Home » Избрано, история

Цвета Трифонова: Помен за Данаил Крапчев

2018.06.10 2 коментара

Откъс от статия на Цвета Трифонова за Данаил Крапчев,
публикувана в „Македонска трибуна“

Данаил Крапчев (15.12.1880 г., Прилеп, Османска империя – 10.09.1944 г., Горна Джумая, България)

Имам вътрешен дълг към забравените и инкриминираните строители и будители на България. Вълнува ме съдбата на значимите и значещите хора, които с живота, с делото и смъртта си са пренесли през препятствията на времето духът и идеята на българската държавност. Ако не ги е имало тези стожери на българщината, отстоявали с морална доблест и сила ценностите на родолюбието и саможертвеността за Отечеството, то българското племе едва ли щеше да оцелее през толкова войни, катастрофи, братоубийствени кръвопролития и чужди домогвания.

Сега съм в орбитата на Данаил Крапчев и веднага ще отговоря защо – проумях, че това е човек-институция в политическата история на България. Фигура, която запълва със своя интелект и независим дух, с талантливото си журналистическо творчество цял четвърт век от историята на българската журналистика и от живота на българската държава. Той е бащата, създателят, творецът на вестник „Зора“, излизал от 1919 до 1944 г. А вестник „Зора“ е едно огромно държавническо и културно дело, което е по силите и по плещите единствено на човек с възрожденски нравствени измерения. Всеки би могъл да се увери в това, ако има куража да се зарови в чупливите и прашни страници на 25-те годишнини на всекидневника. Там са отложени протуберациите на отминалата епоха, ден след ден се вихри кървавата история на страната ни, фиксирани са събития, разтърсвали света и Европа. По тези страници тече параноята на всекидневието, с хиляди човешки драми, природни и социални бедствия, с политически и битови престъпления, но също тъй се извисява културният ръст на първенците и са уловени духовните стремежи на епохата между двете световни войни.

Данаил Крапчев е една от най-видните и авторитетни личности на България през тази епоха. Роден е през 1880 г. в старинното градче Прилеп в Македония, „прилепнало“ в скута на прочутите Маркови кули, където и до днес са застинали в безвремието на вековете средновековни крепостни руини. Оттам, от Климентовските духовни извори, от Самуиловите легенди и Прилепското княжество на Вълкашин и Марко, тръгва житейският път на много бележити българи и революционни дейци, оставили ярка следа в националната история. Старинната прилепска църква „Свето Благовещение“ (1838), с надвесения над нея хилядолетен чинар, древните църквици и скитове, запазени и до днес, площадът с източения ориенталски силует на Сааткуле (1858) са декорът и атмосферата, сред които израстват личности като епичния писател Димитър Талев, апостоли и революционери като Пере Тошев, един от основателите на ВМРО, Георги и Петър Ацеви, Димитър и Йордан Чкатрови, книжовника Марко Цепенков, събрал 10 тома с народни умотворения, архиереят Методи Кусевич десетки други книжовници, деятели, борци. В града още съществува фамилията „Крапчев“, а в далечното минало една улица е носела името на Данаиловия баща – „Васил Крапчев“, поборник за църковна независимост и национално самоопределение на българите в Македония. Ако в прилепското възрожденско училище са работили будители и сеятели като Димитър Миладинов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, то съвсем естествено е да се твърди в старите хроники, че Прилеп е бил най-яката твърдина на българското самосъзнание в рамките на Македония. Данаил Крапчев е достоен син на своя род и на родното си място – още в ранните си години, в училищата в Битоля и Солун, той се включва в националноосвободителното движение. След като завършва история и политически науки в Софийския университет и в Швейцария, той бързо намира призванието си на културното поприще и след младотурския преврат (1908 г.) започва да издава в Солун вестници със звучни имена – „Илинден“, „Родина“, „Вардар“, Струма“, „Места“, „Брегалница“, „Марица“, „Българин“, „Отечество“ и пр., сменяйки названията на реките и синонимите на етноса след всяка цензурска забрана, в неутолимия стремеж на македонската интелигенция да се отстояват териториите на българското присъствие до бреговете на Бяло море. Вестниците, издавани от Д. Крапчев на български език в славянското средище Солун, са изразители на вековните стремления на етноса, а в своята журналистическа роля той се оказва един от идеолозите на националноосвоботителните борби за обединение, против отоманизацията на поробените български краища. По време на Балканските войни, обаче, Данаил Крапчев е на поста си като редник в четническото движение в Македония, а негови другари и съмишленици в комитските приключения са Тодор Александров и Пейо Яворов. В подготвян за печат сборник със спомени и документи за Крапчев четящата публика за пръв път ще може да се запознае с инкриминираната досега кореспонденция между него и П. Яворов, посветена на бурните събития от началото на миналия век.

