2024-06-25

4 thoughts on “За „влъхвите“, „синедриона” и плодовете на Антихриста

  1. Аз не успях да спра цигарите (не защото викам духове с тях разбира се :)). Но бях ги доста понамалила, докато не се наложи да концентрирам почти ежедневно повече внимание върху това как да си ги набавя. Този външен „благороден“ натиск, чрез който е държавна политика вече в много страни акцизът върху тютюневите издения да вдига десетократно реалната им производствена цена, може да има и обратен, в някакъв смисъл, психологически ефект. Не във всички случаи, но може да има.

    Не всички хора, които започват да пушат, влизат в по-значима зависимост от никотина. Аз не бях от тях. Знам, че не е хубаво да се пуши (има си хас), знам, че сама се тровя, но понеже има отрови, които човек приема не по своя своя, онези, които по своя воля (пристрастеност :)) приема, може понякога ако не да спре, то поне да намали, ако други, дето не по своя воля приема, не са му взели доста от възможностите за съпротива. (Човек винаги може да си намери оправдание, както виждате :), но не е само оправдание това.)

    Колкото до това, че никой или почти никой сигурно не влиза в блога ми, това нито не ме притеснява, честно да ви кажа. И аз рядко влизам в него – когато пускам някой текст в него, все едно, че го записвам в някоя виртуална „папка“ в компютъра си. Когато започнах да пиша разни журналистически материали за разни вестници, нямаше още никакъв интернет разбира се. А оттогава минаха много години, в които съм писала всякакви неща – къде добри, къде не, повечето от които изобщо не ги помня, защото и вестниците, в които съм работила или в които са излизали, бяха преходни като прехода, през който се появиха.

  2. Уважаема Мариана,

    Благодаря Ви за откровения отговор на спонтанната ми критична забележка.

    Благодаря Ви и за премълчаното по същинските пиперливи проблеми на религията, имаща само външни сходства с Христовата вяра.

    Заинтригуван от реакцията Ви, прощудирах личния Ви блог – от 11 февруари 2009 г. до 25 март 2011 г. Силно съм впечатлен от обширния спектър и граждански ангажираната позиция на Вашите публикации.

    Същевременно ме смути липсата на какъвто и да е коментар по който и да е от повдигнатите от Вас общественозначими въпроси. Което, впрочем, съвсем директно подсказва какво е равнището на съвременната нашенска аудитория – фен на чалгата, порното и садомазото.

    И за да не прозвуча като хвалебствено изказване на дежурен хвалител при защита на кандидатска дисертация от поредния представител на братска арабска (африканска, азиатска) компартия – една подробност – за тютюнопушенето.

    Отказах го, когато бях ученик в четвърто отделение. Мотиви? Осъзнах, с детския си акъл, че пуша, за да изглеждам „нещо повече“ (в собствените си очи). Казах си, че „не това е Пътят“.

    Години по късно научих, че ТЮТЮНОПУШЕНЕТО всъщност е РЕЛИГИОЗЕН индиански РИТУАЛ за викане духовете на мъртвите предци.

    То е и отмъщението на червенокожите спрямо белия нашественик, осквернил земите им със своята безскрупулна жадност, наглост и душевна перверзност.

    Едно от качествата, подарени (поверени) ни от Твореца, е свободната воля. Всеки от нас е в правото си да се поддаде или да се съпротиви на съблазънта. При мен случаят приключи в далечната 1953 година (когато Вие все още не сте била актуализирана на този свят).

    А, както казваше моят дядо – ревностен християнин – „Всяка коза за свой крак виси“…

  3. „За съжаление и тук прозира типичната за пишещите братя (и сестри) небрежност – веднъж написано нещо да се предоставя без последващ контрол на четящата публика – макар да изобилств(ув)а с немалко на брой правописни, печатни и пунктуационни неточности. Все едно сме сътворили нещо априори безгрешно (а Безгрешният е само Един!), та не е необходимо да погледнем назад и да си изправим кривиците.“

    Може да не е било от небрежност, а от умора, уважаеми Nik.
    Понеже може някои пишещи братя не с писане да изкарват пари.
    Да не са имали примерно достатъчно време или спокойствие да погледнат текста си, както се казва, на свежа глава. И да знаят, от друга страна, че ако не го напишат и пуснат в някакъв определен момент, може и изобщо да не го направят, понеже вече не са от онези, които са длъжни да пишат каквото и да било. (Колкото до това, че се смятали за безгрешни – нищо подобно разбира се. Хич даже не съм безгрешна разбира се, жив човек може ли безгрешен да е… Вероятно не съм била и не съм достатъчно смирена. Не съм достатъчно смирена пред лицемерието, малодушието или двойните стандарти, и, каквото и да се случвало през живота ми, не успях да стана такава.)

  4. Прекрасно есе. Разбира се, написано за ония, „които имат очи да видят и уши да слушат и да разберат, та дано да се поправят от лошия си път“ (т.е. за всички нас – християни, номинални християни, атеисти и сатанисти, вкл. окултисти).

    За съжаление и тук прозира типичната за пишещите братя (и сестри) небрежност – веднъж написано нещо да се предоставя без последващ контрол на четящата публика – макар да изобилств(ув)а с немалко на брой правописни, печатни и пунктуационни неточности. Все едно сме сътворили нещо априори безгрешно (а Безгрешният е само Един!), та не е необходимо да погледнем назад и да си изправим кривиците.

    Лежерността, с която се отнасяме към такава сериозна материя, непременно ще накара интелигентния читател да погледне с недоверие към текста, създаден от (предполагаемо) несериозен автор. Какъвто, впрочем, съвсем не е конкретният случай. Което проличава от внимателното вглеждане в контекста. Това не означава, че съм готов да приема на доверие всяка фраза – само показва, че авторката има своя позиция и се старае да я защити с достъпните й аргументи, почерпени от Словото, реалността и постъпките на засегнатите.

    Българското Православие въобще не е българско, а византийско. То е пропито от всичко, което Византия е дала на света – добро и не толкова. Едва ли някой се наема да отрече негативизмите, с които са натоварени прозвището „византиец“, термините „византийски“, „византийство“.

    Налагането на византийското Православие в България става със силата на меча и е опръскано с кръвта на старобългарския елит, унищожен в името на новата вяра. Официалната история с половин уста признава, че всъщност България е християнска още от Кубрат, сина му Аспарух и внука му Тервел (св.Тривелий от католическия сонм на светците). Така насилственото внедряване на византийската версия на християнството среща полуприкритата съпротива на причта, която и до ден-днешен си остава шизофренно ориентирана: кади тамян на Бога, но за всеки случай – и на дявола.

    Ето защо българското византийско Православие е било, е и продължава да е езически обагрено: чествува Коледа вместо Рождество Христово, Великден – вместо Възкресение Христово; плете, носи и подарява „за здраве“ езически „български мартеници“; почита, моли се и се кланя на светци – а всеки човек следва да бъде считан за лъжлив (според Словото Божие).

    „Тази Църква ще оцелее, дай Боже и въпреки всичко, и портите адови, както е писано, няма да й надделеят“, надява се авторката. Но дали именно тази е Църквата – Христовата невеста – без петно и без бръчка? Съмнително. Твърде съмнително. Едва ли.

    Що се отнася до пастирите на такава Църква – те са обучени да пасат само себе си.

    Резултатите са налице.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *