Home » Избрано

Смъртта в идеологията и практиката на тоталитарната политическа власт

2011.12.21 Няма коментари
Spread the love

Канският плач на доведеното до скотско оцеляване севернокорейско население, предизвикан от кончината на поредния “велик вожд” ми припомни, че проф. Янко Н. Янков-Вельовски в една от книгите си [ТАНАТОЛОГИЯ (Наука за хуманизирането на живота чрез демистификация на смъртта). С., “Янус”, 2007.-752 с.] е изследвал задълбочено този феномен (с.239-249):

§ 13. Смъртта в идеологията и практиката на тоталитарната политическа власт

А. Тоталитарните режими изграждат специална идеологическа система и култово интерпретиране на смъртта, при които първото внушение в това отношение е: “всички ще умрат, но режимът е безсмъртен”, от което следва и второто внушение, че “съпротивата е безсмислена и неоправдана”. Така, именно в контекста на тези внушения национал-социалистите говореха за “хилядолетен райх”, а комунистите – за “светло безкрайно бъдеще на комунистическото общество”.
Както при интерпретирането на почти всички социално значими факти, така и при интерпретирането на смъртта изключително важен елемент и най-строго спазван мит на тоталитарната идеология е тайната на смъртта – в ранг на свръхсекретност са въздигнати не само всички данни за загуби при военни действия, за трудов травматизъм и самоубийства, не само технологични аварии (като Чернобилската) или транспортни катастрофи, но дори и природните бедствия (като напр. наводнения и земетресения), за които режимът, естествено, не носи непосредствено пряка вина и отговорност.

Така, в съответствие с изискванията в това отношение в първите дни на нападението на Германия в СССР, руските свързочни служби са били получили инструкция, съгласно която под най-секретен (или свръх-секретен) шифър и режим са били поставени именно данните за всички видове загуби, а непосредствено ангажираният в правителството с информацията в това отношение В. М. Молотов най-официално заявил, че загиналите руски войници са едва 200 души. По аналогичен начин е действала и Германия – когато приближените на А. Хитлер го посъветвали да даде правдиви данни за загубата при Сталинград, той предпочел да скрие истинския размер на трагедията.

Следваният изключително важен елемент в стратегията на интерпретирането на смъртта в тоталитарната идеология и практика е ранжирането на значимостта на смъртта. Така например за смъртта на обикновения човек комунистическият глашатай Никола Вапцаров е приготвил внушението “какво тук значи някаква си личност”, при което смъртта на обикновения човек се разглежда само като рутинно изпълнение на дълга. В същото време вождовете са извън обсега на смъртта – те се погребват на строго определени места и много рядко – в гробищата при другите хора; от специални комисии за тях се издават специални актове за смъртта и некролози, като колкото по-висок е партийно-държавният пост на умрелия, толкова по-дълго е медицинското заключение и толкова повече са хората, които са го подписали; колкото по-висок е постът на умрелия, толкова по-високи трябва да са и постовете на засвидетелствувалите опечалението си, а на обикновените хора се позволява да засвидетелствуват уважението си чрез километрични опашки за поклонение, а където това е невъзможно – чрез специални списъци (при смъртта на Сталин българският комунистически и държавен глава Вълко Червенков поднесъл в Кремъл списък с имената и подписите на опечалените 5,5 милиона българи, което възбудило завистта дори на китайците).

Смъртта на големите партийни вождове се разглежда и като частична тяхна липса при нас, защото те продължавали да живеят чрез мислите си у обикновените хора: така Сталин се е самообожествявал и е успял да убеди милиони хора да го обожествяват, а Людмила Живкова се е самоуподобявала с огъня – един прастар символ на вечността; в официалните портрети властниците са били представяни със снимки от преди поне 20 години, за да бъдат възприемани като вечно млади. Комунистическите властници са желаели не само да живеят след смъртта си, не само да живеят вечно, но да живеят и след вечността.

Смъртта на Сталин е била скривана от обществеността само няколко дни, но смъртта на Хитлер твърде дълго време не е била установена със сигурност, а смъртта на Борман и Айхман е спорна и днес. От друга страна пък сталинизмът е изключително жив, докато хитлеризмът поне в Германия е безвъзвратно мъртъв.

Б. Траурната церемония във връзка със смъртта на Владетеля е изключително интересен за изследователя феномен, защото тук смъртта не означава само (толкова) промяна в битиейния статус на една конкретна личност, а означава преди всичко “загуба на власт”, доколкото (и тъй като), за да съществува, властта трябва “да над-живява” всички, включително и нейните конкретни носители.

Във връзка с това ритуалът, свързан със смъртта на Владетеля, се превръща в тотална стратегия за запазване на властта и изцяло придобива риторично-мотивационно значение , става виртуозно изкуство за практическо боравене с определени плътно натоварени смислови системи, благодарение на което изкуство властта, с оглед на своето запазване и продължение, може убедително да доказва пред масите включително и напълно взаимноизключващи се, напълно противоположни възможности.

В основата на това идеологическо изкуство са залегнали не само определени строго прецизирани виждания за действителността, не само са дефинирани и оправдани определени действия на индивидите, но и най-вече предварително (и коварно) са зададени мотивите за тези действия; тъй като строго рационалният контрол върху човешкото поведение е възможен само върху основите на законите на човешката мотивация.

Във връзка с това съществено важно значение има идеологическото описание на две траурни церемонии, извършени не само в София, но и в цяла България – едната, станала през август 1943 г. по повод смъртта на владетеля на Третото българско царство цар Борис ІІІ (1894 – август 1943) , а другата, станала само десет години по-късно, през март 1953 г., по повод смъртта на владетеля на комунистическа Русия и на следвоенната комунистическа империя Йосиф Висарионович Сталин (1879 – март 1953).

Тези две траурни церемонии (едната в присъствието, а другата в отсъствието на “скъпия покойник”) достатъчно показателно и релефно разкриват, че всички, включително и противоположните идеологически доктрини, винаги търсят, успешно намират и умело експлоатират определен универсален мотив, от една страна общ за всички хора, а от друга страна – прецизно отговарящ на изискването да обезпечава доминирането на едни хора над други.

Магията на убеждаването на този тип церемонии се подчинява на закономерностите на “сенчестите страни на съзнанието”, имащи способността да раздвижват представите за свръхестествени метаморфози и да налагат “апокалиптични видения за страшното и ужасното”. Този тип церемонии винаги са основани върху естествената сугестивност на емоционално наситената кризисна ситуация, в която особено релефно изпъква представата за някакъв вид заплаха за разрушаване на всекидневната реалност, предизвикваща проявлението на естествената самозащинта реакция.

В тези ситуации авторитетно възприеманите риторични аргументи на хората с привилегирован статус се смесват с вътрешното дълбоко ирационално преживяване на участниците в ситуацията, в която възникват и се разгръщат конкретните характеристики на действието и в характера на която тези участници намират своята самоидентификация.

В тези ситуации винаги закономерно изчезва реализмът на преживяването и ритуалът заживява свой отделен и собствен живот, движещ се в атмосферата на двойствените значения, в контекста на които всяка произнесена дума, всеки жест, всеки знак, всяко действие и всеки предмет от сцената са най-строго вписани в пространството, така че вече престават да бъдат това, което обикновено са, когато са вън от този сценичен контекст, и се превръщат в мощно психическо събитие, силно разтърсващо вътрешната подсъзнателна драма на душата, в резултат на което човек забравя себе си и извършва неща, в които после не може да познае себе си.

Картините, описани в двата коренно различни по своята идеологическа принадлежност вестници, реализирани в контекста на две коренно противоположни политически ситуации и отнасящи се за двама коренно противоположни по своята политическа принадлежност владетели, имат несъмнено удивително обща характеристика. А тя се свежда до това, че в най-дълбоката основа и на двете описания са залегнали две основни изисквания или два основни принципа на драматургическото изкуство:

а) постигане на такова максимално разширяване на сцената, при което се налага усещането, че към нея принадлежи и територията на публиката, и по този начин постигане на такъв драматургичен ефект, при който зрителите започват да възприемат себе си като значими актьори и непосредствени участници в сценичното събитие; и

б) тотално въвличане на всички “в света” на архетипната предлогическа ритуална ирационалност, благодарение на която очертанията на сценичната реалност започват “да стават” толкова реални, че Аз-ът започва да се дистанцира от изпълнението и да модифицира сценичната реалност като истинска реалност, при която външната видимост се възприема като израз на вътрешната искреност, и при която в собствените си очи зрителите се превръщат в реални действуващи лица.

Така, в случая, траурният ритуал, всъщност се изгражда върху основите на главните принципи на театралната драма, съгласно които всички “сценични предмети” съдържат в себе си съответствуващите им отношения и действия, имащи предназначението да засмукват извънсценичното и по силата на правилата на подчинението “спонтанно” да го превръщат в сценично. Така именно и в двете посочени описания реалното житейско противопоставяне или поне различие, характерно за субектите, е напълно изтрито с факта на тяхното “спонтанно трансформиране” в “сценични субекти”.

Така и специалното изброяване и в двата случая на тези субекти – (чираци и майстори, работници и индустриалци, бедняци и заможници, неуки и белязани учени; работници, селяни, бойци и младежи, комунисти и всички честни хора) – придобива своя собствена “сценична логика”, при която “изброяването” се превръща в “описание на позитивната реалност”, а привидната хаотичност и незавършеност на изброяването има предназначението да покаже, че този свят постоянно се разширява и ще продължи да се разширява, докато обхване абсолютно всичко.

Така, по този начин, несигурността и заплахата, в контекста на които се осъществява ритуалът, постепенно се максимализират до степен, при която всички, които имат друга ценност, остават от другата страна (на завесата, извън ценностната сцена), и следователно са враг.

Много добре е известно, че в основата на самото съществуване на психиката е залегнал най-общият и универсален закон, съгласно който всички външни за човека предмети и събития се превръщат едновременно с това и в психически събития. Изграждането на универсалния траурен ритуал върху основата на този именно закон има тази специфична особеност, че при конкретното трансформиране на външните предмети и събития в психически на най-преден и водещ план е изведено събитие, при което одушевеното се е превърнало в неодушевено, живото се е превърнало в мъртво, смъртта е встъпила като доминираща над живота.

Тази именно особеност на главния сценичен предмет и на сценичната ситуация превръща психическото преживяване в митическо и мистическо преживяване, при което “досега на живите с мъртвия” и особено “с мъртвия Властелин”, се схваща като зареждане със свръхчовешки сили, като “досег със живота след смъртта”, “досег с вечния живот”, “досег с безсмъртието”.

Прави впечатление и фактът, че както при всички, така и при тези две траурни церемонии най-строго са зачетени както границите на пространството и времето (и в двата случаи става дума за специални места, предназначени за събирането на много хора, и точно определено време на това събиране и ритуално изразяване на почитта и скръбта ), така и границите на реда (под най-строг контрол са поставени шумът и говорено, като е разрешен само изразяващият жал и дълбока печал шум и говор; под строг контрол са поставени и движенията, положението на телата, погледът), при което е позволено единствено престъпването или излизането извън границите на собствената личност, при което, обаче, престъпването на тази граница е позволено само дотолкова, доколкото става въпрос за навлизане и идентифициране с личността на покойника.

Прави впечатление също така и фактът, че както при всички, така и при тези две траурни церемонии строго фиксирани сценични места имат само най-високопоставените личности и най-близките на покойника, като такива места са преди всичко пред олтара, на трибуната, в центъра и в първите редици на погребалната процесия.

Така, в съответствие с това универсално ритуално изискване в процесията на царското погребение след заобиколените от гвардейци “скъпи царствени останки” вървят “безутешната царица”, “любещият и неразделен до сетните минути брат”, “сестри и сродници, потънали в черно”, “близки и далечни сътрудници”, “достойната, вярната, любимата на Царя войска”, “стройното, хубавото и осиротялото му конче” (тук е използуван изключително древният обичай в погребалната процесия да бъде включен и “бойният кон без ездач”, който, съгласно традицията, символизира “геройска смърт”), и най-накрая върви, “народът”.

По силата на същата логика по време на траурния митинг в София “с изписана на лицето му безутешна скръб по най-мъдрия учител и гения на нашата епоха на балкона на Министерския съвет се появява другарят Вълко Червенков”, “площадките пред Министерския съвет са заети от министри, генерали, представители на политическите и масовите организации, членове на посолството на Съветския съюз и членове на дипломатическите мисии на страните с народна демокрация”, а “секретарят на ЦК на БКП др. Иван Райков открива траурния митинг и в този вълнуващ миг хилядното множество пада на колене в триминутно мълчание”.

Следващото нещо, което особено силно впечатлява, е че между “всенародния плач” по цар Борис ІІІ и “безутешната мъка и скръб” по Й. В. Сталин са разположени само 10 (десет) календарни години, и това неизбежно поставя въпроса за “искреността и коварството на народните маси”.

 

Leave your response! Вашето мнение е важно, напишете го!

Add your comment below, or trackback from your own site. You can also subscribe to these comments via RSS.

Моля не ползвайте нецензурни изрази! Всеки коментар, в който има линк, ще изчака редактор да го провери за спам - забавя публикуването.

You can use these tags:
<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

This is a Gravatar-enabled weblog. To get your own globally-recognized-avatar, please register at Gravatar.