Автор: Светла Василева
За 20 години България се превърна в страна на спиращи дъха и парализиращи мисълта контрасти. Член на престижния клуб на богатите – ЕС, в някои отношения ние изпреварихме както “новоприсъединените” държави, така и онези от Стара Европа. Имаме най-много молове на глава от населението, сравнено с останалите членове на клуба – с обща търговска площ 580 000 кв. м. В страната са регистрирани 68 нови автомобила Бентли и над 40 нови Майбах (средната цена на базовите модели се колебае около 400 000 USD). Ако по данни на статистиката се окаже, че у нас има повече Мерцедеси на глава от населението, отколкото в Германия, това едва ли ще ни учуди. Във всеки случай изненадата ще е в пъти по-малка от онази, при вида на частните яхти, пристанища, хеликоптерни площадки, къщи с размери на кокетни гимназии, домашни зоопаркове, басейни и прочие глезотии на цивилизацията, скрити зад непристъпни дувари в места, получили публичност като “квартали на богатите”.
Дори и в период на криза, финансовите милионери в държавата не намаляват. Тъкмо обратното. За последната година по данни на БНБ броят им се е увеличил с 96 и те вече са над 400. Тук често, също като в приказките, богатството изниква от нищото, легитимирайки се чрез държавни служители от всички власти, чийто трудов стаж и заплащане крещящо се разминават с притежаваното имущество. Съзерцавайки всичко това, външният наблюдател би казал – да, вие сте богата страна!
Така ли е това обаче?!!
По данни на Евростат 92% от българите считат, че бедността в страната е широко разпространена. Според доклад (2010 г) на Европарламента, 51% от населението изпитва материални затруднения. Границата на бедност (211 лева) е почти 3 пъти по-ниска в сравнение с останалите новоприсъединени страни и 13 пъти под тази на старите страни членки на ЕС, което я прави особено жестока поради факта, че цените на основни стоки и услуги са почти изравнени със средноевропейските. У нас между 500 000 и 800 000 души живеят под тази граница със 136 лв на месец, което ги доближава до нивата на абсолютната бедност на … Черния континент – (2 $ на ден)!
Ние сме единствената страна в света, в която броят на работещите се колебае около броя на пенсионерите. На фона на колосалния демографски дисбаланс ежедневно между 4-6 деца се оставят за отглеждане в институции, а 70% от родителите им не се интересуват от тях. Броят на тези деца от 0 до 3 г е между 2 000 и 3 000, цифра, която ни отрежда първо място в Европа.
Ние сме една от малкото ядрените държави в света. Управляваме високотехнологично съоръжение, каквото е АЕЦ. В същото време все още обработваме земята примитивно с рало и това съвсем не е изненадваща гледка.
Ние сме и една от космическите държави на планетата. Изпратихме двама космонавти в околоземна орбита, изстреляхме свой спътник “Интеркосмос България – 1300”. Български уреди и храни (третата държава в света, регистрирана в ООН след САЩ и Русия, изпратила храни в космоса е нашата) летяха с космически кораби. Но днес учениците ни (15-годишните) са на последно място в ЕС по математика, предпоследно по четене и делят с румънските последните места по природни науки (2009 г). Неграмотността и малограмотността се завърнаха по земите ни, процентът деца напускащи училище нараства стресиращо. Бюджетът ни за образование е африкански – под 3.5% от БВП (виж ТУК), при средно 6% за ЕС и 12% за Турция, поддържаме едва 3 патента в чужбина, Институтът за космически изследвания е апокалиптична руина (няма средства дори за портиер), а управляващите смело тръбят, че ще стимулират икономика на знанието, чийто продукти имат висока добавена стойност!!!
За 20 години преход ние преживяхме безброй “реформи”, смяна на “модели”, правени на принципа “проба-грешка”, промени в законите, често копи-пействани от други страни и неприложими за нашите условия. В същото това време, докато оцелявахме, състезавайки се с динамиката на времето, променливостта на обстоятелствата, капризите на администрацията, новата “пазарна” среда, поредната политическа конюнктура, рушихме стари митове и преследвахме нови илюзии, страната се деиндустриализира, загуби пазари и позиции, остана без научен потенциал, с ужасяваща инфраструктура. Ние се сблъскахме с непознати преди феномени като “работещи бедни”, “деца без ваканции”, “наследствена бедност”, нови “професии” на “социално слаб” и “безработен”, а също и с корупция, издигната в ранг на държавна политика и с престъпност, надминаваща най-смелите ни представи за мащабност, арогантност, бруталност и безнаказаност.
