.
Статия в www.msn.com разглежда въпроса защо някои хора са по-склонни да помагат на другите, от гледна точка на невронауката.
Следва превод на основното от написаното в статията, както и някои от важните фактори, които според научните изследвания влияят върху склонността на хората да оказват помощ.
Чудили ли сте се някога защо някои хора се втурват да помогнат на непознат в нужда, докато други се колебаят? Дали мозъкът има специални области за алтруизъм?
Отговорът се крие дълбоко в мозъка, където сложни процеси оформят готовността ни да подадем ръка.
Учените разкриват как определени мозъчни механизми задвижват поведението на подпомагане, разкривайки завладяващи прозрения за човешката доброта.
Нека разгледаме какво прави някои хора по-склонни да помогнат и как мозъкът ни играе роля в тези безкористни действия.
Помагането на другите започва с разбирането на техните нужди, а мозъкът има специфични области, които правят това възможно.
Изследванията показват, че мозъчни региони като инсулата, цингуларната кора и nucleus accumbens са ключови играчи.
Инсулата ни помага да изпитваме емпатия, позволявайки ни да усетим страданието на друг човек. Цингуларният кортекс подпомага вземането на решения, като ни насочва да действаме въз основа на тази емпатия.
Междувременно, nucleus accumbens, свързан с наградата и мотивацията, кара помагащите на другите да се чувстват добре. В проучвания с плъхове, тези, които са помагали на затруднени връстници, са показали по-силна активност в тези области, в сравнение с по-малко отзивчивите плъхове.
Това предполага, че хората с по-активни центрове за емпатия и мотивация може естествено да са по-склонни да помагат.
Човешкият мозък работи по подобен начин. Когато видим някого в беда, тези области светват, подтиквайки ни да действаме.
Друг важен фактор е окситоцинът, често наричан „хормон на свързването“. Окситоцинът укрепва социалните връзки и играе голяма роля в подпомагането на поведението.
Проучвания установяват, че плъхове с по-високи нива на окситоцинови рецептори са по-склонни да освобождават хванатите в капан връстници, което предполага, че окситоцинът засилва стремежа за помощ.
При хората окситоцинът се освобождава по време на позитивни социални взаимодействия, като прегръдки или прекарване на време с близки, което може да ни направи по-склонни да помагаме на другите.
Интересното е, че окситоцинът не действа самостоятелно. Той взаимодейства с мозъчни области като nucleus accumbens, за да засили чувството за награда, когато помагаме. Това означава, че хората с по-високи нива на окситоцин може да намират подпомагането на другите за по-удовлетворяващо, което ги насърчава да го правят по-често. Блокирането на окситоцина в определени области на мозъка обаче не спира да помага напълно, което показва, че други фактори – като емпатията също имат значение.
При хората личностни черти като сговорчивостта могат да повлияят на оказването на помощ. Някой, който е естествено добър и отзивчив, може да има мозъчни модели, които подкрепят честото оказване на помощ.
От друга страна, стресът или негативните преживявания могат да потиснат тези мозъчни реакции, което прави по-малко вероятно да се помогне. Разбирането на тези различия може да ни помогне да насърчаваме добротата в общностите, като насърчаваме положителни социални връзки и емпатия.
Мозъчните механизми, подпомагащи поведението, показват, че добротата е нещо повече от избор – тя е заложена в нашата биология.
Тези открития ни напомнят, че малките прояви на доброта се захранват от забележителни процеси в мозъка ни, свързвайки ни всички по смислен начин. А не е ли крайно време да решим да избираме и политиците ни според заложеното в мозъка им?
От написаното дотук става ясно, че склонността на хората да оказват помощ (т.нар. просоциално поведение) има дълбоки невробиологични, физиологични и генетични основи. Ето по-задълбочена информация по тези три основни направления:
1. Невробиологични фактори
Амигдала (Amygdala)
Функция: Център за емоционална реакция и разпознаване на страдание.