Страници от в. „Зора“. Източник: Senzacia.net

След двете национални катастрофи, в които България губи изконни територии и надеждите си за постигане на своя национален идеал, а до голяма степен и моралните си устои, Д. Крапчев е от малцината духовни лидери, които се възправят с цялата си енергия срещу унинието, упадъка и отчаянието, обхванали обществото. Този човек е зареден с неизчерпаема надежда и стремителна деятелност. В годините на най-дълбока стопанска и морална криза започва да издава ежедневния вестник „Зора“, пестейки от залъка си, треперейки за всеки къс хартия, както свидетелстват съвременниците му. Денонощно е стоял на поста си в бдение за нивото, качеството и разпространението на вестника, който се оказва най-свидната рожба на неговия живот. Сам така си го наричал – „рожбата“. Стремежът му е да създаде обективен и независим информационен всекидневник, като за образци му служат европейските вестници „Тан“ и „Таймс“. За сметка на това е бил иронизиран от Ванче Михайлов например, че вместо да посвети „Зора“ само на македонската кауза, той го превърнал в „българския Таймс“ /1/. Вестникът се издържа сам, железен закон за Крапчев е да не взема отникъде и отникого нито стотинка, за да се отстои независимостта на изданието и свободата на словото, което тече от „Зора“ към хората. Затова дори т.нар. „народен съд“, колкото и да се е трудил, не намерил компромат в тази посока. /2/

Човек с широка историческа образованост и култура, владеещ перфектно френски език, Данаил Крапчев притежава голяма библиотека с чуждоезични издания по история, политология, социология и обожава публицистичния маниер на известния френски журналист и политик Жан Жорес. Европейските интелектуални мащаби на главния редактор пряко се отразяват във вида и съдържанието на „Зора“ и особено в неговата собствена публицистика. Новини от световните информационни агенции и от собствени кореспонденти в Лондон, Париж, Рим, Берлин, Женева; телеграми на „Зора“ и телеграми на БТА; коментари, анализи, научни статии; репортажи, хроники, стенограми и други разнообразни рубрики запълват колоните на вестника. Всекидневно се осигуряват потоци от информация и българската общественост е осведомена за събитията по целия свят, за балканската политика в нейната емпирика и процеси, за вътрешното положение в страната дори до малката паланка. Но освен тях голямо място се отделя за култура, забавление и книжовност под формата на литературни страници, илюстрована страница, весела страница, спортна страница, подлистници с преводна белетристика, плюс седмично културно-информационно издание „Седмична Зора“. Това са най-общо сегментите, съставящи структурата на най-меродавния български ежедневник в неговата дълга, четвъртвековна история. В хилядите страници са съхранени автентичните извори за националната история, политика, икономика, социален бит и културен живот. Тук са регистрирани в снимки и репортажи битието и манталитета на българския човек, всички перипетии, събития, трагедии, заплахи и възходи, преживени от народа ни в десетилетията между двете световни войни – несправедливите тегоби и жестоките репарации на Ньойската „догма“, както я нарича Крапчев; деветоюнския преврат и убийството на Стамболийски, коминтерновските попълзновения и септемврийските метежи през 1923 г., покушението върху цар Борис ІІІ при Арабаконак и атентатът в църквата „Св. Неделя“ през 1925 г.; асимилационната политика и тиранията на балканските съседи спрямо българското население в заграбените територии; политическите интриги между партиите, междуособиците в македонското движение и убийствата на видни дейци като Тодор Александров, проф. Никола Милев, директор на в. „Слово“, ген. Ал. Протогеров, Петко Д. Петков и мн. др.; саможертвените акции на Менча Кърничева и Мара Бунева, процесът срещу българските студенти в Скопие, гръцкото клане в граничното село Тарлис и още безброй вихри и катаклизми, след които човек се чуди как изобщо е оцеляла нашата нещастна държавица.

