Мигрант

.

Преди двадесет и седем години светът се раздели на две. Разцепи се като ударена в земята зряла диня и тази кървяща цепнатина премина от преди до след, и изчезна в безкрая. В началото му се струваше, че ще може да прескочи зейналата пропаст. Тя не беше толкова широка, пък и на дълбочина не беше кой знае какво. С годините обаче това някак неусетно стана невъзможно. Той натежа. Натежа не само на килограми. Натежа на кариера, дом, задължения, пораснали деца и техните семейства, внук. Как да прескочиш тази пропаст с целият този товар? Как?

А преди двадесет и седем години беше толкова лесно. Струваше му се, че просто отива да види. Да се огледа и да прецени. Какво пък…? Винаги може да се върне обратно, нали? Животът е пред него. Беше пред него. Животът се живее неусетно. От една ваканция до друга, от един рожден ден до друг, от една работа до друга, изобщо от едно до друго. И едното, и другото са някакви измислени от самия теб точки, на някаква измислена от самия теб линия на несъществуващо време. И едното, и другото са необходими, за да избягаш от себе си. Да избягаш от самотата и ужаса на съществуването. Да не си задаваш въпроси като: кой съм, къде съм, защо съм и какво е да ме няма? Просто си измисляш някаква въображаема линия, поставяш на нея две точки – „а“ и „б“ – и всичко става ясно и просто. Какво правиш? Ами, уча медицина. Къде отиваш? Ами, искам да завърша за лекар. Какво ще правиш? Ще помагам на хората.

Всичко е ясно, докато си млад. Един ден обаче разбираш, че единствената помощ, която искат хората, е да бъдат лъгани. Най-добре можеш да им помогнеш като ги излъжеш – по същия начин, по който лъжеш себе си.

Болестта е страшна с това, че премахва точка „б“. Премахва тази измислена от всеки от нас точка, където ние отиваме, според нас самите. Тя става точка „Б“. Това е тази точка, към която всеки един от нас върви, но не по свой избор, и тая, която предпочита да забрави.

„Докторе, трябва да ме излекувате. Дъщеря ми има сватба, на която съм просто длъжен да присъствам“ – хитрува един. „Без мен работата ми ще се срине, много хора ще останат без моите безценни услуги, светът няма да го преживее“ – каканиже друг. „Аз искам да видя внуците си“ – опитва се да те разплаче трети.

Ако ти се гарантира животът, ще изпуснеш и сватбата на любимата дъщеря; и ще напуснеш изключително важната си работа; и ще забравиш за внуци и правнуци. Всичко, само и само да не виждаш тази точка „Б“ на хоризонта си.

„Аз тренирам всеки ден, ям само здравословни храни, не пия и не пуша. Няма начин на мен да ми се случи нещо неприятно, като например болест. А ако не съм болен, то от какво ще умра?“

Като млад си мислех, че животът е състезание, в което всички се надпреварват за големите награди – оцеляване, известност, богатство. Да, състезание е, но в него хората не се надбягват един с друг, а в ужас се спасяват от неумолимо настигащата ги смърт.

Мигрантството ми беше интересно на млади години. Заемаше ми цялото време. Поставях си безброй неизпълними задачи и ги постигах една по една. Беше хубаво време, но… Човешкият живот е низ от периоди и този период свърши. Периодите винаги разцепват живота ни на до и после. Ето, раждам се. Удобният ми свят се тресе около мен. Отвсякъде ме стиска, тясно ми е. Искам всичко да е като преди, но ужасът не спира. Става толкова тясно, толкова ужасно тясно; и толкова много болка и страх. Изведнъж около мен няма нищо. Аз съм в нищото. Досега около мен винаги имаше нещо. Моят свят беше мек, топъл и нежен. Всичко, на което съм свикнал, изчезна за миг. Боли ме и изпитвам ужасно чувство. Още не знам, че то се казва задушаване. Сигурно това е краят. Но не е. Рефлексите си знаят работата и въздухът ме изпълва – каква ужасна болка. Все едно, че ме разрязват хиляди бръсначи. Белият ми дроб се разгъва и аз почвам да дишам. И плача.

Огледайте се. Около вас има много хора, които не искат да се раждат. Заседнали са в родилните си канали и се стараят да не мърдат ни напред, ни назад. Баби с пластични операции и спортни клинове, дядовци с боядисани коси и тестостеронови инжекции, четиридесетгодишни младоженци и петдесетгодишни първескини, шейсетгодишни идиоти, тепърва открили своята хомосексуалност, осемдесетгодишни водачи на народите, които бръщолевят несвързани приказки от високи трибуни, под ръкоплясканията на не по-млади от тях държавни мъже и жени.

И всичко това само, за да не се преродим. Само, за да спрем метаморфозата на духа.

В последно време си мисля, че смъртта е край на един период и начало на друг. Просто поредно раждане. Раждане, свързано с болка, ужас, нежелание, но все така раждане, път към нещо ново, чудесно и непостижимо за нас. Чувствате ли как този свят ви натиска отвсякъде? Чувствате ли как това, което преди е било познато, комфортно, топло и нежно, става малко по малко твърдо, неприветливо; и те гони, и те оттласква от себе си. Родилният процес започва. А колко бяха след това първо запомнено раждане? И кърмачество, и детство, и юношество, и зрялост на съпруг, а после и баща, и остаряване. Всяко следващо превъплъщение е все така ново, неочаквано, невероятно и всяко едно е едно чудо от чудесата на света. Знаете ли какво харесвам най-много в това ми превъплъщение? Това, че все по-малко хора разбират какво казвам, а на мен все по малко ми пука, защото аз не го казвам на тях. Аз си говоря с вечността…

.

Д-р Виктор Хинов

.