Home » Авторски страници

Сархошите

2017.10.14 Няма коментари
Spread the love

Авторът Хасан Ефраимов

– Докторе… – някой чукаше по стъклото. Бях се излегнал. После ненадейно съм заспал. Не се чувствах добре. Краката ми изведнъж се подкосиха, както си стоях. Прибрах се и се излегнах. Месеците непрекъсната работа явно си казваха думата. Чувствах се млад и изпълнен с енергия, но тялото ми явно не смяташе така. За да дойде така и да чука по стъклото някой, трябваше да е свой. Иначе кучето досега да го е разкъсало.

Беше моят приятел, караконджулът.

– Докторе… – продължи оня.

Не станах. Естествено, че го познах по гласа и, разбира се, само той можеше да си позволи да ме събуди. Всички останали знаеха колко съм зъл след сън и винаги се съобразяваха с това.

– Кажи ве, нахал – не издържах накрая, отваряйки вратата. Отскоро се бе застудило и затова вратата ми бе затворена. Иначе обитателите на гората така си влизаха вътре и си взимаха каквото им трябва. Най-често за пиене и замезване.

– Виното не е готово още, приятелю – забих го после.

– Все с това вино… Не идвам за вино.

– Че за какво идваш тогава като не е за вино? И Тремски суджук нямам.

– Щял си да ходиш в Кърджали.

– Е, и… Тебе какво те засяга това?

– Четох за тях. В онази книга, която ми подари. Толкова зулуми са направили.

Трябваше ми доста време, за да му обясня че това, което е прочел от Йовков, е просто съвпадение на имена и няма нищо общо с днешния град Кърджали.

– Ще ме вземеш ли и мен? – почти проплака тогава караконджулът.

– Естествено, къде без теб? Даже ще те сложа да седнеш на предната седалка. Мога после да те покажа и на сцената. Тъкмо ще е по-автентично, а и без това си приличате с Краси Демиров*.

– Шегата ти не беше уместна.

– Ще ти дам да се огледаш и във Водното огледало.

– Водно огледало?

– Да, водно огледало. Но не ти препоръчвам да се гледаш. Нещо друго?

Замина си той обиден, а аз се дотътрих вътре. Вместо да се пооправя след краткия сън, се чувствах още по-зле отпреди. Жив, умрял, на сутринта трябваше да тръгвам за Кърджали.

– Добре, докторе, мисли. Какво може да ти има? – изрекох, излягайки се отново.

Първото, за което се сетих, бе термометърът. 38,5 градуса показваше. Затова се чувствах така. Температурата отнема силите, прави те труп. Само лежиш, без да може да вдигнеш глава.

– Мамито му… – изрекох с отвращение. Туй то, още с първия повей на северняка и вече бях готов. Затова не исках да живея по тия места през зимата.

Станах и затършувах из чекмеджето за лекарства. Без да се замисля изгълтах конска доза антибиотик. После се заех с антипиретиците. Като се знам, никога не оставам без сериозни антибиотици в къщи.

– Сега остава и дрисък да ме хване. Че и царевицата я обраха – продължих да се самосъжалявам.

Да, до утре някак си щях да се вдигна на крака. Трябваше. Достатъчно бе да си сваля температурата и щях да се почувствам по-добре, но да шофирам до Кърджали… Веднъж така се прибрах от София. Пътувах цяла нощ. Само дето не умрях по пътя, а то, бил съм с температура. Поолекна ми чак като повърнах на бензиностанция OMV в Шумен. Тираджиите се уплашиха, а в Добрич се добрах чак на разсъмване.

– Трябва да ме закараш до Кърджали – звъннах на зет ми, без да се замисля.

– Добре – изрече той.

На сутринта се надигнах с псувни. Как иначе? Кой нормален човек става в 7 сутринта? Камината бе угаснала и къщата бе студена. Изгълтах си хаповете и влязох в банята, треперейки, за да си взема душ. През цялото време на пътуването дремех на задната седалка и чудно, по обяд се почувствах много по-добре. Точно тогава ми звънна телефонът.

– Докторе, внимавай като излезеш на хасфалта. Всички там карат като побеснели – изрече ухилен глас в слушалката.

– Какъв хасфалт сънуваш и ти, Керимче?

– Така му викат на пътя между Кърджали и Хасково.

– Хасфалт?

– Да, хасфалт.

Всъщност, зъболекарчето се казва Киримов, ама аз му викам Керимче. Българин си е и е от Хасково, ала срещнал хубава добруджанка и се домъкнал и той да облагородява Добруджа. Амуджите и татарите от района го мислят за турчин и така се мъкнат при него. Нашият, и той научил някоя и друга дума на турски, и така им взима мангизите, а е и страхотен лекар. Колко мъдреци ми изтръгна, няма да ви кажа. Прави го с кеф. Сигурен съм, че му доставя истинско удоволствие. Садистче отвсякъде, но поне не боли. Дъщеря ми работи с него, но много често я наричат д-р Керимова, а него д-р Ефраимов.

– Керимче, ако си пуснеш един мустак, едва ли някой ще те различи от анадолски амуджа – бъзикам го често.

– Ама, аз съм си българин – оправдава се винаги.

– Да бе, как ли пък не, с това име. А и боята ти не е от най-светлите.

– Е, има много мургави българи.

– Мене ако питаш, има много българи, дето самите те мязат на мангали, ама нас наричат такива. Моли се да не дойдат пак онези, дето боядисаха надгробните камъни, че първо с твоето име ще започнат. Гарантирам, че ще те кръстят Кирилов.

Така си говорим ние. Интелигентните хора са над етносите. Много често си правят и шеги с това, както ние. Но за да можеш това, трябва да имаш акъл. Иначе вървиш и разправяш навсякъде как твоят етнос е най-велик. Имаше някакъв, дето дори бе се изцепил, че самият Господ е българин. А…, и при турците има такива. Много често като отида в Истанбул, изричам на поредния великотурчин:

– Ей, омръзна ми от вас. В България – българите, тука вие. Таман се отърва от едните и налитам на другите. Всъщност, и българите и турците сте някъде около последните дупки на кавала. Що не си видите осраните гъзове, а ми се правите че сте измислили топлата вода?

Винаги се сърдят. И едните, и другите. Подобни хора са така. Дори от майтап не разбират. Но ако бяха умни, едва ли щяха да се правят на велики. И от майтап щяха да разбират. А…, без малко да забравя македонците. Но дали българин или македонец, все тая. Една майка ги е раждала. Та, като ги съберем на едно място, бият турците отвсякъде по великост.

– А…, не шофирам аз, Керимче, а зет ми. Благодаря ти. – изрекох на слушалката. – А нали знаеш, че и той е кърджалия.

– Да бе… кърджалия. Само дето дядо му и баба му са се изселили оттам преди 70 години.

Да, ама като излязохме на хасфалта, ми изпопадаха пломбите от почуда. Има едно село – Черноочене. Идете да видите за какво става въпрос. Пътуваш си в генгерлика и изведнъж попадаш в картинка от приказките. Стотици нови къщи на по пет етажа. Накацали са по баирите. Не можах да се въздържа и накарах зет ми да спре.

– Чии са тези къщи, дядо? – попитах столетник, седнал на една пейка.

– Наши са – отвърна гордо той. – Нашите деца и внуци ги построиха. Работиха с години в Германия и всяка припечелена стотинка вложиха.

Има и такива. Отиват да припечелят. Отиват, за да се върнат. Че тука от караконджулите…

– Да са живи и здрави – пожелах. Без малко да се насълзя. Такъв съм си.

– Халал да си ви и къщите – изрекох и се качих на колата.

От болестта ми не бе останала и следа. Само продължавах да се взирам през прозореца.

Стига сте си давали парите по разни хотели, дето ви търкат гъзовете с хавлии, ама му викат спа. После ги намазват с малко вазелин и… Много често го правят и без вазелин. Идете в Черноочене. Ще попаднете в рая. Наемете си стая на една десета от парите, дето ще броите за спа-то. Има толкова места, които си заслужава да се видят наоколо. А хората… Ще видите какво е уважение. Ще се държат с вас като с богове.