Разбира се, поради хора от ранга на Данаил Крапчев, изправени непоколебимо на страж на българската държавност. Трябва човек да изчете стотиците уводни статии в „Зора“ или трите тома публицистика „Изминат път“ с авторството на Крапчев, за да разбере, че в негово лице България е имала не само едно могъщо журналистическо перо, а преди всичко прозорлив и далновиден политически анализатор. Трезвите му преценки за хора и събития, за процеси и тайни заговори, както на международната, така и на вътрешнополитическа сцена са безпогрешни и непостижими . И други умни мъже са в състояние да оценят и квалифицират ставащото и текущото в политическото злободневие – Данаил Крапчев обаче го предрича. За разлика от събратята си по перо той не следва събитията по петите, а ги изпреварва, още в техния зачатък умее да разчете намеренията, следствията и разбира се – резултата. И което е особено важно – да посочи изхода или пътищата за разрешаване на всяка сложна ситуация. За добро или за лошо- винаги се оказва прав.

Сред стотиците примери ще посоча само един – пръв сред демократично мислещите журналисти Данаил Крапчев започва кампания срещу правителството на проф. Александър Цанков. Още в началото на 1924 г., отначало предпазливо и дипломатично, а впоследствие открито, той доказва, че дори да е било историческа необходимост, то се е превърнало в бреме за нормализацията на страната и настойчиво започва да пледира за оставка. Две години след 9 юни 1923 г. Крапчев пише: „Девети юний по никой начин не трябва да остане една традиция, защото подобна традиция ще погуби България.“ /3/ Кой да чуе трезвия, разумен глас – следват още два преврата, наистина пагубни за демократичното бъдеще на страната. Не само по този повод, а многократно, изпъква доминантата на неговия политически мироглед – парламентаризма и демократичното устройство на обществото, против всеки авторитаризъм или диктатура, независимо откъде се задава тя. Тази демократическа позиция Крапчев защитава неизменно в десетки свои заглавия, напр.: „Полицейска и правова държава“, „Силата на парламентарния режим“, „Демокрация и силна власт“, „Въпросът за диктатурата“ и др. Позволявам си да цитирам откъс от статията му „Военна диктатура ли?“ /4/, освен като доказателство за демократичните възгледи на автора, и като предупреждение към днешното време: „България или ще бъде спасена от Народното събрание и чрез Народното събрание или ще погине. Авторитетът на Народното събрание трябва да се издигне. Никой управник не може да се счита необходим за България. Необходимо е само Народното събрание. Трябва то да сочи кои управници са необходими в даден момент. Във всеки случай България може да бъде спасена само от своето Народно събрание, ако то стане истински господар и съдия на правителството. България ще бъде изкарана от сегашното си положение не чрез диктатури, които ще я опропастят, а чрез истински парламентаризъм и контрол над правителството.“ Какъв блестящ урок за сегашните политици, ако те си правеха труда да четат заветите на умните и образовани мъже на България! В контекста на тези редове лъсва унизителната сервилност и отблъскващо лакейство на днешните ерзац „парментаристи“, когато твърдят, че видите ли, само „негово величество Кобургготски“ бил единствената ни гаранция за всичко. Сякаш не съзнават, че сами си плюят в лицето. Гаранция е той, но за личната им кариера, за оглозгването на рилските гори и за обратен път към азиатската мизерия, а не към Европа. Впрочем, заради тия господа специално, ще спомена, че бащата на сегашния задкулисен играч е бил доста по-мъдър – в кризисни моменти се е допитвал и до мнението на Данаил Крапчев, т.е. до гласа на общественото мнение, например за преврата на звенарите през 1934 г. И въпреки че Крапчев твърдо стои на позициите на конституционализма, а не на авторитарния режим, награждава го с орден „За гражданска заслуга“ /5/, докато превратаджиите Кимон Георгиев и Дамян Велчев го интернират в Карлово.

