът си беше за преяждане, препиване и убиване на майка ми от готвене и слугуване.
Голяма подготовка падаше, голямо чудо.
Аз и баща ми ходехме с колата за бира чак в Мездра. Една година стигнахме до Шумен за бомбички. Веднъж шофьорът на рейса Ловеч – Стара Загора ни докара четири – пет каси „Загорка“.
Точехме по шест – седем кила сливова от черничево буре и я изстудявахме в кофи с вода. Бирата – в корита.
Майка ми ставаше в три през нощта, режеше един баир домати, висок от селото до манастира. Вареше рибена чорба от дребни мренки и кленчета в казан – мора чорба, толкова люта, че като я опитвах, падах в безсъзнание и не си чувствах езика с дни.
Пържеше кюфтета, поне двеста, агнешко на пара, малки сармички като напръстник – четири-петстотин, баници, баклави, щрудели, пити. Предлагаше мед, конфитюр, бяло сладко, кафета и така нататък, и така нататък.
Да й помагат идваха сестра й от Тетевен и майка й от Голяма Брестница. Когато накрая към десет часа сутринта свършваха с готвенето и щъкането, и трите жени бяха жълти като джанки от умора, но щастливи.
Ръцете на майка ми трепереха от умора, но и от притеснение, че могат да дойдат по-малко хора от предната година. Много обичаше да брои гостите – казваше им имената едно по едно и броеше: осемдесет, деветдесет, сто и петнайсет. Веднъж ги изкара сто и деветнайсет и се плескаше по престилката от радост. Колкото повече сборяни, толкова повече уважение за къщата.
Баща ми беше началник и го обичаха, а нея – медицинската сестра, уважаваха, че ги урежда в болницата, че им бие инжекции и им мери кръвното.
И сборяните почваха да идват – от Гложене и от колибите, от Тетевен и Рибарица, от Етрополе, Ботевград и Лопян, от Брестниците, от Луковит и Ловеч, от Плевен, от Ъглен и Лазар Станево, от Градешница и Глогово. Идваше и един приятел на баща ми от Казанлък, идваха от Троян и Севлиево, от Априлци и Българене.
Сега ако ме питате – идвали са и от Париж, от Лондон, Киев и от Ню Йорк, но аз не съм ги виждал от умора, а и те са говорели само на български.
И майка, леля и баба слугуваха, въртяха се като чекръци в една въртележка от приказки, викове, чаши, чинии, манджи и жега.
Веднъж майка така се беше уморила, че изчезна. Намерих я заспала в килера на втория етаж, с глава, опряна на гардероба – като войник.
В този ден – втори август, през къщата ни минаваха големци, генерали, братовчеди, лели и стринки до девето коляно. Много непознати хора, приятели, бивши и бъдещи затворници, болни и здрави. Минаваше и един мечкар с мечка и гъдулка.
Гостите бяха във вихъра си. Един, който непрекъснато ревеше, че има голям капацитет на ядене, излапа дванайсет кюфтета и си търсеше дървени трупчета, та като си легнел после, да си подпира корема. Горският от Рибарица, слаб като глист, ядеше по половин кило мед и непрекъснато ръсеше меда с пудра захар, че му бил кисел. Комшията ни Дако, като видеше мечката и гъдулката, се събличаше гол до кръста и свиреше с пръсти по акордеона на ребрата си.
Баща ми беше в разгара си – разправяше вицове и смешки, правеше и обещаваше добрини, псуваше и прощаваше, хвалеше се с ловните си трофеи и сипваше, сипваше ракия. Аз мъкнех бира.
Баща ми не пиеше капка, но понякога ме караше да правя глупости. Вземаше от някой сборянин цигара, захапваше я насред двора и аз с една въздушна пушка късах цигарата в устата му на две. Нещо като Вилхелм Тел наобратно.
Един път обаче надмина себе си. Беше накарал своя приятел от Лопян бай Ганчо Киното да донесе на ролки филма „Слонът, моят приятел“. И късно вечерта уреди за гостите ни нещо като частна прожекция в салона на читалището от девет до дванайсет часа през нощта. Добре, ама се разчу и се наложи „Слонът, моят приятел“ да се върти още веднъж за други посетители – от дванайсет до три. Те също бяха гладни за култура.
Какво ми е било на мене през този ден ли? – Замаяно ми беше, отнесено и отлетяло. И бях там, и не бях.
Но едно е сигурно – цял ден не слагах и троха в устата. Просто не можех да преглътна – от любов и от вцепенение.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* От сборника „Разтуряй, Злато моме, магиите“
(ИК „Име“, София, 2021)
.