Дори не усетих кога стигнахме Кърджали. С толкова хубави хора се срещнах там. Видях и усмивки. Така си ходят те – усмихнати.

– Ей… паякът да не вдигне колата ми! – притесних се по някое време.

– Моля ви се, господин Ефраимов, ние да не сме серсеми – изрече мустакат кърджалия. – Не вдигаме колите на гостите си. Не ги и изнудваме за пари.

Така и си остана спряна на пътя, докато си пиехме филджан кафето. Останалите коли чинно я заобикаляха.

– Знаете ли къде живея аз? – продължи мустакаткото.

– Къде?

– В махала Сархошите.

– Сархошите?

– Да, в Сархош махала, ама сега й викат Веселяците, а не Пияниците.

– А ти знаеш ли къде съм роден аз? – не му останах длъжен.

– Не.

– Не знаеш, я. В Шейтанджък. Ама сега му викат Хитрино, вместо Дяволово.

Моят нов приятел не се вречатли изобщо от това.

– А вие знаете ли нашите моми сутрин къде си сресват косите? – продължи оня.

– Не. Къде?

– Как къде? На Водното огледало. Оглеждат се в кристално чистите води и се сресват.

– Брех… Кой знае каква гледка е? Хиляди красиви кърджалийки по ефирни нощници, сутрин, в росата.

– Защо мислите, че постоянно сме сархоши?

– Ми… аз сутрин като винаги спя…

Не закъсняха и кърджалийките. Надойдоха десетки в кафенето. С удоволствие се запознах с тях. Но как да им запомниш имената? Бяха толкова много. После иди, че не искай да живееш в Кърджали.

– Аз съм актриса – изрече красиво създание. Усмихвайки се.

– Обожавам актрисите – отвърнах веднага. – Заповядай, седни на коляното ми, пардон… до мен, моето момиче.

Туй то… Където и да ида, красавиците се лепят като мухи на мед по мен. Благодаря ти, мамо, че си ме родила такъв.

– А вие знаете ли, че при нас има Каменна сватба? – продължи мустакаткото Мустафа. – Като се напием, танцуваме с каменната булка.

– Аре ве… – едвам успях да промълвя.

– Мда… Сърцето й е каменно. Разправят, че който успее да стопли сърцето на каменната булка, тя ще е вечно негова.

Дали да не се пробвам? Като пийна малко върша чудеса. Като нищо ще й стопля сърцето. Дори на красивата актриса, седнала до мен, мога да стопля сърцето.

– Пък ние като се напием, излизаме на дуел с Шейтана – похвалих се вместо това.

– С Шейтана?

– Да, със самия Шейтан. Препасваме кълъчката и заставаме пред някой парен локомотив в Шейтанджък.

– Пък ние имаме и каменни гъби – не се впечатли мустакатият и от дуела.

– Ми, ще имате. Като постоянно сте сархоши. Гарантирам, че са мухоморки – забих го накрая.

– Имаме и Утробата. Влизаме и излизаме от нея, когато си решим. Вие можете ли да влезете обратно в утробата?

– Не.

– Не, я… Чакайте да ви покажа снимки.

После изкара смартфона си и започна да прекарва пръст по дисплея.

– Ето, докторе, това е Утробата.

– Мен ми прилича на друго – ухилих се.

– Ей, докторе, ти пък виждаш все… – намеси се и Краси Демиров.

– И Дяволски мост имаме. Също е каменен – продължи моят нов приятел.

– А стига с тези каменни работи, ве – не се стърпях накрая.

Дотътри се някакъв брадясал индивид.

– Симо – представи се той, подавайки ръка.

– Че има ли още българи в Кърджали? – не се стърпях.

– Има, що да няма?

– Щото от новините излиза друго.

– Ние новини не гледаме – изтърси Симо и после добави: – Живея в Сархош махала.

– И ти ли? То, в този град май всички живеете там.

– Мустафа ми е комшия.

Седна Симо и за отрицателно време настигна Мустафа, удряйки на екс голяма водка. Предложи и на Краси.