Открития: Изследвания (например на д-р Абигейл Марш, Georgetown University) показват, че хора с особено развито алтруистично поведение (като дарители на органи за непознати) имат по-големи и по-активни амигдали. А хора с увредена амигдала имат намалена емоционална реакция към страдание, по-слаба емпатия и по-ниска склонност да помагат.
Пример: Човек забелязва възрастна жена, която се бори да пресече улицата, и моментално реагира, за да й помогне – амигдалата засича ситуацията като спешна.
Префронтална кора (Prefrontal Cortex)
Вентромедиалната част (vmPFC) е свързана с вземането на морални решения и обработка на емоции, свързани със социално одобрение и вина.
Активирането й се свързва с вътрешната мотивация за помощ – дори когато няма външна награда.
Пример: Служител вижда колега, обвинен несправедливо, и решава да говори в негова защита – дори да рискува собствената си репутация.
Огледални неврони (Mirror Neurons)
Местоположение: В премоторната кора и долната париетална област.
Функция: Те се активират както когато извършваме действие, така и когато наблюдаваме същото действие у друг човек.
Значение: Подпомагат емпатията – можем да „усетим“ какво преживява другият, което е основа за спонтанна помощ.
Пример: Родител вижда как дете пада и започва да плаче – усеща болката му почти физически и го вдига бързо.
Център за възнаграждение (Ventral Striatum, Nucleus Accumbens)
Активен при помощ: Когато помагаме, се активират същите мозъчни структури, които реагират на награда и удоволствие – подобно на консумацията на храна или печеленето на пари.
Това подсказва, че помагането е вътрешно възнаграждаващо, дори без външна полза.
Пример: Доброволец в приют за животни се чувства удовлетворен и щастлив след всеки ден, прекаран в помощ на бездомни животни.
2. Физиологични фактори
Хормони:
Окситоцин – „хормонът на свързаността“
Роля: Засилва доверието, емпатията и привързаността.
Ефект: Инжектирането или увеличаването на окситоцин повишава готовността за сътрудничество и помощ, особено към „свои“ (семейство, приятели).
Пример: По време на криза (напр. земетресение), хората помагат на съседи, дори непознати – усещат близост и нужда от свързаност.
Вазопресин
Свързан с: Регулиране на социалното поведение и съпричастност.
По-силен ефект при мъжете, включително агресивна защита на групата.
Пример: Баща инстинктивно се хвърля пред кола, за да защити детето си.
Кортизол – хормон на стреса
Високите нива на хроничен стрес намаляват емпатията и склонността да се помогне.
Обратно, умереният стрес, например когато виждаме някого да страда, може да мобилизира помощно поведение.
Пример: При паника – някои хора блокират и не помагат, други реагират мигновено и ефективно – зависи от нивата и регулацията на кортизол.
3. Наследствено-генетични фактори
Генетични полиморфизми:
OXTR – рецепторът за окситоцин
Различни варианти на този ген се свързват с по-висока или по-ниска социална чувствителност и емпатия. Хора с определен вариант показват повече алтруизъм и просоциално поведение. Деца с „благоприятен“ OXTR вариант демонстрират повече състрадание и готовност да споделят още в ранна възраст.
AVPR1A – ген за вазопресинов рецептор
Играе роля в социалната свързаност и партньорските връзки. Свързан с просоциална игра при деца и възрастни, както и с дарителско поведение. Някои хора проявяват силна социална ангажираност и чувствителност към несправедливост – наблюдавано е по-често при определени варианти на този ген.
MAOA – „воинският ген“
Вариации в този ген влияят върху регулацията на импулси и агресия. Някои проучвания предполагат, че определени варианти могат да влияят върху контрола на емоциите и социалната адаптация. При деца, отгледани в трудна среда, някои с „по-благоприятен“ вариант на MAOA са по-спокойни и склонни да избягват насилие.
Наследственост:
Изследвания с близнаци сочат, че 30–50% от просоциалното поведение може да се обясни с наследствени фактори – останалото зависи от средата, възпитанието и опита.
.
.