Парадоксалното за други, ние сякаш приехме за нормално.
Нормално е да има хора, хранещи се от кофите, нормално е деца да просят по кръстовищата, да мият стъклата на колите, вместо да учат в училище. Нормално е в сладкарница да се пуши, а единственото място без цигарен дим, достъпно за деца, да е чужда верига ресторанти. Нормално е да се хвърля фас на улицата в преследване на градския транспорт, да се “мята” боклука от балкона, както и да се изсипват строителни отпадъци в реките или на първото изпречило се закътано място. Нормално е да се плащат здравни осигуровки и едновременно с това да се доплаща “на ръка” и “за избор на екип” в болниците, също и с месеци да се чака доставка на живото поддържащи лекарства .
Съвсем нормално е наличието на обръчи от фирми около управляващите, които и да са те, както и феодализирането на малки и големи населени места. Нормална е и предрешеността на търговете по ЗОП, както и шофирането с купено свидетелство за правоуправление. Нормално е отсъствието на визия за развитието на страната, прехвърляща един управленски мандат. Също толкова нормална е невалидността на нормата, че пред закона всички са равни, както и отказа от правосъдие.
Нормално е от предимствата на прехода да се възползват хора с противоправно поведение, а големият губещ да се окаже почтения, честен, правомерен гражданин, за когото няма надеждна защита от произвола на държавните органи, институции и длъжностни лица. Нормално е олигархията, подкрепяна от държавата да просперира, окупирайки все повече сфери на обществения живот, а останалите – да се оправят както могат, понеже животът е състезание, в което побеждават силните, другите – просто умират. Също толкова нормално е да няма виновни за това. В границите на нормалното е неправителствени организации на граждани, опитващи да защитят накърнени от органи на местно самоуправление обществени интереси, да нямат шанс да го направят, поради липса на законова уредба, даваща им подобно право!!!
Вероятно някой ще каже, че всичко това са рутинни проблеми, съпътстващи прехода от тоталитарен социализъм към пазарна демокрация. Може и да е прав. Особено, ако гледа на ситуацията отстрани и не става въпрос за неговия живот. Ние обаче нямаме такава привилегия нито право на подобна оценка, защото това е нашият живот и нашата страна. Ние нямаме право и на повече компромиси – със себе си и с хората, на които делегираме правото да управляват и да ни представляват. Допуснем ли го – рискуваме да останем в блатото на безвремието и нищослучването, общество, в което справедливостта отсъства и нищо не я гарантира, пътници извървели 20-годишен трънлив път от една илюзия към друга.
Нужна ли е някому такава България – на драстични контрасти, учудващи парадокси и лесни компромиси …
На гражданите?!!
Едва ли …
http://chara.blog.bg
„Ако по данни на статистиката се окаже, че у нас има повече Мерцедеси на глава от населението, отколкото в Германия, това едва ли ще ни учуди.“
Още преди цели 15 години (1995 г.) бях впечатлен от огромния брой „мерцедеси“, кръстосващи улиците на столицата само една петилетка след „падането“ на „желязната завеса“. Тогава пътувах два пъти годишно до Страсбург по линия на Съвета на Европа и имах възможност да сравнявам ситуацията в този френско-немски град на граничната р.Рейн. За една седмица успях да преброя цифром и словом 6 (шест) возила от тази престижна марка (шестото беше служебната кола на нашия дипломатически представител Раев). Връщайки се в София, само за 5 (пет) минути на пресечката на бул. „Васил Левски“ (бивш „Волгоград“, още по-бивш „Сталинград“) и бул. „Княз Александър Дондуков-Корсаков“ преброих 15 (петнадесет) профучаващи покрай унилите пешеходци луксозни лимузини.
Обърнете внимание: става дума за времето (по-скоро безвремието) отпреди 15 години! И без услугите на НСИ (Националния Статистически Институт) геноцидът над българското население е повече от очевиден.