– А, аз преди спектакъл не пия – оправда се нашият.

– Че какъв артист си тогава? – отвърна Симо, пресушавайки втората чаша.

Настана време за спектакъла и трябваше да ставаме. Откачена работа. Накараха зет ми да дръпне колата на мраморните плочки пред залата.

– Така посрещаме гости ние – изцепи се Симо. – А да дойде някой и да я вдигне.

Няма да разправям как мина спектакълът. Журналистите вече го направиха по прекрасен начин.

– На едно място обърка текста – изрекох на ухото на Краси като излязох на сцената при него.

– Аз затова обичам да играя умрели автори – отвърна оня без свян.

Останах със зяпнала уста. Две думи не успях да кажа. Само благодарих на хората.

После автографи, туй-онуй. Нямаше някой, който не ме познаваше. Бяха изчели всичките ми разкази. С някои от тях бяхме се засекли и в Одрин. Страхотно посрещане. Като се замисля, че на друго място ми вдигнаха колата и ме нарекоха мангал… А тук, колата на плочките. Е, при кои да ида пак?

Познайте от първи път, къде заседнахме след това? Естествено в кръчма. Тръгнаха салатите. Ракиите потекоха подобно мътната Арда. Скоро не остана трезвен на масата. Дори не се сетих, че съм на антибиотик. Предметите започнаха да се размиват.

– Добре, че сте се освободили от нас – изрече по едно време Мустафа на Симо.

– Абе, то… Германци, руснаци, американци… За каква свобода говориш, приятелю? – не остана по-назад и той, вдигайки наздравица. – Мъката е по тези земи. Стоят си някъде там, в замъците, а все на нашето налитат.

– Какво празнуваме, освен спектакъла? – запита и професорът от Одрин. Беше дошъл и той на представлението. Сякаш разбираше български. Но в Одрин ми направи чудесно представяне.

– Освобождението от вас – отвърна Мустафа и се захили.

– О-о-о, ха наздраве тогава – изрече професорът и вдигна наздравица.

Да, имаше и четирима гости от Одрин. Забравих да се похваля. Професорът с жена си, колежката, която ми организира представяне там. Е, възпитаник на медицинския във Варна. Какво да кажа друго? А също майка й – отново колежка, жив караконджул на 80 години.

– Гълъб – изрече по едно време някой и си подаде ръката.

– Къде? – заогледах се веднага.

– Така се казвам – продължи нашият, усмихнат.

– А стига, ве – не се стърпях – Майтапиш се.

Пък аз си мислех, че името ми не е хубаво. Е, какво да каже човекът? Оказа се самият директор на театъра в Кърджали. Но беше готин. Веднага улови майтапа.

– Господин Ефраимов, все ми дават леки роли – оплакваше се актрисата-красавица. Отново се оказа седнала до мен.

– Какви леки роли, красавице?

– Все на леки жени.

– Ми, радвай се, моето момиче. Какво по-хубаво от това? – успокоих я веднага.

– И защо да се радвам?

– А бе, и аз искам да играя Ромео, ама да ми е предложил някой…

– Например, сега вас националните медии подкрепят ли ви? – изрече една журналистка, натикала някакво записващо устройство пред носа ми. Беше се накълвала вече и тя, ама дебнеше да хване нещо. Дума някаква, изтървана. На сутринта, като изтрезнее, щеше да прослуша записа.

– Никой не ме подкрепя. Само кърджалиите – провикнах се аз и смях огласи залата.

– Какво мислите за етническия мир в страната? – продължаваше онази.

– Че какво има да му мислиш на мира? – отвърнах й аз. – Като ги гледам тези двамата от Сархош махала, Мустафа и Симо, как пият заедно, какво има да му мислиш?

– Докторе, приятелю, на това писане, ако се казваше Христо, досега щеше да си литнал в небесата – провикна се Симо.

– А стига ве, пак ли ще ми сменяте името? То май ви стана навик.