Истински гражданин и пламенен патриот стои начело на вестник „Зора“, щом във всеки брой бие тревога за съдбините на българите в Македония, Беломорска Тракия, Западните покрайнини, Южна Добруджа. Пестеливо и лаконично, с неопровержими факти разобличава шовинизма на сръбските и гръцки власти спрямо българското население, изважда наяве тайните козни на балканските политикани и подтиква международното мнение към действия в защита на поробените сънародници. Според него нашият народ повече от половин век „не престава да дири цялата си душа“. Нито за миг не го напуска мисълта за мъчениците, останали извън разпокъсаното Отечество, затова вестникът му докрай изпълнява отговорна патриотична мисия – да поддържа жива духовната връзка между метрополията и откъснатите територии, да вдъхва на народа си вяра в бъдещето /6/. Стегнато и убедително, без сянка от демагогия, словото на Крапчев съумява да държи будна съвестта на българското общество, не допуска да изгасне болежът и съпричастието на българина към страдащите събратя. Навсякъде той прокарва убеждението си, че „всичко е в движение“ /7/ и никоя неправда не трае вечно, че всяко статукво подлежи на промяна и рано или късно „България ще събере в едно своята монолитна душа“.

В поредица от кратки и ясни публицистични текстове Д. Крапчев анализира сложните балкански взаимоотношения – „Българите от Гръцка Македония“, „Петицията на поробена Македония“, „Тракийският въпрос“, „Гръцки роби“, „Гръцкото двуличие“, „Кръвта не е вода“, „Грабеж“, „Скопският процес“, „Убийствата нямат край“ и пр. /8/ Той разгръща тези отношения в различни аспекти – международни, политически, юридически, териториални, културни, икономически и инфраструктурни. Ще отбележа само един пример за оригиналност и дълбочина на неговия политически интелект – въпросът за ролята на реките в политиката. Никъде другаде, освен в публицистиката на Д. Крапчев, не съм срещала подобна държавническа култура и прозорливост, позволяващи му да провиди ключовото значение на водните пътища като важен фактор в историческия и стопански просперитет на нацията. За него трите реки – Искър, Струма и Марица – са скелетът на българската държава. Тази идея настойчиво се провежда в редица статии, онасловени: „Бученето на реките и политиката“, „Устията на българските реки“, „По трите реки“, „Марица и Вардар“. Пак уроци за политици, особено в контекста на затлачените днешни реки! Господа, издайте по-скоро забравените томове на Крапчев, те са си същинска библия за политика!

Уводните колонки с негов подпис, посветени на болшевизма и на Сталин, на терора и процесите в Съветска Русия разкриват анализаторската мощ и далновидност на Крапчев относно трагедията на руския народ, разобличават имперските амбиции на комунистическата мегадържава и начините, по които ги осъществява, дестабилизирайки малки страни като България. Тази тема изисква специална разработка, а настоящият очерк има само възпоминателни цели – да изведе във вниманието на обществото ярката фигура на един голям патриот, политик и строител на българската журналистика. Искам поне в известна степен да опровергая болката на Крапчев, когато твърди, че „ние, българите, сме с къса памет“, „нямаме усет към еволюцията“ и затова сме „народ без исторически опит“ /9/.

Друг парлив проблем е отношението му към Втората световна война и към Германия – и не само парлив, той се оказва съдбовен за най-уважавания редактор и публицист в страната до фаталната дата 9.ІХ.1944 г. – коства му живота веднага след нея. В дъното на тази трагедия стои пак фанатичната, болезнена любов към непрежалимия роден край, възвърнат към протородината от германските войски през 1941 г. в устрема им на Изток. Но истината по въпроса може да се каже и само в едно изречение, изречено от Матей Бончев-Бръшлян пред VІ състав на народния съд. Когато го разпитват за отношението на неговия патрон към оста Рим-Берлин-Токио, стремейки се да скълъпят обвиненията си във „фашизъм“ спрямо един от стожерите на българската демокрация, подсъдимият отговаря в прав текст: „Данаил Крапчев държеше само на една ос – оста Прилеп-София-Прилеп.“ /10/

 

Пълен текст: ТУК

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

БЕЛЕЖКИ (към публикувания откъс)

1. Непубликуван спомен на Петър Лунгов, репортер в „Зора“.

2. Спомен на Хр. Бръзицов, репортер във вестника, пред когото народният обвинител, комунистът Никола Ланков, признал за липсата на подкупи и чужди пари за „Зора“, въпреки обстойните ровения за свидетели и документи.

3. Крапчев, Д. Незавършен подвиг. // Зора, бр. 1786, 08.06.1925.

4. Крапчев, Д. Военна диктатура ли? // Зора, бр. 1428, 17.03.1924.

5. Непубликуван спомен на Неша Д. Крапчева.

6. Това е заглавие на една от неговите статии, която ще бъде отпечатана във в. „Детонация“ през м. септември (2005 г. – бел. ред.).

7. Заглавие на статия – вж. Крапчев, Д. Изминат път. [Съч. в три тома].

Т. II. София, 1936-1941, с. 146.

8. Вж. Крапчев, Д. Цит. съч., т. III, 1941.

9. Усет към еволюцията. // Крапчев, Д. Цит. съч., т. II, 177.

10. Непубликуван спомен на Хр. Бръзицов.

2 коментара »

  • Raiko said:

    Министър-председателят на Македония Зоран Заев заяви, че страната му ще бъде преименувана на Република Северна Македония, съобщава Jutarnji. „Постигнахме историческо споразумение, което ще потвърди македонската културна и етническа идентичност”, казва Заев. През есента в страната ще се проведе референдум по въпроса за утвърждаване на името.

    Ще бъдат запазени названията „македонци” и „македонски език”.

    По-рано премиерът на Гърция Алексис Ципрас заяви, че Атина и Скопие са успели да се договорят за новото име на Република Македония.

  • Raiko said:

    Генералният секретар на НАТО Йенс Столтенберг лично поздрави постигнатото споразумение между премиерите на Република Македония и Гърция Зоран Заев и Алексис Ципрас за разрешаване на спора за името, съобщи БГНЕС. „Горещо подкрепям договора между Заев и Ципрас за разрешаване на спора за името. Този исторически договор е резултат от дългогодишната търпелива дипломация и волята на двамата премиери да решат този спор, който прекалено дълго време засягаше целият регион. Призовавам и двете страни да финализират постигнатото споразумение от страна на двамата премиери. Този договор отваря пътя за НАТО на Скопие, което в същото време ще консолидира мирът и стабилността на Западните Балкани“, каза още Столтенберг.

    Изявлението на генералния секретар на НАТО Йенс Столтенберг бе направено само няколко минути след декларациите на Зоран Заев и Алексис Ципрас за постигнатото споразумение за разрешаване на дългогодишния спор за името.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.