„Ние се сблъскахме… и с корупция, издигната в ранг на държавна политика, и с престъпност, надминаваща най-смелите ни представи за мащабност, арогантност, бруталност и безнаказаност.“
Престъпността би могла съвсем просто да се означи като дребна, средна, едра и геноцидна. Дребната престъпност (кокошкари, джебчии, хулигани и т.п.) е част от ежедневието почти на всяка нация; средната й посестрима е свързана с по-сериозни посегателства срещу живота на гражданина и върху собствеността (лична, частна, обществена, държавна) – но и двете са необходимият камуфлажен фон, целенасочено манипулиран да не изтлява посредством тотално полицейско, прокурорско и съдебно неглижиране. Те са задължителната димна завеса, зад която процъфтяват сделките по доограбването на българското национално богатство. Налице е и постоянно преливане – в двете посоки – между едрата и геноцидната престъпност. Тези двете имат и своя геополитически пълнеж: обществена тайна е, че огромната част от „външните“ „западни“ инвестиции всъщност са препрани престъпни пари на известни български „герои на прехода“ (напр. наливаните в огромните молове).
„Вероятно някой ще каже, че всичко това са рутинни проблеми, съпътстващи прехода от тоталитарен социализъм към пазарна демокрация.“
В средата на осемдесетте години (1971-1980) на ХХ век един млад български учен се готви да защити дисертация на тема „Прогностика“. Впечатлени от изключителния професионализъм на автора, съответните „служби“ го канят да участвува в свръхсекретно изследване, носещо интригуващия наслов „Страната „Х“ след момента „Т“. Отказът му го води за седем години право в бетонните килии на Пазарджишкия, Старозагорския и Софийския Централен затвор, а „Амнести Интернешънъл“ го обявява за Политзатворник №1 на комунизма в България.
Защо такова брутално насилие над научната мисъл? Какво се крие зад шестте нули на грифа „Строго секретно“? Всъщност, това е началото на „обръщането на резбата“ на другарите, осъзнали неминуемия крах на държавния капитализъм (назоваван евфемистично „социализъм“ и/или „комунизъм“) и връщането му в лоното на класическия капитализъм.
И тук логично идва отговорът на въпроса, поставен от авторката Светла Василева:
„Нужна ли е някому такава България – на драстични контрасти, учудващи парадокси и лесни компромиси …“
Да, такава България е нужна на синовете, дъщерите, внуците и правнуците на заговорниците, осъществили маскарада 10 ноември 1989 г. Лично или чрез подставени лица те ни „управляват“ вече над 66 години и нямат намерение да се отказват от „взетата с кръв власт“; арогантността им говори сама за себе си: „БСП ще поеме вината, но само с мезе!“
Да, такава България е необходима на онези корумпирани кръгове на Изток и на Запад, които лансират – в световен, регионален и местен план – удобните им издънки на социалистическата номенклатура, винаги готови да продадат и изядат (заедно със западните и източните си покровители и легитиматори) придобитото с кръвта и потта на няколко поколения българи.
Не, такава България не е необходима на днешните наследници на онези българи, които само за 20 години (1919-1939) издигнаха Отечеството си от пепелищата на три войни (Балканска, Междусъюзническа и Първа Световна) и го наредиха на престижното седмо място в Европа по жизнен стандарт.
Не, такава България не е необходима на милионите българи, подложени на непознатия доскоро геноцид, осъществяван с дружните усилия на родни дегенерати, стимулирани и легитимирани от кланящи се единствено на Златния телец корумпирани западни и източни „елити“ – всъщност най-обикновени плутократи (крадци – клептократи – облечени с власт от силата на парите, които са ограбили).
Преди три дни излезе от печат обемиста книга, озаглавена БЪЛГАРСКИЯТ ПОСТКОМУНИСТИЧЕСКИ ГЕНОЦИД. За съжаление крайно ограничените лични средства на автора – проф.Янко Н. Янков-Вельовски – няма да позволят тази остро полемична творба да стигне по-далече от стелажите на няколко национални и университетски библиотеки. Заглавието обаче говори достатъчно ясно и категорично.
Безнадеждна ли е ситуацията в днешна България? Несъмнено. Има ли изход? Винаги е имало – защото Един още преди 1977 години каза:
-АЗ СЪМ ПЪТЯТ, И ИСТИНАТА, И ВЪЗКРЕСЕНИЕТО, И ЖИВОТЪТ!