– Ние сме националисти, приятелю. Ето сега например, музеят в Кърджали. Знаеш ли какви идват там? Турци и гърци. Те са основната маса. А да си видял преводач на турски и гръцки? Няма и да видиш. Ние мразим турците и гърците. Затова никакви преводачи за тях, мамицата им. И македонците мразим, и сърбите, и румънците, и американците. Всички мразим ние. И себе си мразим. Да си видял българин да обича друг българин? Родили сме се на този свят, за да мразим. И ся, кво? Някакъв си Хасан ще ми се прави на писател. Пишеш прекрасно, приятелю, но да не си мислиш, че някой ще ти го признае. Ще си мълчат като… Но ти пиши.

– ДПС ви поднесоха цветя – продължаваше журналистката.

– И к’во?

– Вашият коментар.

– Благодаря им за вниманието.

– Все пак…

– Бих приел цветя и от другите партии.

– Но те не ви поднесоха.

– Техен си проблем. Това показва кой ме уважава.

– Аз съм караконджул – изтърси ни в клин, ни в ръкав колежката на 80, която е стоматолог в Айтос. Още работи. Но сега я оперираха и затова е при дъщеря си в Одрин.

– Знам, майко – усмихнах се. – Усещам го по погледа.

– И ми смениха ставата. Сега съм с желязна. Искат да сменят и другата.

– Ужас. Ха наздраве.

– Да живеят караконджулите – провикна се и Краси Демиров и, изправяйки се, вдигна наздравица. Беше се накълвал и той. Личеше по люлеещата му се походка и блясъка в очите.

– Този нали уж не пиеше? – не се стърпя Симо.

– А, само преди спектакъл, приятелю – не му остана длъжен нашият.

– Браво, истински артист – погъделичка го Симо.

– Вие какво работите, млада госпожице? – обърна се по едно време професорът към актрисата. Искаше да подхване разговор, но все не успяваше. Ми, като не пие.

– Актриса съм. Играя в театъра, но поработвам и допълнително, защото само с театър не се живее в България – отвърна тя с перфектния си кърджалийски турски.

– Да, бе – апострофирах я веднага. – Има хиляди, които живеят с театър, и то какъв живот само. Дават ги всяка вечер по телевизията.

– А какво поработвате? – продължи професорът.

– Държа павилион – изтърси без да се замисли актрисата.

Професорът и жена му подскочиха едновременно от масата.

– Ужас – не се стърпя и произнесе той. Почна да си трие ръцете с мокра кърпа, понеже точно преди това се беше здрависал с актрисата.

Ние с колежката от Одрин се хванахме за главите. После, докато обясним на него и жена му, че думата “павилион” в България не означава “публичен дом”, както е в Турция, мина много време.

Професорът се извини надълго и нашироко и после попита:

– Мога ли да ви предложа нещо?

– Един сок не бих отказала – отвърна тя.

Отново последва същата картина отпреди малко. Професорът и жена му подскочиха едновременно. Как да е им обяснихме, че думата “сок” на български не означава “мушкане”.

– Предавам се – изрече накрая преподавателят. – Аз съм професор по турска литература, но едва ли ще успея да навляза някога в дебрите на този прекрасен език, който се говори тук. – Млъкна и повече не се обади.

– Може да идваш вече, Сатана… – провикна се Краси, изправен. – Може да доведеш и изчадията си…

– А стига, Краси. Моля те, не започвай пак. Ха наздраве.

Как да е го успокоихме. Започнах да навлизам в паралелния свят и аз. Вече ми беше трудно да разгранича реалното от нереалното.

– Господин Ефраимов, ще напишете ли пиеса, в която да няма лека жена? – изрече някой до мен. – Че иначе пак на мен ще набутат ролята.

– Ми, като няма по-хубава от вас – отвърнах, успокоявайки гласа. Дълго се вглеждах в лицето, но така и не успях да разбера чие е.

– Господин Ефраимов, моля ви.

– Ела след 30 години, красавице, ако не съм се гътнал – изрекох и се захилих идиотски. – Тъкмо ще ставаш за ролята на баба Яга.

