Съвременната гилотина

Анализ на Божидар Чеков, Париж

Ако един тунизийски скиор беше спечелил златен медал на зимните Олимпийски игри, неговото постижение едва ли щеше да изненада толкова френските политици и медии, колкото го направи тунизийската революция. В първите часове на кризата дори министърът на Външните работи г-жа Алио Мари предложи на президента Бен Али полицейска помощ за прекратяване на безредиците. За нейно оправдание госпожата беше стъпила в „Quai d’Orsay“ само няколко дни преди това. Последователно министър на правосъдието и на отбраната тя явно не беше добре запозната нито със същността, нито със силата на революционната вълна, надигнала се от другата страна на Средиземно море. За втората дипломация в света, подобни грешки и колебания са трудно допустими. В Тунис живеят и работят постоянно 32 хиляди френски граждани, докато тунизийската диаспора във Франция надвишава 600 хиляди души. Поради създалото се неловко положение, президентът Никола Саркози трябваше лично да обяснява проявената нерешителност на френската дипломация. В няколко последователни изявления той призна, че комплексите на бившата колониална империя все още не са забравени. Именно те са основната причина, според него, за демонстрираната резервираност на Париж. В настъпилото объркване, посланникът на Франция – Пиер Менат получи заповед да си стяга безславно куфарите. Чрез жертването на дипломата, Саркози изпрати недвусмислено послание към всички негови колеги, които доставят грешни информациии за положението на страните в които са акредитирани. В същото време френските банки се разбързаха да запорират авоарите на диктатора и неговото семейство. Едновременно с това, започна преброяване на техните многобройни недвижими имоти в Париж и провинцията. Огромното богатство на клана Бен Али не е само във Франция. Милиарди са пръснати между Швейцария, Дубай и Аржентина. Никой не познава точно общата сума. Знае се само, че между 1 и 2 тона злато почиват в американската база „Fort Knox“, редом със златните резерви на САЩ .
Заблудата, която попречи на медии и политици да предвидят „тунизийската революция“ не беше само „френска“, а всеобща. След дворцовия преврат на Бен Али извършен срещу стария и болен Хабиб Бургиба на 7 ноември 1987 година, страната тръгва по пътя на „модерния капитализъм“. Бърза приватизация благодарение на полицейския юмрук на Бен Али. Към Тунис потича поток от чужди капитали, нищо, че държавни предприятия и земя се продават на безценица. Важен е разстежа. Има ли разстеж ще има за всчки. И за министрите и за инвеститорите и за банкерите. Корупция?! Че къде в Африка няма корупция? Бившият първи полицай е човекът на ситуацията. Под негово ръководство икономиката върти на пълни обороти. През 1999 година БВП на страната е 21 милиарда долара. Само за 10 години той е удвоен. През 2010г, БВП е почти 42 милиарда! Който и да е африкански президент може само да завижда на редовния 5% годишен разстеж. Отличните статистически резултати позволяват на Бен Али да оправдае пред вътшните наблюдатели диктаторското си поведение. Опозицията е разбита, дисидентите в затвора, а ислямистите – прокудени в чужбина. Пресата е с наморник и управляващата партия печели 5 избори под ред с около 90% от гласовете! На всичкото отгоре, представителите на тази еднопартийна система (RCD) са приети с почести в „INTERNATIONALE SOCIALISTE“, понеже са се провъзгласили за социалисти! На 14 януари Бен Али и съпругата му Лейла избягаха позорно от Тунис. Едва на 16 януари, по предложение на френските социалисти, тунизийската RCD е изключена от организацията обединяваща левите партии от цял свят. След дъжд качулка.
Привидната слепота на „демократичния Запад“ има своето обяснение. Безкомпомисен с исляма, Бен Али успя да изгради в очите на всички образа на незаменим пазител на светските принципи. Заедно с това, подобно на повечето диктатори той знаеше да „посреща“добре. В луксозните хотели на брега на морето, международни величия, държавници и журналисти прекарваха незабравими моменти в охолство и комфорт. Репортажи и впечатления от видяното и преживяното в Джерба и Хамамет подхранваха с години разговорите в западните канцеларии. Между 70-та и 80-та година секретарят на френската комунистическа партия също редовно летуваше в двореца в Ексиновград. Завърнал се във Франция Жорж Марше хвалеше убедително завоеванията на българската работническа класа под мъдрото ръководство на Тодор Живков. Подобно на него, точно като поговорката за стоте тояги на чужд гръб, огромното мнозинство западни политици, финансисти и журналисти не само оставиха, но и помогнаха на семейство Бен Али в продължение на 23 години, да си присвоù икономиката на 10 милионната арабска държава.
Вярно е, че преди да се самозабрави диктаторът от Тунис постави основите на задължителното образование. В последно време образователната система всяка година „пускаше“ на пазара на труда по 150 хиляди младежи, повечето от които дипломирани. Едва една трета от тях намираха работа. Причините са преди всичко структурни. Поради всеобщата корупция на държавните чиновници, тунизийските предприемачи се „изхитриха“ и оставиха предприятията си на семейно ниво, с не повече от 10 души персонал. Повече от половината от големите промишлени предприятия са чужда собственост. Останалите, притежание на клановете Бен Али и съпругата му Лейла Трабелси зависят изцяло от външния пазар. Чуждите предприятия се управляват от вносни европейски кадри. Малките тунизийски предприятия не растат, поради изброените по-горе причини и икономиката на страната се оказва разделена като два етажа на една и съща къща, без връзка помежду си. Това структурно разделение блокира пазара на труда и увеличава безработицата, най-вече на дипломираните млади кадри. До шестдесетте години Франция поемаше излишъка от тунизийски работници. Но това време приключи. Французите и другите богати европейци предпочитат да инвестират в страните с евтина работна ръка извън Европа. Погледнат по-отблизо, икономическият медал на Тунис има и обратна страна. Това е външният дълг, който расте по-бързо от икономиката. Още от самото начало, лошо продадените предприятия не позволяват на държавата да отдели сама пари за модернизация и реализиране на инфраструктурни проекти. Започва взимане на пари от вън. Гордостта на Тунис е туризма Low Cost. Друг важен стопански фактор е текстилната промишленост. Шивашките работилници, както и делокализираните от Европа телефонни централи използват многобройна работна ръка, но с ниско заплащане. Мизерните заплати са средство за преживяване, но не могат да бъдат двигател за развитие. Те ограничават възможностите на потребителите и обричат вътрешния пазар на живуркане. От друга страна, туризмът и производство на „ишлеме“ са предназначени само за износ. Печалбите от тях се реализират вън от страната. По този начин Тунис, държава която не може без външни заеми, по силата на обстоятелствата стана износител на…капитали! Тази тежка икономическа ситуация, на фона на социалната несправедливост и липсата на отдушник в лицето на политическа алтернатива постепенно се превърнаха в препоставки за революционен взрив. Необходима беше само една искра. И тя дойде в лицето на 26 годишният Мохамед Буазизи. Дипломирания продавач на зеленчуци, със своята саможертва сложи край на диктатурата и върна надеждата в целия арабски свят.

Революциите винаги са резултат на социални и политически абцеси. Чрез тях насилствено се сменят даденостите от миналото и се полагат основите на нови условия за живот. Всяка революция има характерен за нея елемет. През 1879 година за Франция това беше гилотината. В настоящата революция в Тунис, в Египет и всички следващи революции, характерният елемент са модерните свързочни средства. За диктаторските режими съвременната гилотина се казва интернет.

Източник: Агенция CROSS