Home » Авторски страници, българи зад граница

Отворено писмо до Москов: Г-н министър, сложете край на това представление

2016.02.07 Един коментар
Spread the love

Това, което се случва в България и действията на българските политици, министри и пр., вълнува далеч не само българите в страната. То вълнува, разтревожва, натъжава, ядосва и много наши сънародници в разни краища по света. Дори когато те живеят в чужбина отдавна. Една от тях, родена в България, завършила в Чехия, живееща в Гърция, е написала Отворено писмо до министъра на здравеопазването Петър Москов. В писмото си Елена Пеева-Никифоридис казва:

“С периферно внимание следях в последно време Вашите пируети върху здравето на моя народ, които се коментираха в медиите. Умишлено не казвам “нашия народ”. Съдейки по действията Ви, не съм сигурна, че принадлежите, освен формално по паспорт, към този същия народ. Вашите алабаланици и съпровождащата ги наглост привличаха все повече вниманието ми. Мен лично министерските Ви истерии въобще не ме засягат. Всеки ден, от тридесет години насам, благодаря на Бога, че съм се спасила от наглостта на хора като Вас. Омъжена съм в чужбина, осигурена съм там и Вие сте ми НЕнужен. Но в България сте от първа необходимост на моите близки, приятели, роднини или просто на съвестните трудови хора, които са болни от безнадежност и уморени от тарикатлъци като Вашите.”

Следва целият текст на Отвореното писмо.

Петър Москов в парламента. Снимка: bTV

Петър Москов в парламента. Снимка: bTV

.

ОТВОРЕНО ПИСМО ДО МИНИСТЪРА НА ЗДРАВЕОПАЗВАНЕТО Г-Н МОСКОВ

.

Г-н министър, не се обръщам към Вас с “Пепи”, както беше направила една наша сънародничка преди дни в интернет, описвайки историята на своя баща, на който, след дълго ходене по мъките из здравните заведения на България, тя успяла да уреди операция в Гърция, благодарение на европейската здравна карта, без да плати нито цент, въпреки че човекът съвестно си плащал 40 години здравни осигуровки в България, а не в Гърция. Не използвам и обръщението “Уважаеми”, както е редно. След като прочетете писмото ми, сам ще разберете, че то би било нелепо спрямо Вас.

С периферно внимание следях в последно време Вашите пируети върху здравето на моя народ, които се коментираха в медиите. Умишлено не казвам “нашия народ”. Съдейки по действията Ви, не съм сигурна, че принадлежите, освен формално по паспорт, към този същия народ. Вашите алабаланици и съпровождащата ги наглост привличаха все повече вниманието ми. Мен лично министерските Ви истерии въобще не ме засягат. Всеки ден, от тридесет години насам, благодаря на Бога, че съм се спасила от наглостта на хора като Вас. Омъжена съм в чужбина, осигурена съм там и Вие сте ми НЕнужен. Но в България сте от първа необходимост на моите близки, приятели, роднини или просто на съвестните трудови хора, които са болни от безнадежност и уморени от тарикатлъци като Вашите.

По професия съм юрист, и то “доктор” на Пражкия Карлов Университет. И понеже Вие сте само лекар, ще е добре да се замислите върху това, което Ви пиша. Аз съм и писател* с международни награди. И точно поради това ще Ви разкажа историята на моята майка:

В България беше дошла „демокрацията”. Радост, еуфория, рояк от мечти и липса на инсулин. Животът на майка ми зависеше от него четири пъти на ден. Поради наличието на антитела в кръвта й, тя можеше да ползва само един вид, скъп инсулин. Както знаете, той не се продава свободно, а се изписва с рецепта. “Демокрацията” го отпускаше само за деца и бременни жени с това заболяване. На майка ми й беше казано от Вашите предшественици – реформатори на здравеопазването, че поради възрастта й – 48 години – не може вече да го получава. Сега аз съм надминала тази възраст и знам колко много му се живее на човек и след 48. Ще ми възразите, че Вие нямате нищо общо с тази история. Аз пък ще Ви отговоря , че благодарение на такива като Вас нищо не се е променило за повече от четвърт век в здравеопазването, с изключение на това, че се е превърнало в златен бизнес. Една източна мъдрост казва: “Един човек за някого може да не значи нищо, но за някой друг той може да е цялата Вселена”. Моята майка беше за мене целият свят. И ето ни и нас в Гърция, просяци за здраве – в същата тази Гърция, която е дала на затъмнените мозъци светлина и е поставила Човека в центъра на мирозданието /Сократ/. Точно тази Гърция, която изпълва Вас и политиците около Вас с хищно задоволство, гледайки я как се гърчи днес под световния натиск, който за съжаление няма да подмине никого. Дразни Ви, че устоява правата си с достойнство, понятие, днес чуждо за хора като Вас. И тази Гърция прие майка ми в болница, а тя нямаше нито европейска, нито африканска здравна карта. Лекарите сами ни подадоха ръка и решиха, че ще й изписват нужното количество инсулин без да плаща, от аптеката на болницата. И това продължи с години. А сега прочетете внимателно следващото: Майка ми живя години наред благодарение на инсулина, който плащаше гръцкият данъкоплатец!!!

Един ден, преди Коледа, реших да се отблагодаря на главния лекар – професор, за разлика от Вас. Сложих в плик една добра сума и почуках на кабинета му. Благодарих с най-искрените и топли думи. И тук разказът ми ще завърши с неговите думи, които специално за Вас ще напиша с главни букви: „ВАШИЯТ ЖЕСТ МЕ ОБИЖДА. АЗ СЪМ ЛЕКАР И МОЯТА ДЪРЖАВА СЕ Е ПОГРИЖИЛА ДА МИ ПЛАЩА ДОСТАТЪЧНО, ЗА ДА МОГА ДА СИ ВЪРША ДОБРЕ РАБОТАТА, А ТЯ Е ДА ПОМАГАМ НА ХОРАТА. ЩЕ ПРОДЪЛЖАВАМЕ ДА ЛЕКУВАМЕ МАЙКА ВИ БЕЗ ДА ЗАПЛАЩА. НИЕ СМЕ ДАЛИ ХИПОКРАТОВА КЛЕТВА”.

Край на разказа.

А сега нека се върнем към Вас. Професор по медицина не сте, но произхождате от известен род на театрали и хора на словото. Съдбата обаче не е отредила место за Вас на сцената на Народния театър, но Ви е определила друго поприще – да лекувате. И това е Вашата лична трагедия. Оказва се, че имате болезнена нужда от прожектори и аплодисменти, г-н министре. Това е диагноза. Преминали сте на самолечение и сте си намерили друга сцена – парламента, за да разигравате Вашите екшън сценарии с главна тема: здравеопазването на един изстрадал и ограбен народ. Ето как Ви виждам аз, като писател на къси разкази: Когато се спусне завесата, след Вас няма да чуете бурни аплодисменти, както това се случва на всяко представление на Мая и Теди. Те са ги заслужили с дългогодишен труд , себеотрицание и себераздаване, а Вие сте аматьор – тарикат, от има-няма година. Животът е стълба – едни се качват, други слизат. Завеси се вдигат, завеси падат. Идете в Народния театър и седнете тихо в някой ъгъл. Погледнете с въображението си Вашия водевил, преценете Вашата роля в него и се запитайте, дали Ви харесва? Театърът също лекува – лекува болните души. Печалбата от Вашия спектакъл може и да е голяма, но във всяко левче от нея е стаена по една горчива сълза от някого, който за Вас е никой, но за друг е цялата Вселена.

Г-н министър Москов, спуснете завесата и сам сложете край на това представление, докато все още имате възможността да го направите с достойнство.

 

Елена Пеева – Никифоридис

7.02.2016 г.

—————————————————————————————————————————————–

* Бел.ред.: Eдин от разказите, написани от Елена Пеева-Никифоридис, “Улица Отечество”, е публикуван в нашето издание и може да се прочете тук. Елена Пеева е завършила Юридическия факултет на Карловия университет в Прага с магистърска степен по Международно право. От 30 години живее в Гърция. През 2011 г. получава специалната награда за разказ на тема „Емигранти“ в конкурс на МФЖ – асоцииран член на ЮНЕСКО, Марсилия – Франция. През 2014 г. излиза първият й сборник с разкази „Коледно реване“. През 2015 г. излиза нейната „Книга за Ангел“ . Разказът й „Улица Отечество“ е предложен от Асоциацията на българските училища в чужбина да влезе в програмата на предмета по родолюбие на българските задгранични училища.

.

One Comment »

  • В said:

    Браво на майсторката на словото Елена Пеева-Никифородис!
    По отношение на темата.
    Елена, писмото ви е правилно по съдържание, но времето в което се проявава съвпада с междууособни борби в политическата върхушка на България. Москов е история, но най-жалкото е, че той е история не заради това за което пишете в писмото си. За съжаление нещата, за които пишете са част от контрибуциите, които България е принудена да плаща след края на студената война.
    В България има много лекари. Голяма част от тях практикуват, като мен по света. Повярвайте ми, когато си принуден сам да си приготвяш гипсовъчните материали, посипвайки със строителен гипс платнени бинтове, когато всеки преглед започва с задължителното “трябва да направите дарение на болницата за да ви оперираме”, когато бързаш да свършиш дежурството за да започнеш да изкарваш прехраната на семейството си с каране на такси, идва момент, когато трябва да избираш. Изборът е пред това да останеш в едно здравеопазване повече наподобяващо хаоса по бойните полета и да се опиташ да не полудееш или да избягаш от този ужас.
    Ние с вас избягахме. Колегите, които останаха Елена, няма как да не бъдат променени от условията, в които се опитват не само да практикуват, но и да отглеждат деца и да се грижат за семейства и стари родители.
    Колегите ми понасят тежки душевни травми. Разбирам това по много начини, НП най добре изразено е то в писмото-извинение, на колега от Велики Преслав, публикувано тук в Еврочикаго.
    Писмото на колегата, уж писано по друг повод, постепенно се превръща в писмо-обвинение към нас емигрантите. Най-вече това писмо е насочено към нас – лекарите емигранти. Интересни са особенностите на това обвинение. Колегата ни обвинява в меркантилност! Обвинява ни, че сме емигрирали заради големите западни доходи на лекарите.
    Няма да спора, че исках достойно заплащане. Аз съм мъж и съпруг, и искам да мога да погледна жена си и децата си в очите с гордост, от дохода получен за моят труд. Днес обаче, подтикнат от вашето чудесно писмо искам да споделя нещо много важно.
    Не е толкова важен дохода, колкото пътя по който той е постигнат.
    Моят доход е получен, като официално заплащане на труда ми, види но за всеки, с платени всички възможни данъци и осигуровки и размерът му, макар и среден за страната, в която живея е достатъчен за да не се чувствам притеснен за е едневните си нужди, моите и на семейството ми, както и за бъдещето ни. Този доход е получен за работата ми е и справедлива компенсация за нея не само от моя гледна точка, но и от гледна точка на работодателят ми – здравната мрежа в която работя.
    АЗ НЕ ПЛАЩАМ С ДУШАТА СИ ЗА ДОХОДА СИ.
    Когато работя аз влагам душата си в работата си защото ми е останала душа. Не ми е необходимо в живота си да лъжа, да крада, да изнудвам, да заобикалям на всяка крачка закона. Душата ми не наранена, жива.
    Българи, когато видите в България лекар, който въпреки лъжите, предателствата, мизерията и изнудванията на ежедневието ви дава парченце от душата си, поклонете му се и му целунете ръката. Това е Човек!
    А Москов? Той е просто тяло. Тяло без душа. Не вашата омраза заслужава той Елена, но вашето съжаление.

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.