– Може да идваш вече, баба Яга – започна отново Краси. – Може да доведеш и джуджетата…

Усетих, че е настъпил моментът да тръгнем, а и нощта бе се преполовила. Разделихме се с кърджалиите след много прегръдки и целувки. Обещахме си пак да се видим, а също и съвместни проекти. Спряхме на първата бензиностанция. Тъкмо правеха отчет и трябваше да чакаме.

– Може да идваш вече, Сатана… – провикна се Краси, подпрян на вратата на бензиностанцията.

– Ох, някакъв навън зове Сатаната – викна едната бензинджийка към другата. – Знаеш ли какъв е страшен? Моля те, дай им бира, че да се махат.

Накупихме бира и се разположихме на задната седалка.

– Докторе, бира вар? – повтаряше Краси постоянно.

– Моля те, Краси, отде те докарах в Кърджали, че чак на турски проговори – карах му се и аз. – Недей така, че ще ми докараш беля на главата. Както и патриотите са на власт…

– Ей там има бензиностанция – обърнах се и към зет ми. – Спри да купим бира.

– Че то, тъй както спираме на всяка бензиностанция, кога ще стигнем в Добрич? – възмущаваше се и зет ми.

– Ще спираш, моето момче – отвърнах и аз. – И на храстите билям ще спираш.

– Сякаш не спирам. Три пъти пикахте досега.

– За какво са ти храсти, докторе? – обаждаше се и Краси. – Ще пикаем директно на хасфалта на магистралата.

– Моля те, Краси! Не докарвай сега и тази беля на главата ми. Че то, на нашата магистрала толкоз й трябва. А си се изпикал отгоре, а се е отчекнал хасфалтът.

– Тате, стига – намеси се и дъщеря ми. – Достатъчно се изложи тази вечер.

– Че какво съм се изложил? Аз съм писател. Достатъчно съм се разголил. Накъде повече от това?

– Ние сме хора на изкуството, моето момиче – обади се и Краси, а после продължи: – Може да идваш вече, Сатана…

– Може, ама в шестък – му отвърнах. – Докато ги има онези двамата от Сархош махала…

Да, Мустафа и Симо, те нямаше да допуснат Сатаната да пристъпва по тази земя. Докато ни има и нас, тези, които бяхме на тази маса. Докато си пият двамата ракийката, неми за брътвежите на новините, нечестивецът щеше да подвива опашка. Комшията такъв, какъвто е. Единият с мустаци, другият с брада, но и двамата неизменно носещи в сърцата си любовта към тази страна. Сутрин щяха да смъркат заедно от горещото кафе. Та кой да ти помогне, освен комшията?

“Всъщност, те са единствените трезви в тази страна – рекох си. – Останалите са сархоши, въпреки че не живеят в Сархош махала.” И как да се нарече алчността към пари? Алчността, заради която едни хора се опитват да противопоставят брат срещу брата. Та комшиите са повече от братя.

Който разбрал, разбрал. На останалите и тъпан да им биеш на главата, все тая. Кърджали… Един български град, в който хората си живеят в мир и сговор. Всеки сутрин става и се заема с работата си. Следващия път като чуете, че турците искат да претопят Кърджали, попитайте тоя, който го казва. Попитайте го, къде живее той? Да не би случайно на жълтите павета в София. Попитайте го, колко деца е отгледал самият той? Попитайте го, къде живеят те сега? Да не би случайно не са в чужбина. Попитайте го и за какво са му толкова пари? Къде смята да ги носи? Кога за последно е бил в Кърджали? Аз бях вчера. И пак ще отида. И пак… И отново ви казвам, хора. Събудете се. Прегърнете съседа си до вас. Няма значение как се казва той. Няма и значение как изглежда. Дали е бял или черен. Послушайте мен. Иначе отново Краси ще изрече: “Може да идваш вече, Сатана!”

 

Хасан Ефраимов

Добрич, 13.10.2017 г.

——————————————————————————————————————————————————————-

* Краси Демиров е актьор от Добричкия театър, който играе моноспектакъла “Джанки в Манхатън”, създаден по текстове на Хасан Ефраимов. На 12 октомври “Джанки в Манхатън” бе представен в Кърджали.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.